Тя почувства тежестта му и леко отскочи. Той разтвори краката й. После го почувства как влиза и тялото й се отпусна. Тя почти се усмихна.

Франк Басалино обаче беше надарен със способност, не по-голяма от тази на десетгодишно момче.

14.

Лерой Джизъс Боолз стоеше неподвижен и безмълвен до вратата на ресторанта. Студените му жълтеникавокафяви очи премигваха бавно, оглеждайки посетителите, и накрая се спряха върху един мъж, седнал на маса в ъгъла.

В този момент управителят на ресторанта се насочи към Лерой с отворена уста, готов да каже, че няма никакви места. Ресторантът беше модерен и често посещаван и тук не си падаха по чернокожите, дори и да бяха добре и скъпо облечени, подобно на Лерой.

Но преди управителят да го доближи, Лерой постави на пода пакет, който носеше, ритна го с енергичен замах в посока към масата в ъгъла, обърна се и излезе.

Управителят почеса главата си с озадачена физиономия и тръгна към пакета.



По-късно същата вечер по телевизията дадоха пълно описание на случилото се. „Меджик Лантърн“, популярен ресторант в Манхатън, беше разрушен до основи от бомба. Четиринайсет души бяха мъртви, двайсет и четири — ранени. Полицията работеше по няколко следи.

— Ама че тъпизми — измърмори Лерой Джизъс Боолз, дъвчейки усърдно сандвич, и изключи телевизора. Остана седнал в леглото.

— Какво казваш, миличък? — попита го красиво чернокожо момиче, легнало до него. Беше на около двайсет и пет, с къдрава, кестенява коса и кафяви очи с формата на бадеми.

— Нищо — отвърна Лерой. — Нищо, което да те интересува.

— Всичко за теб ме интересува — прошепна тя, надигна се, притисна се до гърба му и започна да го гали по косата.

Той неспокойно се опита да се отърси от нея. Колко хубаво беше, помисли си, да намери момиче, което да държи ръцете си далеч от него.

Лерой беше на двайсет и две. Висок шест фута, донякъде слаб, но извънредно силен. Имаше правилни черти и беше много симпатичен — това беше наследил от майка си, която беше шведка. Кожата му беше тъмнокафява — наследена от неговия баща, който беше от Ямайка.

Винаги се обличаше безупречно. Костюми, жилетки, копринени ризи. Дори чорапите и шортите му бяха от най-чиста коприна.

Лерой обичаше черното като цвят на дрехите, жените, колите и мебелите.

От майка си беше наследил и вкус към скъпите неща. Тя също така го беше убедила да избягва белите хора в живота си.

— Какво ще кажеш да отидем на едно кино довечера? — попита момичето. — Можем да отидем на някоя късна прожекция. Утре не съм на работа, така че…

— Не ми се ходи, Мелъни — рече той. — Имам работа по-късно.

— Какво работиш? — попита любопитно Мелъни. Познаваше го от три седмици, спеше с него от две, но все още не знаеше нищо за него, освен че имаше хубав апартамент и много пари и беше интересен за компания.

— Казах ти да не си навираш носа — каза Лерой с категоричен тон. — Върша… неща… които няма да са ти интересни: сделки, различен бизнес.

— О-о! — каза тя и, като че ли останала доволна от отговора, замълча. После попита: — По кое време ще излизаш?

— По-късно.

— Аз мога да остана, да поддържам леглото топло. Няма да ставам рано, така че ако искаш, мога да остана цялата нощ. А?

— Да-а… но някой друг път.

Мелъни стисна устни и между тях се образува продълговата линия. Тя беше много красива и не беше свикнала да й отказват.

— Имаш друго момиче — обвини го тя. — Това е. Излизаш да се видиш с някоя друга.

Той въздъхна. Всичките бяха едни и същи. Всичките искаха да те притежават. Защо не можеше да си намери жена, която да се държи естествено? Уж винаги ги избираше внимателно. Никакви проститутки, курви или наркоманки. Излизаше с чернокожи модели, актриси, певици. Мелъни, например, беше момичето от корицата на „Космополитън“46, а момичето, с което бе излизал преди нея се бе класирала на второ място в конкурса „Мис Чернокожа Америка“.

