Но Джейсън просто въздъхна.

— Обикновено се прибирам в Ярмът, но този път имах малко работа в Роузууд. И ето ме тук.

Отвън се разнесе тракането на високоскоростния влак в обратната посока. Останалите, които чакаха, станаха и излязоха на перона. След като влакът замина, Джейсън стана от пейката и отиде да седне до Ариа.

— А ти не си ли на училище днес? — попита той.

Ариа отвори уста, обмисляйки отговора си. Внезапно Джейсън се беше озовал толкова близо до нея, че тя можеше да помирише силната миризма на ароматния му сапун. Беше опияняващо.

— Ами, не. Днес е денят, в който се провеждат срещите на родителите и учителите.

— Винаги ли обличаш училищната си униформа в почивните дни? — Джейсън посочи към ръба на плисираната й пола. Той се подаваше изпод дългото й вълнено палто.

Ариа усети как бузите й пламват.

— Обикновено не бягам от училище, кълна се.

— Няма да кажа на никого — подразни я Джейсън. Той се наведе напред и пейката изскърца. — Знаеш ли онази писта за картинг на Уембли роуд? Веднъж прекарах там цял ден. Часове наред обикалях с малката количка.

Ариа се изкикоти.

— Онзи дългунест тип беше ли там? Дето е облечен от глава до пети в униформа на NASCAR? — Майк се беше побъркал по състезанията на тази автомобилна писта — преди да се побърка по стриптийзьорките и лакроса.

— Джими ли? — Очите на Джейсън проблеснаха.

— Естествено.

— А той не те ли попита защо не си на училище? — попита Ариа и опъна ръка върху облегалката на пейката. — Обикновено е много любопитен.

— Не. — Джейсън я бутна по рамото. — Но аз бях достатъчно предвидлив да си съблека униформата, преди да ида там, така че не беше толкова очевадно. Но пък момичешките униформи са много по-симпатични от момчешките.

Ариа внезапно се притесни, обърна глава на другата страна и впери поглед в рафтовете с чипс и снаксове в автомата за продажба на стоки. Да не би Джейсън да флиртуваше?

Очите му блеснаха. Той си пое дълбоко въздух, може би се канеше да каже още нещо. Ариа се надяваше да я покани на среща — или дори да поиска номера й. В този миг от високоговорителите се разнесе гласът на кондуктора, който обяви, че влакът за Филаделфия ще пристигне след три минути.

— Това май е за нас — каза Ариа, закопчавайки якето си. — Искаш ли да пътуваме заедно?

Но Джейсън не отговори. Когато Ариа погледна към него, видя че той е вперил поглед в телевизора. Кожата му беше побледняла и устата му беше стисната в измъчена, опъната линия.

— Аз… ъ-ъ-ъ, сега се сетих. Трябва да вървя. — Той се изправи небрежно и притисна книгата към гърдите си.

— К-какво? Защо? — извика Ариа.

Джейсън тръгна между пейките, без да отговори. Пътьом се блъсна в Ариа и събори чантата й.

— Опа — смотолеви тя и затвори очи, когато тампоните и късметлийската й плюшена кравичка се изсипаха на мръсния циментов под.

— Извинявай — промърмори Джейсън, забързан към вратата, която водеше към паркинга.

Ариа изненадано го проследи с поглед. Какво беше станало току-що, по дяволите? И защо Джейсън, се връщаше при колата си… а не отиваше в града?

Внезапно се усети и бузите й пламнаха. Джейсън най-вероятно беше разбрал какви са чувствата на Ариа към него. И може би защото не искаше да я подведе, беше решил да отиде до Филаделфия с колата си, вместо да пътува с нея. Как можеше да бъде толкова глупава и да реши, че Джейсън флиртува с нея? Какво, като е казал, че тя е била единствената със съдържание, или че изглежда симпатична с пола. Какво, като онзи път й беше дал Алиното късче от знамето за „Капсулата на времето“. Това не означаваше нищо. В края на краищата Ариа беше просто една от безименните Алита.

Чувствайки се ужасно унизена, Ариа се обърна към телевизора. За нейно огромно удивление сериалът беше прекъснат от извънредна новинарска емисия. Надписът в долната част на екрана привлече вниманието й. „Трупът на Томас е постановка“. Ариа усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Тя рязко се обърна и огледа колите на паркинга. Дали не беше това причината Джейсън да изчезне толкова бързо?

