Ченгето вдигна ръка и ги накара да замълчат.

— Както вече обясних, полицай Уайлдън не е забавил търсенето. Трябваше да извадим необходимите разрешителни, за да получим достъп до гората — тя е частна собственост. Колкото до твърденията, че господин Томас е нарушил условията на домашния си арест, това е нещо, върху което не съм подготвен да дам коментар.

Сервитьорката изцъка с език и прехвърли на друг новинарски канал. На екрана с големи жълти букви пишеше „Роузууд реагира“ и се виждаше едно момиче. Емили веднага разпозна гарвановочерната коса и огромните слънчеви очила „Гучи“. Джена Кавана.

Стомахът на Емили се сви. Джена Кавана. Момичето, което Емили и нейните приятелки бяха ослепили случайно в шести клас. Момичето, което преди два месеца беше казало на Ариа, че Али е имала същите проблеми като нея с брат си Джейсън, проблеми, за които Емили дори не искаше да си помисля.

Тя скочи от масата.

— Да тръгваме — избъбри тихо тя, извръщайки поглед от телевизора.

Айзък се изправи със загрижен поглед в очите.

— Ще ги накарам да спрат телевизора.

Емили поклати глава.

— Искам да си ходим.

— Добре, добре — отвърна нежно Айзък, извади няколко омачкани банкноти и ги остави на масата. Емили тръгна към изхода. Когато стигна до малкото фоайе, почувства ръката на Айзък върху своята.

— Съжалявам — рече виновно тя с насълзени очи. — Дори не успя да доядеш сандвича си.

Айзък стисна ръката й.

— Не се притеснявай за това. Не мога дори да си представя какво преживяваш.

Емили облегна глава на рамото му. Всеки път, когато затвореше очи, си представяше проснатото и подуто тяло на Иън. Досега не беше виждала труп, нито на погребение, нито в болнично легло и със сигурност не и в гората. Искаше й се да може да изтрие спомена от съзнанието си с натискането на един бутон, по същия начин, както изтриваше нежелания спам в пощата си. Единственото нещо, което успяваше да облекчи болката и страховете й, беше Айзък.

— Обзалагам се, че въобще не си искал това, когато ме помоли да ти стана приятелка — промърмори тя.

— Стига, моля те — отвърна меко той и я целуна полека по челото. — Ще ти помогна да преминеш през всичко.

Кафемашината на бара забълбука. По улицата премина един снегорин. За милионен път Емили си помисли какъв късмет е извадила да има до себе си толкова прекрасен човек като Айзък. Той я беше приел дори след като тя му призна, че е била влюбена в Али в седми клас и след това в Мая Сен Жермен през есента. Той търпеливо я изслуша, докато му обясняваше как семейството й срещало проблеми при приемането на сексуалността й, как я изпратили в „Дървесна корона“ и я включили в програмата им за лечение на гейове. Държа ръката й, когато Емили му каза, че непрекъснато мисли за Али, въпреки че тя беше крила много тайни от тях. А сега той й помагаше да преодолее и това.

Навън се стъмняваше, въздухът миришеше на пържени яйца и кафе от закусвалнята. Двамата се приближиха хванати за ръце към волвото на майка й, което беше паркирано до тротоара. Край него бяха натрупани големи снежни преспи, две хлапета се спускаха с шейни по малкия хълм, който се издигаше над празното място от другата страна на улицата.

Когато стигнаха до колата, към тях се втурна един човек с дебело сиво яке и ниско нахлупена на главата му качулка. Очите му блестяха.

— Това вашата кола ли е? — посочи той волвото.

Емили стреснато се спря.

— Д-да…

— Гледай какво си направила! — Мъжът прегази през преспите и посочи беемвето, паркирано пред волвото. Под регистрационния му номер имаше вдлъбнатина. — Паркирала си след мен — изръмжа мъжът. — Погледна ли изобщо къде спираш?

— И-извинете — заекна Емили. Не можеше да си спомни да го е удряла, но пък целият ден й беше преминал като в мъгла.

Айзък се изправи срещу мъжа.

— Може да я е имало отпреди. Може би просто не сте я забелязал.

