Сега Ник стана шеф. Старецът вече не ставаше за нищо — възрастта му неочаквано го беше застигнала и притиснала жестоко.

Анджело постоянно сядаше, ставаше и се въртеше наоколо, чувствайки се извънредно неспокоен, почти подлуден, докато накрая Ник накара едно момче от охраната да му намери две цигари марихуана, които да го успокоят.

След срещата Ник се обади в Лос Анджелис да провери как е бизнеса. Всичко изглеждаше окей. В Лос Анджелис той имаше добри хора, които работеха за него. Хора, на които имаше голямо доверие.

Продължаваше да мисли за Лара. Ейприл беше вече за него далечен сломен. Какво значение имаше всъщност Ейприл, мислеше си той. Нямаше да е мистър Ейприл Крауфорд. Голяма работа.

Старецът сега си почиваше, а Анджело играеше на карти до басейна.

Ник се обади до охраната на портала. Нямаше никакви проблеми. Беше сложил още един човек там и сега поддържаше на входа на смени трима постоянно будни, които не допускаха никой да влезе, освен ако не получеше личното му разрешение.

Фамилията Басалино беше подложена на огън и Ник не искаше да рискува.

Вдигна слушалката и се обади на Лара в Ню Йорк. Не можа да се сдържи да не го стори.

Лара не бързаше да дава никакви обяснения и Ник й се ядоса.

— Слушай какво, имаш късмет, че не убих оня кучи син — каза той със заплашителен тон. Тя не реагира на думите му и той добави: — Ако спипам някой друг в леглото с теб, с него е свършено. Ясно ли ти е какво казвам?

— Счупил си носа му — каза тя тихо.

— Тъй ли? Колко жалко.

— Не е за шега. Вероятно ще те даде под съд.

— Брей, чак панталоните ми се разтрепериха от страх.

— Защо ми се обаждаш?

— Просто исках.

Въпреки че изпитваше задоволство да го чуе, тя не можеше просто така да се предаде и се отпусне в ръцете му само защото Ейприл се беше омъжила за Сами и Ник сега беше свободен.

— Аз съм в Маями — рече той. — Искам да отидеш право на летището и да хванеш първия самолет за насам. Имаме много неща да си кажем.

Тя каза тихо, спокойно:

— Да не си полудял?

— Да-а, луд съм — отвърна той с безразсъден глас. — Луд съм по теб. Искам да си тук, до мен, Лара. Ейприл и Сами не означават нищо за мен. Искам теб. Не ме отблъсквай, мила.

— Не мога, Ник, аз…

— Не се опитвай да надвиеш желанието си. Двамата принадлежим един на друг и го знаеш много добре. Ще изпратя човек на летището да те посрещне. Ще те доведе право в къщата.

Почувства се окрилена от радост. Той се нуждаеше от нея. Искаше я.

— Окей — прошепна тя. По дяволите всичко, помисли си тя, винаги беше вземала спонтанни решения. А сега беше време да рискува и направи нещо просто за себе си.

Започна да хвърля бързо нещата си в куфар, напявайки си нещо весело, но внезапно се спря и промени решението си. Едва сега, неусетно за самата нея, възприе думите на Кас и те просто я поразиха. Думи, които не беше чула както трябва, но които сега звучаха съвсем ясно в главата й.

„Нека оставим Дъки да го направи както е решил. Не знам много добре какви ги е намислил, но каквото и да е, не мисля че е безопасно да се навъртаме край фамилията Басалино.“

За миг почувства, че я обзема паника. Бързо се обади на Кас.

— Кас, какво имаше предвид, когато каза, че не е безопасно да бъдеш край фамилията Басалино? — попита тя припряно. — Какво е намислил да прави Дъки?

— Не знам — отговори Кас. — Мисля, че е решил да приключи с всичко окончателно…

— Да приключи с какво?

— Не знам.

Тръшна слушалката, веднага я вдигна и отново се опита да се свърже с Дъки. Но никой не отговаряше в апартамента му.

Ох, господи! Трябваше да се добере до Ник, да му каже истината, да го предупреди.