По телевизора, пред множество микрофони, наврени в лицето му, говореше шефът на роузуудската полиция.

— Два поредни дни претърсваме гората и не сме намерили нито следа от тялото на господин Томас — каза той. — Може би трябва да спрем и да обмислим другите… възможности.

Ариа се намръщи. Какви други възможности?

На екрана се появи майката на Иън. И в нейното лице бяха наврени множество микрофони.

— Вчера получихме имейл от Иън — каза тя. — Не каза къде се намира, а само, че е на сигурно място… и че не го е направил той. — Тя се поспря, за да избърше очите си. — Все още не сме сигурни дали наистина той е изпратил съобщението. Моля се да не е някой, който използва акаунта му, за да се подиграе с нас.

Камерата прескочи на полицай Уайлдън.

— Искаше ми се да повярвам на момичетата, когато ми казаха, че са видели Иън в гората — каза той с разкаяно изражение на лицето. — Но още в самото начало не бях напълно сигурен. Имах ужасното усещане, че може би това е просто опит да се привлече вниманието ни.

Ариа зяпна от изненада. Какво?

Най-накрая камерата се фокусира върху един брадат мъж с очила с дебели стъкла и сив пуловер. Д-р Хенри Уорън, психиатър, болница „Роузууд“, пишеше отдолу.

— Човек може да се пристрасти към усещането да е в центъра на вниманието — обясни докторът. — Ако то е продължило достатъчно дълго, той започва да… копнее за него. Понякога хората правят всичко възможно, за да задържат вниманието на останалите, дори ако се наложи да изкривят истината. Да си създадат фалшива действителност.

На екрана отново се появи водещата и обяви, че още подробности по историята ще бъдат показани в редовната емисия. Докато течаха рекламите, Ариа постави длани върху пейката и се опита да си поеме дъх. Какво Става Тук По Дяволите?

Отвън се чу тракането на високоскоростния влак за Филаделфия, който приближи гарата и спря със скърцане. Внезапно Ариа изгуби всякакво желание да ходи във Филаделфия. Какъв беше смисълът? Където и да отидеше, проблемите от Роузууд непрекъснато щяха да я следват.

Тя тръгна обратно към паркинга, оглеждайки се за високата фигура на Джейсън и русата му коса. Не се виждаше никой. Пътят, който водеше към гарата, беше пуст, примигваше само пътното осветление. За миг Ариа се почувства така, сякаш беше единственото човешко същество в целия свят. Тя преглътна тежко и усети как по гърба й, чак до опашката, пролазва някакво странно усещане. Джейсън беше тук допреди миг, нали? А те наистина бяха видели трупа на Иън в гората… нали? За миг се зачуди дали наистина не е полудяла, точно както беше намекнал онзи психиатър.

Но бързо изхвърли тези мисли от главата си. Когато влакът напусна гарата, Ариа се върна при колата си. И тъй като не се сети за по-добро място, където да отиде, тя подкара към училище.

7.

Кейт-Хана 1:1

Хана остави чашата си с кафе лате на щандчето, където се сипваха захар и мляко. Намираше се в „Стийм“, кафе-барът, който беше долепен до закусвалнята на „Роузууд дей“. Беше вторник на обяд и Кейт, Наоми и Райли все още бяха тук. Хана ги чу как една след друга си поръчват големи чаши с ментов чай. Явно беше пропуснала намека, но очевидно ментовият чай вече бе питието на деня.

Тя отвори със зъби второ пакетче подсладител „Спленда“. Ех, една таблетка перкосепт щеше да върви прекрасно с кафето — или още по-добре, един пистолет. До този момент обядът беше пълен провал. Първо Наоми и Райли се прехласваха по ботушите марка „Фрай“ на Кейт, а не казаха нищо за нейните много по-сладки обувки без пета „Чи Михара“. След това започнаха да се хвалят колко много са се забавлявали в „Рив Гош“ предишния ден — една от сервитьорките им била отнесла тайно тонове пино ноар. След като се напили до козирката, отскочили до „Сефора“ и Кейт купила на Наоми и Райли силиконови маски за очи, които да им облекчат махмурлука. Момичетата носеха маските в училище и си ги сложиха през голямото междучасие. Единственото нещо, което повдигна духа на Хана беше, че студената маска беше зачервила ужасно областта около кафявите очи на Райли.