— Нямаше я — изсумтя мъжът. Когато се приближи отново до тях, качулката му падна. Той имаше разрошена руса коса, пронизващи сини очи и познато, сърцевидно лице. Стомахът на Емили се сви на топка. Беше Джейсън Дилорентис, братът на Али.

Тя изчака, сигурна, че Джейсън също ще я разпознае — в шести и седми клас Емили всеки ден посещаваше дома на Али, освен това Джейсън я беше видял в петък, на процеса срещу Иън. Но лицето му беше почервеняло и погледът му не беше насочен конкретно към нищо; сякаш беше изпаднал в някакъв гневен транс. Емили подуши въздуха пред него, питайки се дали е пиян, но не усети алкохол в дъха му.

— Дали изобщо сте достатъчно големи, за да шофирате? — изръмжа Джейсън. Той отново пристъпи заплашително към Емили.

Айзък застана между тях, за да защити Емили.

— Ей, ей. Няма нужда да викаш.

Джейсън пръхтеше с издути ноздри. Той сви ръцете си в юмруци и за миг Емили реши, че ще го удари. Тогава от закусвалнята излязоха мъж и жена и Джейсън обърна глава. Изръмжа ядосано, удари силно по капака на колата си, заобиколи я и седна на шофьорското място. Двигателят на беемвето изръмжа и Джейсън се вля в трафика, като засече една приближаваща се кола. Чуха се клаксони. Изсвистяха гуми. Притиснала длани към бузите си, Емили проследи с поглед как задните му светлини се скриват зад ъгъла.

Айзък се обърна към нея.

— Добре ли си?

Емили кимна безмълвно, твърде уплашена, за да отговори нещо.

— Какъв му беше проблемът на тоя? Беше съвсем лека драскотина. Дори не помня кога си го ударила.

Емили преглътна тежко.

— Това беше братът на Алисън Дилорентис. — Щом го произнесе на глас, тя избухна в уплашен, тревожен плач. Айзък се поколеба за миг, след което я прегърна и я притисна към себе си.

— Ш-ш-шт — прошепна той. — Да се качваме в колата ти. Аз ще карам.

Емили му подаде ключовете и се настани на пасажерското място. Айзък запали двигателя и потегли по пътя. Сълзите не спираха да се стичат по бузите на Емили. Тя дори не беше сигурна защо плаче — заради странното избухване на Джейсън, да, но дори само заради това, че го беше видяла пред себе си. Той толкова изумително силно приличаше на Али.

Айзък я погледна отново и лицето му се сбърчи.

— Хей — каза нежно той. Зави по пътя, който продължаваше покрай поредицата офис сгради, отби в един тъмен, празен паркинг и спря. — Всичко е наред. — Той я погали по ръката.

Останаха там за известно време, без да кажат нищо. Единственият звук беше бръмченето на климатика на волвото. След известно време Емили избърса очите си, наведе се напред и го целуна, ужасно щастлива, че той е там. Айзък отвърна на целувката й и двамата се вгледаха с копнеж един в друг. Емили отново се наведе към него и го зацелува страстно. Внезапно всичките й проблеми изчезнаха като пепел на вятъра.

Стъклата на колата се замъглиха. Без да продума нищо, Айзък хвана долния ръб на суичъра си и го съблече през главата си. Гърдите му бяха гладки и мускулести, и той имаше малък лъскав белег от вътрешната страна на дясната си ръка. Емили се пресегна и го докосна.

— Откъде е това?

— Във втори клас паднах от една велосипедна рампа — отвърна той.

После наведе глава и леко побутна суичъра на Емили. Тя повдигна ръце и той внимателно го издърпа през главата й. Въпреки че радиаторът работеше на пълни обороти, ръцете на Емили настръхнаха. Тя погледна — смутено надолу към синия спортен сутиен, който беше измъкнала тази сутрин от гардероба си. На него бяха щамповани луни, звезди и планети. Защо не беше избрала нещо по-женствено и секси — но пък тогава щеше да изглежда така, сякаш е планирала да съблече дрехите си.

Айзък посочи пъпчето й.

— Колко е изпъкнало.

Емили го покри с ръка.

— Всички му се присмиват. — Под всички тя имаше предвид Али, която беше зърнала пъпчето й веднъж, когато се преобличаха след като бяха плували в басейна на роузуудския „Кънтри клъб“. „Мислех си, че само пълните момчета имат такива пъпчета“, беше я подиграла тя. Оттогава Емили носеше само цели бански костюми.

