Sara Shepard - Убиец

Понеделник привечер Спенсър и Андрю Кембъл седяха в остъклената пристройка на къщата й, а на масата пред тях бяха пръснати записките им по икономика. Кичур руса коса падна пред очите на Андрю, когато той се наведе над учебника и посочи рисунката на някакъв мъж.

— Алфред Маршъл. — Той закри с ръка текста под рисунката. — Бързо. Каква е била неговата философия?

Спенсър притисна пръсти към слепоочията си. Тя можеше да запамети цели колонки с числа и да даде седем синонима на думата „старателен“, но когато станеше въпрос за икономика, мозъкът й просто… зацикляше. Но така или иначе трябваше да го научи. Учителят й по икономика, господин МакАдам, заяви, че ако този срок Спенсър не изкара шестица по предмета му, той ще я изключи от него — все още беше ужасно ядосан, че тя беше откраднала есето на сестра си по икономика и не си беше признала, докато не спечели престижната награда „Златна орхидея“. Затова сега Андрю, на когото икономиката много му вървеше, се беше захванал да й преподава.

Внезапно лицето й просветна.

— Теорията за търсенето и предлагането — изрецитира тя.

— Много добре! — грейна Андрю. Той обърна на следващата страница и пръстите му случайно докоснаха нейните. Сърцето й затупка лудо, но той побърза да се отдръпне.

Спенсър никога не се беше чувствала толкова объркана. В къщата нямаше никой друг — родителите й бяха излезли на вечеря заедно със сестра й Мелиса, без да поканят Спенсър, както обикновено — което означаваше, че ако поиска, Андрю може да се възползва от положението. В събота вечерта, на събирането, я целуваше с огромно желание, но оттогава… нищо. Вярно, че в събота Спенсър беше твърде заета с изчезналото тяло на Иън, а в неделя трябваше да пътува до Флорида за погребението на баба си. Днес в училище двамата с Андрю се държаха приятелски, но той дори не спомена за случилото се на партито, а Спенсър със сигурност нямаше намерение първа да отваря дума. Преди да пристигне у тях, беше обхваната от трескава нервност, избърса праха на всичките си награди по писане, театрално изкуство и хокей на трева, просто защото изпитваше непреодолимото желание да върши нещо. Може би съботната целувка е била просто целувка, нищо повече. Освен това Андрю от години беше неин конкурент — двамата се бореха за първото място в класа още откакто учителката им в детската градина обяви конкурс за най-добра хартиена фигурка. Беше невъзможно сериозно да си пада по него.

Но не можеше да заблуди никого.

Лъч светлина проникна през огромните прозорци на пристройката и Спенсър подскочи. Когато предишната вечер се върна от Флорида, на предната поляна имаше четири медийни буса, а до превърнатия в апартамент хамбар стоеше новинарски екип. А сега един полицай, който водеше голяма немска овчарка на повод, обикаляше боровите дървета в дъното на задния двор, и оглеждаше нещо с голям полицейски фенер в ръка. Спенсър имаше усещането, че са намерили чантата със спомени от Али, която тяхната психоложка Мериън ги беше накарала да закопаят миналата седмица. Сигурно всеки момент някой репортер щеше да позвъни на предната врата и да я попита какво означават тези предмети.

Изпълни я плашещо, нервно чувство. Миналата нощ не можа да заспи, ужасена от мисълта, че в тяхната гора, само на няколко крачки от спалнята й, са умрели вече двама души. Не можеше да се отърве от мисълта, че убиецът беше погубил Иън заради това, че се е приближил твърде много до истината. Ами ако Спенсър също се беше доближила до нея, заради смътните намеци, които той беше направил на задната им веранда — че ченгетата прикриват нещо и че с убийството на Али е свързана още по-голяма тайна, която всички в Роузууд тепърва ще научат?

Андрю се прокашля и посочи пръстите на Спенсър, които нервно потропваха по масата.

— Добре ли си?

— Аха — отвърна рязко Спенсър. — Добре съм.

Андрю посочи към ченгето в двора.