— Пфу — тихо изсумтя Хана. Тя хвърли празното пакетче подсладител в малкото хромирано кошче за отпадъци, заклевайки се да купи на Наоми и Райли нещо много по-добро от някаква си глупава маска. След това забеляза екрана на телевизора, който се намираше над голямата кана с лимонова вода. Обикновено той беше настроен на вътрешния училищен канал, който въртеше откъси от училищни спортни събития, концерти на училищния хор, интервюта с ученици, но днес някой го беше превключил на новинарския канал. „Трупът на Томас не е открит в гората“, гласяха титрите в долната част на екрана.

Стомахът й се сви. Ариа й беше разказала за това по-рано, в часа по литература. Как биха могли семейство Томас да получат съобщение от Иън? Как така няма и следа от него в гората, нито кръв, нито коса, нищо? Означаваше ли това, че те не са го видели? Означаваше ли, че той е все още… жив?

И защо ченгетата твърдяха, че Хана и останалите са си измислили всичко? В нощта на партито Уайлдън като че ли не смяташе, че си измислят. Всъщност, ако не беше толкова трудно да го намерят, може би щяха да се върнат по-бързо в гората. Може би дори щяха да успеят да хванат Иън, преди да избяга — или да го завлекат някъде. Но не, роузуудските ченгета не могат да изглеждат като некадърници пред останалите… затова трябва да изкарат Хана и останалите побъркани. А през всичкото това време тя беше смятала, че Уайлдън й пази гърба.

Тя бързо се извърна от телевизора, опитвайки се да забрави цялата тази история. Но изведнъж нещо зад дръвчето в ъгъла привлече погледа й. Приличаше на… плат. И имаше същия цвят като знамето на „Роузууд дей“.

Хана преглътна тежко, грабна парчето, разгъна го и ахна. Платът беше изрязан в неправилен квадрат. В горния му десен ъгъл се виждаше част от герба на „Роузууд дей“. Към него с безопасна игла беше забодено късче хартия с номер 16. „Роузууд дей“ винаги номерираха късчетата, за да им бъде по-лесно да ги закърпят по-късно.

— Какво е това? — чу се глас зад нея. Хана подскочи, стресната. Кейт се беше промъкнала зад гърба й.

Хана не можа да реагира веднага, мислите й все още бяха заети с новините за Иън.

— От онази глупава игра — промърмори тя.

Кейт сви устни.

— Която започна днес? „Скок във времето“?

Хана завъртя очи.

— „Капсула на времето“.

Кейт отпи глътка от чая си.

— Щом двайсетте парчета от знамето бъдат намерени, то ще бъде съшито отново и заровено в „Капсула на времето“ зад футболното игрище — издекламира тя текста от плакатите, които бяха разлепени из цялото училище. Дай й на добрата Кейт да запамети правилата на играта, сякаш по-късно ще я изпитват върху тях. — А след това името ти ще бъде обезсмъртено на бронзова плочка. Това е нещо велико, нали?

— Няма значение — промърмори Хана. Каква ирония — когато вече не й пука за „Капсулата на времето“, намира късче от знамето, без дори да си прави труда да го търси. В шести клас, първата година, когато й беше позволено да играе, Хана си беше фантазирала за това как ще декорира късчето, ако имаше късмета да си намери едно. Някои деца рисуваха безсмислици върху парчетата си, като цветенца или усмихнати личица, или — най-глупавото от всичко — герба на „Роузууд дей“, но Хана разбираше, че добре украсеното късче е също толкова важно, колкото носенето на подходяща чанта или подстригването по последна мода в салона на Анри Флобер в мола „Кинг Джеймс“. Когато в деня, в който започна играта, Хана, Спенсър и останалите се натъкнаха на Али в задния й двор, тя им беше описала с подробности какво е нарисувала на откраднатото късче. Логото на Шанел. Инициалите на Луи Вюитон. Манга жаба. Момиче, което играе хокей на трева. Още щом се прибра у дома, Хана си записа всичко, което Али беше казала, че е нарисувала на знаменцето, защото не искаше да го забрави. То звучеше толкова ефектно и абсолютно подходящо.