Момичетата заобиколиха Ариа.

— Добре съм — каза бързо тя. После махна с ръка към човека, който се беше появил заедно с нея. Той лежеше на тревата, свит в ембрионална поза. — Един голям дънер го беше затиснал. Трябваше да го повдигна и да го избутам в дерето.

— Ранен ли си? — обърна се Емили към човека. Той поклати глава и отново изхълца. В далечината се чу воят на пожарната. Надяваха се, че с нея идва и линейка.

— Какво всъщност правеше в гората? — попита го Спенсър.

Човекът се закашля силно.

— Получих съобщение.

Емили замълча. Отговорът едва се чу, но гласът прозвуча повече като момичешки, отколкото като на момче.

— Съобщение? — повтори Емили.

Момичето захлупи лицето си с шепи и раменете му се разтърсиха от плач.

— Казаха ми да дойда в гората. Било много важно. Мисля, че се опитаха да ме убият.

— Те? — попита Спенсър и погледна останалите. Отраженията на пламъците танцуваха по лицето й.

Момичето отново се закашля.

— Сигурна бях, че ще умра.

Емили усети странни тръпки по кожата си. Гласът на момичето все още беше приглушен и дрезгав, но имаше странно позната мелодичност, която не беше чувала от доста време. Твърде много пушек съм погълнала, каза си тя. Чувам неща, които ми се иска да чуя. Но когато погледна към останалите, видя, че те също изглеждат изненадани.

— Всичко е наред. Вече си в безопасност — промърмори Спенсър.

Момичето се опита да кимне. Когато свали ръце от лицето си, те бяха покрити с черни сажди. След това тя вдигна глава. Сажди и сълзи се стичаха по бузите й, разкривайки чиста, розова кожа. Когато ги погледна за пръв път и се усмихна признателно, дъхът на Емили секна. Момичето имаше ясно сини очи. Перфектен, леко чип нос. Извити във формата на лък устни. След като избърса саждите, се разкри ъгловато сърцевидно лице.

Тя ги погледна безизразно, явно не ги разпозна. Но те веднага я познаха. Хана изписка тихо. Спенсър замръзна на мястото си. Емили се почувства толкова замаяна, че се свлече в тревата и обхвана главата си с ръце.

Пред тях седеше момичето от новините. Момичето от скрийнсейвъра на телефона на Емили. Момичето от снимката, която преди малко прелетя през горящата гора. Същото, което беше облякло тениска „Фон Дъч“ и се смееше така, сякаш нищо лошо не можеше да му се случи.

Не може да бъде, помисли си Емили. Няма начин това да е истина.

Пред тях седеше… Али.

Какво следва…

Ха! На бас, че това не сте го очаквали. Но нали знаете как е в Роузууд — в един миг виждате нещо, в следващия… пуф! И го няма. Което, в интерес на истината, прави нещата доста трудни за разгадаване. Мно-о-о-го гадно, нали?

Сигурно умирате от любопитство да разберете: наистина ли е мъртъв Иън… или просто сърба мохито в Мексико, замисляйки отмъщение? Фалшивата майка на Спенсър наистина ли е отмъкнала парите й… или Спенсър просто си плати, както я предупредих? Дали Ариа наистина си пада по психопат-убиец… или просто моите съобщения я карат да мисли така? Дали Емили е открила мрачната тайна на семейство Дилорентис… или искрено вашият просто е оставил дневника там, за да може тя да го намери? Дали любимото ченге на Хана наистина се опита да я опече… или някой друг желае смъртта на малките кучки? Ами аз? На тяхна страна ли съм, или просто продължавам да дърпам конците?

Ето ви и един въпрос за милион долара: Кой — или какво — се роди от пепелта? Наистина ли Али е жива? Или просто всичко е било пушек и огледала?

Това е достатъчно да подлуди човек. Клиниката „Радли“ може и да е затворена, но наблизо има и други заведения за ненормалници. Когато приключа с Хана, Ариа, Спенсър и Емили, току-виж се оказало, че те трябва да приемат четири нови красиви пациентки.

Приятни сънища, мацки.

Докато все още са приятни.

Целувки,

А.