— Мисли за това по следния начин — поне си имаш двайсет и четиричасова защита. — Спенсър преглътна мъчително. Това може би беше добре — тя имаше нужда от всяка защита, която можеше да получи. Погледна към записките си по икономика, потискайки навътре страховете си.

— Продължаваме ли?

— Разбира се — отвърна Андрю и изведнъж придоби делови вид. Върна се към учебника си.

Спенсър изпита едновременно разочарование и разбиране.

— А може и да не учим — избъбри тя, с надеждата, че Андрю ще схване намека. Той застина. — Не ми се учи. — Гласът й секна. Тя докосна ръката му. Той бавно се наведе към нея. Тя също се приближи. След няколко продължителни секунди устните им се докоснаха. Изпълни я вълнуващо облекчение. Тя прегърна Андрю. Той ухаеше на смесица от сурово дърво и лимонов освежител за въздух — същия, който висеше от огледалото за обратно виждане в колата му. Те се разделиха, после отново се целунаха, този път по-продължително. Сърцето на Спенсър биеше като полудяло.

След това телефонът й изведнъж звънна силно. Пулсът й се ускори, тя протегна ръка, уплашена, че може да е А. Но се оказа съобщение за имейл, със заглавие „Новини за вашата потенциална майка!“.

— О, Господи! — прошепна Спенсър.

Андрю се наведе напред, за да погледне.

— Тъкмо щях да те питам дали се е получило нещо от това?

Предишната седмица баба Хейстингс беше завещала на „законните си внуци“ Мелиса и двамата братовчеди на Спенсър по два милиона долара. А Спенсър не получи нищо. Мелиса беше подхвърлила теорията, че Спенсър може да е осиновена.

Колкото и да й се искаше това да е поредната интрига на Мелиса, целяща да я унижи — те непрекъснато си погаждаха номера и Мелиса обикновено печелеше — Спенсър някак си прие идеята. Може би затова родителите й се държаха така ужасно с нея, а ухажваха Мелиса, почти не обръщаха внимание на постиженията на Спенсър, отметнаха се от обещанието си да й разрешат да се пренесе в хамбара през последните две години в училище и дори анулираха кредитните й карти. Затова ли Мелиса приличаше на клонинг на майка си, а Спенсър беше толкова различна?

Тя разказа тази теория на Андрю, а той й спомена за някаква онлайн-услуга за откриване на биологични родители, която негова приятелка била използвала. Изпълнена с любопитство, Спенсър се регистрира и попълни исканата информация — рождена дата, болницата, в която е родена, цвят на очите и други генетични белези. Когато на благотворителното парти получи имейл, че има съвпадение на данните й с тези на потенциалната й майка, тя не знаеше какво да мисли. Сигурно имаше грешка. Сигурно се бяха свързали с жената и тя беше казала, че няма как Спенсър да е нейна дъщеря.

С треперещи ръце тя отвори писмото.

Спенсър продължи да гледа екранчето още известно време, притиснала длан към устните си. Оливия Колдуел. Възможно ли беше това да е името на истинската й майка? Андрю леко я побутна.

— Смяташ ли да й отговориш?

— Не знам — отвърна смутено Спенсър и примигна, когато полицейската кола, която беше спряла отвън, изведнъж включи сирената си. Тя отново се втренчи в своя сайдкик, докато буквите на екрана не започнаха да се размиват. — Искам да кажа… дори не мога да повярвам, че това наистина се случва. Как може родителите ми да са крили толкова дълго от мен? Това би означавало, че целият ми досегашен живот е бил… лъжа. — Напоследък беше открила, че до голяма степен животът й — особено онази част с Али — се е градял върху лъжи. Не беше съвсем сигурна дали ще успее да преглътне останалото.

— Защо не видим дали можем да го докажем? — Андрю се изправи и протегна ръка. — Може би в тази къща има нещо, което ще успее да потвърди всичко, без да изпитваш повече съмнения.

Спенсър се замисли за миг.

— Добре — отвърна бавно тя. Моментът беше подходящ да душат наоколо — родителите и сестра й нямаше да се върнат скоро. Тя хвана ръката му и го поведе към кабинета на баща й. Стаята миришеше на коняк и пури — понякога той водеше клиентите си вкъщи — и когато Спенсър щракна копчето на лампата, мека синкава светлина освети голямата репродукция на Уорхоловия банан.