Завърши с приготвянето на багажа си и се обади на портиера да й вземе такси.

Маями щеше да й е следващата спирка. И то колкото може по-бързо. Нямаше друг начин да го предупреди.



Роуз Басалино седеше в стаята си мрачно замислена. Отдавна нямаше сълзи, които да изплаче за най-големия си син. Сълзите й бяха пресъхнали преди много години.

За това, естествено, беше виновен Енцо. За всичко беше виновен Енцо. Баста! Копеле! Голям мъж с голям пенис.

Беше премахнал Франк, мислеше си тя, защото знаеше, че е неин фаворит.

Щом затвореше очи пред нея изплуваше с най-живи подробности онази нощ преди много години, когато Енцо и неговите мъже нарязаха Чарлз Кардуел до смърт пред самата нея. Като парче месо, което трябваше да се нареже, насече, накълца.

Животни!

И през цялото време Енцо я беше държал до себе си, с ръце на гърдите й, с вдървено от възбуда тяло.

Роуз нададе сподавен, остър вик, когато спомените се натрупаха в съзнанието й. Втренчи поглед навън през прозореца. Басейнът все още беше на мястото си, както и тревата, дърветата. Беше тренирала ума си да се изпразва от мисли, да изключва и изчиства всичко от себе си и се концентрира върху обстановката. През годините дори бе успяла наистина да не обръща внимание на изреждащите се безброй курви на Енцо.

Но днес обстановката не й помогна. Градината, изсъхнала от слънцето, и липсващата обичайно обилна зеленина не можаха да я успокоят.

Роуз Басалино не беше луда. Беше нормален човек като всеки друг. Но за да се запази нормална се беше изолирала и затворила. Сега чувстваше как в тялото й се надига ярост, ярост, която й даваше нова сила.

В името на своите деца беше останала в стаята си с години. Това им спестяваше агонията от това, което тя можеше да направи, ако се върнеше сред открития свят.

Но сега нищо нямаше значение. Франк го нямаше. И Енцо беше виновен за това.

Роуз стана и се отдалечи от прозореца.

Знаеше много добре какво щеше да направи. Умът й беше бистър за пръв път от седемнайсет години.

42.

— Анджело, търсят те по телефона — рече Алио, който беше дошъл до басейна, където Анджело седеше и играеше карти.

— Мен ли?

— Да-а, някаква жена. — Алио не проявяваше видим интерес.

Анджело постави картите си на масата. Учуди се, тъй като никой не знаеше къде се намира. Вдигна слушалката на телефона, който се намираше до басейна.

— Ти ли си, дребни ебачо — заговори познат глас. — Бягането от мен няма да те отведе до никъде, миличък!

Веднага позна гласа й. Не беше трудно да го стори.

— Рио — рече той, — как ме намери?

— Надуших те, миличък. — Изсмя се. — Нали сме още приятели?

Той се отпусна в стола.

— Да-а, но искам да разговарям с теб.

— С мен? — Кратка пауза. — И с моите приятели?

— Слушай, онази сцена е вече минало.

— Добре де, добре. И здравата я мразиш, нали?

В този миг той отново изпита приятната възбуда, която бе преживял в апартамента й.

— Няма да тръгна по този път — каза той бавно.

— Е-е, хайде де — каза тя с подигравателен тон. — Разговаряш с мен. И аз се намирам във „Фонтенбло“66, с двама нови божествени приятели, които изгарят да се запознаят с теб. Да дойдем ли при теб или ти ще си донесеш твоя прекрасен, стегнат задник тук при нас?

Гърлото му пресъхна и се сви от спазъм.

— Днес не мога да се видя с теб — каза той с отпаднал глас. Ник беше разпоредил строго никой да не напуска къщата.

Гласът й звучеше като похотливо котешко мъркане:

— Но Анджело, бейби. Сега съм гола и така възбудена и въобще не искам да чувам не за отговор. И приятелите ми са голи и възбудени и толкова много, много желаят да направят всичко, което твоето сърчице пожелае. Освен това са много впечатлени от това, че популярността ти расте от ден на ден. Показах им снимките — снимките, които съм сигурна, че не искаш татенцето да види. Така че идвай веднага, още сега, бейби.