— Не се разкисвай — изсъска той, когато тя се разплака със сълзи. — Няма да ти свърши работа. Красивите ти очи целите ще се зачервят и ще станеш сополива. А така хич не ми харесваш.

— Тогава поне да остана ли? — попита тя през сълзи.

Лерой поклати отрицателно глава:

— Казах ти. Нали? Имам работа за вършене.

15.

Рио привличаше ексцентричните наркомански запалянковци край себе си, както разгонена кучка привлича кучетата. Те се насъбираха около нея на развълнувани групи, облечени във вносни дрехи, шумни, често пъти неморални и раздразнителни в своя унес.

На Рио не й беше неприятно. Тя можеше да се събере и погоди с всеки, стига да имаше топло, великодушно общуване. Търсеше доброто навсякъде и ако не го намереше, продължаваше да търси.

Единствено я затрудняваха нормалните хора. Като Лари Болдинг, например. Намираше ги за пълни със задръжки, натрапчиви мисли, безчестие и глупости. В тяхната компания ставаше лукава и се чувстваше схванато.

Рио никога не беше идвала в Лондон, но и тук имаше приятели, които чакаха пристигането й с нетърпение. Тук беше Пийчиз — славният, знаменит рус модел, който някога беше мъж. И Пери Хернандо — певец, хомосексуалист от Мексико, който кръстосваше от време на време Лондон да търси нови таланти за своето удоволствие. Рио познаваше двамата от времето, когато живееше с Били Експрес.

Те дойдоха на гости в наетия от нея апартамент, придружени от тълпа запалянковци. Донесоха шампанско, което пиха с такова удоволствие, с каквото пушиха някаква невероятна трева, осигурена от една дама на средна възраст от Америка, облечена с черна рокля с голямо деколте. После излязоха, качиха се на чакащите ги коли и наети таксита и отведоха Рио с ликуващи викове и триумфиращи изражения на лицата в „Трамп“ — единственото заведение, където можеше да се отиде в Лондон, според думите на Пийчиз и Хернандо.

Наистина беше заведение, където Рио искаше да бъде. „Трамп“, както тя разбра, беше клуб, където Анджело Басалино често се появяваше нощем със своята поредна седмична дама.

След известно наблюдение опозна повечето от неговите навици и предпочитания. Сега той чукаше някаква второстепенна актриса, която беше омъжена жена с четири деца и богат съпруг, и жена крупие на блекджек47 в едно от казината, където той работеше.

Анджело Басалино харесваше жените. Жените във всяка форма, размер или цвят. Не беше особняк.

Рио нямаше никакъв подготвен план за действие. Беше уверена, че каквото и да поиска да направи, беше възможно. Познаваше хората и знаеше, че има възможността да проникне в тяхното съзнание, да ги опознае бързо, щом поиска. Ако трябваше да се вземе решение какво трябва да бъде направено, за да бъде унищожен Анджело, щеше да бъде сторено лесно.

Искаше й се да се справи и с тримата синове на Енцо — Франк, Ник и Анджело. Така си беше намислила. Не беше казала на никого. Щеше да си го свърши сама, без ничия помощ. Какво разбираха Лара и Бет от психическа победа над някого, превръщането му в развалина, намирането на пролука, проникването в него и после натискането, натискането, докато той се предаде?

Разбираха глупости! Знаеха само как да вкарат някой тип в кревата и това беше всичко. Не бяха като Маргарит — тя щеше да го свърши както трябва. Маргарит беше способна на всичко.

Рио си спомни първата им среща. Беше зима и беше толкова студено, че първата й мисъл беше да подпали целия жилищен блок, в който живееше. Нечовешка мисъл, но по това време беше отчаяна и готова да се самоубие по всякакъв начин.

Ама че луд начин щеше да бъде! Един огромен, славен пламък. Но после се сети за всичките други хора, които живееха в блока. А и каква полза щеше да има да пише бележка за сбогом на Лари Болдинг, щом тя щеше да изгори в пламъците? Искаше той да страда. Замисълът й беше да унищожи него и неговата воняща политическа кариера.

Беше гримирала лицето си много внимателно. Беше се получил екстравагантен образ от екзотични цветове. После си беше облякла дълга червена рокля от „Холстън“48. В края на краищата, беше суперзвезда и определено нямаше намерение да изглежда като нищожество.