Тя се отпусна в големия стол „Еърън“ до яворовото бюро на баща си и погледна към екрана на компютъра. Като скрийнсейвър той си беше сложил поредица от семейни снимки. Първата беше на Мелиса, която се дипломира в университета на Пенсилвания, с увиснал пред очите й пискюл на академичната шапка. Следваше снимка на Мелиса на стълбите на чисто новия й филаделфийски апартамент, който техните й купиха, след като беше приета в училище „Уортън“. След това на екрана цъфна фотография на Спенсър. Беше моментна снимка на Али, Спенсър и останалите, събрани около гигантска тръба в средата на езеро. Край тях плуваше братът на Али, Джейсън. Снимката беше направена до семейната вила на Али край езерото Поконос. Съдейки по това колко малки изглеждат, това явно беше един от първите пъти, когато Али ги беше поканила там, няколко седмици, след като бяха станали приятелки.

Спенсър се облегна назад, изненадана, че присъства в семейните кадри. След като призна, че е спечелила „Златната орхидея“ с измама, родителите й до голяма степен я бяха отхвърлили. А усещането да види една толкова малка Али беше доста зловещо. Момичетата все още бяха свързани от безгрижно приятелство — не се беше случило нито „Онова с Джена“, нито тайната връзка на Али с Иън, нито тайните, които Спенсър и останалите се опитваха да скрият от Али, нито тайните, които Али криеше от тях. Защо не си беше останало тъй спокойно завинаги?

Спенсър потръпна, опитвайки се да се отърси от обзелото я безпокойство.

— Преди баща ми пазеше всичко в папки, подредени в шкафове с чекмеджета — обясни тя и размърда мишката, за да махне скрийнсейвъра. — Но майка ми е такава чистница и мрази купчините хартия, затова го накара да сканира всичко. Ако има някакви документи, свързани с осиновяването ми, те ще са в този компютър.

На екрана бяха отворени няколко прозореца на интернет експлоръра от последния път, когато баща й беше седял на компютъра. Единият показваше първа страница на „Филаделфия сентинъл“. Основното заглавие беше „Търсенето на трупа на Томас продължава с пълна пара.“ Точно под него имаше публикувана авторска колонка, в която се казваше, че полицаите на Роузууд трябва да бъдат обесени за престъпна небрежност. Под нея имаше друг материал със заглавие „Канзаски тийнейджър получава есемес от А.“.

Спенсър изсумтя и намали прозореца.

Прегледа иконките, подредени в дясната страна на десктопа.

— Данъци — прочете тя на висок глас. — Стари. Работа. Разни. — Тя изръмжа. — Мама ще го убие, ако разбере, че така си е подредил файловете.

— А какво ще кажеш за тази? — Андрю посочи към екрана. — „Спенсър, колеж“.

Спенсър се намръщи и кликна върху шашката. В папката имаше само един текстови файл. Документът бавно се отвори на екрана. Двамата с Андрю се наведоха напред. Това беше скорошно извлечение от спестовна сметка.

— Ау! — Андрю посочи финалната сума. Първа беше цифрата две, последвана от доста нули. Спенсър забеляза името на сметката. Спенсър Хейстингс. Очите й се разшириха. Може би родителите й не я бяха отрязали напълно.

Тя затвори документа и продължи да търси. Отвориха още няколко документа, но повечето файлове представляваха счетоводни документи, които Спенсър не разбираше. Имаше хиляди папки, които въобще не бяха класифицирани. Тя разроши пернатия край на мастилената писалка, която баща й си беше купил на търг в „Кристис“.

— Ще ни трябва страшно много време, за да прегледаме всичко.

— Просто копирай съдържанието на диск и го прегледай по-късно — предложи Андрю. Той отвори една голяма кутия с празни дискове, която стоеше на рафт в библиотеката, и пъхна един в записвачката на баща й. Спенсър го погледна нервно. Въобще не й се искаше да добавя ровене в бащиния компютър към и без това дългия списък с оплаквания, които родителите й имаха срещу нея.