Айзък отмести ръката й.

— Според мен е страхотно. — Пръстите му повдигнаха ръба на сутиена и ръката му се плъзна под него. Сърцето на Емили заби лудо. Айзък се наведе към нея и я целуна по врата. Голата му кожа докосна нейната. Той дръпна леко сутиена й, подканяйки я да го свали. Тя го издърпа през главата си и на лицето на Айзък се появи глупава усмивка. Емили се изкиска, развеселена от това колко сериозно бяха приели всичко. Но въпреки това тя не се смущаваше. Всичко й се струваше… в реда на нещата.

Те силно се прегърнаха, притискайки голите си тела.

— Сигурна ли си, че може? — промърмори Айзък.

— Така мисля — отвърна тя, притиснала устни в рамото му. — Съжалявам, че животът ми е толкова ненормален.

— Не се извинявай. — Айзък я погали по косата. — Вече ти казах, че ще ти помогна да го преодолееш. Аз… те обичам.

Емили се облегна назад и зяпна изненадано. Айзък изглеждаше толкова искрен и уязвим, че Емили се запита дали всъщност не е първият човек, на когото е казвал, че го обича. Беше изпълнена с благодарност, че го има в живота й. Той беше единственият човек, който я караше да се чувства в безопасност.

— И аз те обичам — отвърна най-после тя.

Прегърнаха се отново, още по-силно. Но след няколко блажени секунди в съзнанието на Емили отново се появи изкривеното, ядосано лице на Джейсън. Тя стисна здраво очи и стомахът й се сви от страх.

Успокой се, обади се тъничко гласче в главата й. Гневното избухване на Джейсън сигурно си имаше логическо обяснение. Всички бяха съсипани от смъртта на Али и изчезването на Иън, и въобще не беше чудно някой — особено член на нейното семейство — да полудее от мъка.

Но след това се обади и друг глас: Това не е цялата истина, каза той, и ти го знаеш много добре.

4.

Това момче е мое

По-късно същата вечер Хана Мерин седеше на лъскавата бяла маса на кафенето „Пинкбъри“ в мола „Кинг Джеймс“. Бъдещата й доведена сестра Кейт Рандъл, Наоми Циглър и Райли Улфи седяха около нея, а пред всяко момиче на масата имаше по една мъничка купичка със замразен йогурт. От тонколоните се носеше някаква игрива японска песен, а покрай бара се бяха наредили момичета от основното училище „Свети Августин“ и си избираха сладкиши.

— Не мислите ли, че „Пинкбъри“ е много по-добро място за срещи от „Рив Гош“? — рече Хана, имайки предвид бистрото във френски стил в другия край на мола. Тя махна с ръка към атриума. — Намираме се точно срещу „Армани“ и „Картие“. Можем едновременно да оглеждаме готините момчета и великолепните диаманти, без да ставаме.

Тя загреба една огромна бучка замразен йогурт и я пъхна в устата си, изпускайки едно кратко м-м-м, за да подчертае колко е добра идеята. След това подаде мъничко късче на Дот, миниатюрния й доберман, когото беше донесла в новата му луксозна кучешка кошничка „Джуси кутюр“. Служителите в „Пинкбъри“ не спираха да я стрелкат със злобни погледи. Според някакво тъпо правило тук не се допускаха кучета, но те със сигурност имаха предвид мръсни кучета, като лабрадори и санбернари, и онези ужасни малки ши цу. Дот беше най-чистото куче в Роузууд. Всяка седмица Хана го къпеше с кучешки шампоан с аромат на лавандула, внесен от Париж.

Райли завъртя на пръста си кичур от меднорусата си коса.

— Но тук не може да се внася вино, както правим в „Рив Гош“.

— Да, но в „Рив Гош“ не могат да се внасят кучета — отвърна Хана, като взе в шепи малкото личице на Дот. Тя му даде още едно късче пинкбъри.

Наоми хапна от йогурта си и веднага си сложи червило.

— Освен това светлината тук е твърде… неблагоприятна. — Тя се огледа в кръглите огледала, които висяха по стените на „Пинкбъри“. — Чувствам се така, сякаш порите ми са се разширили.