Чувстваше се приповдигнато. Беше се дрогирала малко с ЛСД49, за да се подкрепи за последното си пътуване в живота. И в три часа сутринта беше готова за път. Първо, усили стереото, по което звучеше някаква невероятна музика. После взе бръснарското ножче от самобръсначката на Лари. Той не харесваше електрическите самобръсначки.

Натисна и дръпна ножчето от вътрешната страна на дясната си китка, където се образува дълбока линия. После на лявата китка. Не усети болка. Внезапното бликване на кръв й се стори красиво — цветът съответстваше на роклята.

Започна да се смее. Така добре не се беше чувствала от месеци. Никакви натрапчиви мисли, никакви проблеми и притеснения, нищо.

Продължаваше да се смее, когато припадна. Кръвта бликаше, пулсирайки от срязаните вени по чисто белия килим.

Всичко пред очите й беше като неясна мъгла. Привидя й се лицето на Маргарит — беше съвсем близо и изглеждаше разтревожено. Усети, че някой я носеше. Чу гласове — приглушени и далечни.

И след това се пробуди. Колко ли дена бяха изминали? Два? Три? Маргарит Лоурънс Браун седеше до масата и пишеше. Дългата й черна коса беше хваната отзад на опашка. Лицето й имаше решителни черти. Носеше слънчеви очила.

Рио не можеше да се помръдне. Намираше се в някакво странно легло, в странна стая и ръцете й бяха превързани до лактите.

— Хей — успя да произнесе тя, което накара Маргарит да вдигне поглед към нея. Погледът й беше открит, прям. Нямаше никакъв грим и лицето й не беше красиво. Но беше лице, излъчващо толкова топлота и толкова привлекателна сила, че Рио незабавно се почувства привлечена към нея. Беше странно чувство, защото, по дяволите, мислеше си тя, въобще не искаше да е на този свят.

Маргарит се усмихна леко и стана. Висока, с малки гърди, облечена в широка тениска и дънки „Левис.“

— Знаех, че ще удържите — рече тя със сериозен тон. — За момент не изглеждаше така, но въпреки това вътрешно чувствах, че ще оцелеете. Казвам се Маргарит. Живея в съседния апартамент и бях просто изхвърлена от леглото от музиката ви. Тъй като обикновено сте тиха, дойдох у вас да видя какво става. Щяхте да излезете на ужасна снимка във вестниците — червената рокля, червената кръв и белия килим. Щеше да е почти жалко да ви спасят. Само си помислете — не биваше да правите такова тъпо нещо, заради някакъв си смотаняк. — Маргарит поклати глава, изпълнена с неверие. — Лари Болдинг е един задник. Мила моя, аз дори не го познавам, но съм тук да ви кажа, че е загубеняк. А ние не убиваме себе си, повтарям — не убиваме себе си заради някакви загубеняци.

Маргарит никога не губеше времето си за празни приказки и винаги говореше по същество.

Рио остана при Маргарит в апартамента й две седмици, след което се върна обратно в къщи. За тези две седмици научи повече, отколкото през целия си живот дотогава.

Маргарит беше онова рядко изключение на истински себеотрицателна личност. Тя не искаше нищо друго от живота, освен да прави добро на другите. Тя изразходваше времето, енергията, парите си за всяка кауза, която считаше за достойна. Отнасяше се изключително остро, гневно и язвително към начина, но който се отнасяха към жените, като към второкласни граждани. Искаше да промени нещата и не седеше просто така да разговаря по тази тема, както повечето хора. Тя излизаше с открито чело и правеше каквото можеше.



Рио позна Анджело Басалино в голямото полутъмно задимено пространство на „Трамп“, когато той влезе. Проследи го с внимателен, силен и неотклонен поглед. Беше с много слаба, дребна блондинка.

Рио нямаше намерение да губи време. Стана, тръгна право към масата му и седна.

— Хей, Анджело — рече тя с презрителна насмешка, — какви са тия лайна, дето чувам за теб, че си бил най-големия ебач в града?

16.

Енцо Басалино каза да го свържат с трима души, с които да проведе телефонни разговори. По ред на важност разговаря първо с Франк в Ню Йорк.