Много дни му се искаше да отиде, и сега пак искаше да отиде.

Единственият проблем беше как да се измъкне навън.



Единственият проблем беше как да се вмъкне вътре.

Повече от всеки друг Мери Ан Огъст разбираше колко силно охранявана е резиденцията на Басалино. Беше живяла тук не един месец и добре познаваше строгите методи на Енцо да държи настрана непознатите.

Но тя разчиташе на факта, че не е непозната. Беше приятелка на Енцо, негова метреса и що се отнасяше до всеки друг, беше отишла в Ню Йорк с него преди повече от седмица, и беше съвсем логично да се предположи, че се е върнала с него. Тя не мислеше, че Енцо е разгласил на всички факта, че я е разкарал. Очевидно бе казал на Алио да свърши тази мръсна работа, но освен него едва ли беше казал… е, тя си мислеше, че го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че не споделя много с останалите.

Мери Ан Огъст имаше план. Той беше рискован. Но с малко късмет и с охраната на портала, която познаваше, нещата можеха да се развият добре.



— Отивам на летището — каза Ник.

— Хей, ще дойда с теб. — Анджело намери изход за себе си. Ще отиде с брат си до летището и после в подходящ момент ще изчезне.

— Не — поклати отрицателно глава Ник. — Стой тук и ме замествай докато ме няма. По никакъв начин не можем да знаем какъв ще е следващият им ход.

Анджело се поколеба. Не искаше да спори с брат си, но в същото време отчаяно искаше да се махне оттук.

Ник тръгна към вратата. Анджело реши да не бърза и да изчака. Най-добре, мислеше си той, ще бъде да изчезне, когато Ник го няма тук.

— Добре, ще внимавам за всичко — рече той. — Можеш да разчиташ на мен.

43.

Енцо се събуди към пет часа. Спалнята му гледаше към басейна и когато стана той отиде до прозореца и за момент се загледа навън.

Чувстваше се стар и уморен. Чувства, към които не беше привикнал. Възрастта беше гадно нещо. След два месеца щеше да стане на седемдесет години. Франк беше само на трийсет и шест и някакво долно копеле го беше убило, беше убило него, мъжът в разцвета на силите си, един Басалино.

Енцо изруга тихо — бавно мърморене на безкрайни псувни. Молитва от неспирни цинизми.

Навярно щеше да се почувства добре, помисли си той, да отиде при Роуз — тя беше единствената, която може би щеше да разбере болката, която го измъчваше.

Но не, това беше невъзможно. Роуз се беше заклела никога да не му проговори и той добре познаваше жена си. Не искаше да си навлича наказание от нея през останалите дни от живота си, което беше сигурен, че тя ще се опита да направи. Не че това го притесняваше. Тя имаше късмет, че не я беше изхвърлил навън.

Може би трябваше да отиде при момичето, което си беше доставил от Ню Йорк, онази, която му беше довел Коста Генас, как й беше името? Мейбъл? Не, Мириам. Точно така, Мириам. Тя беше изпратена в къщата и настанена в обичайната стая, но досега той не беше ходил при нея.

— Боклук! — изплю се той на пода във внезапен пристъп на гняв. Всичките тия жени, дето си купуваше, бяха боклук. Освен това новата нямаше да събуди у него никакъв сексуален интерес. На неговата възраст това ставаше много трудно.

Пак легна на леглото. Навярно щеше да поспи още малко. След това може би щеше да се почувства по-добре.

Но не можа да заспи. Образът на Франк като дете се появи и започна да премигва пред него. Тогава му викаха Франки и той беше едно упорито хлапе. Спомни си деня, в който Франки загуби първия си зъб. Деня в който се научи да плува. Веднъж в училище наби момче, което беше два пъти по-едро от него. О-о, това беше накарало Енцо да се възгордее толкова много! Когато Франки беше тринайсетгодишен, той го беше завел при първото му момиче — една осемнайсетгодишна проститутка. Франки се беше представил като мъж. От този ден насетне започнаха да го наричат Франк.