— Няма значение, миличък — успокояваше го майка му. — Не това е смисълът на изкуството.

Но за Иън, който се кланяше на олтара на яснотата, както може само момче, препускащо към зрелостта, точно това беше смисълът.



Когато беше на десет, Иън откри компютрите. Тогава в дома му нямаше компютри, майка му беше по-скоро развеселена, отколкото заинтригувана от идеята, а баща му използваше такава машина в работата си. Но приятел от училище имаше компютър и Иън беше поразен от мига, в който ръцете му докоснаха клавиатурата. Пред себе си имаше партньор с несекваща последователност, чиито правила бяха ненарушими, стига само да ги разбираш. А Иън ги разбираше.

Той тормози родителите си месеци наред, докато на следващата Коледа намери под елхата подарък с правилния размер. Седя до кутията от мига, в който я видя в четири сутринта на Коледа, докато най-сетне дойде време семейството му да отвори подаръците и той можеше да извади наградата си от стиропорната опаковка и да й вдъхне живот. От този момент нататък компютърът или някой от различните му наследници беше кралската особа в неговата стая. С годините и други компютри влязоха в къщата, но те просто бяха служители в живота на семейството — носители на поща, помощници за проучвания. Иън възприемаше компютъра си като най-добрия си приятел, такъв, който винаги безкористно ще отстъпи място на нов модел с по-добра памет, по-бърза мисъл. В къща, изпълнена с неопределеностите на цвета, първите компютри на Иън предлагаха успокоителен свят на черно и бяло.



Иън беше твърдо решен да не отива на курса по готварство на Лилиан неподготвен, затова прекара целия август в кухнята на апартамента си. Като софтуерен инженер той смяташе, че към готвенето, подобно на всеки друг процес, трябва да се подходи като към поредица от стъпки, които следва да бъдат овладени, основополагащи умения, които могат да бъдат приложени, особено когато човек се сблъска с хаоса на сложни рецепти, с мивки, препълнени с тенджери и тигани, с лавици червени и сребристозелени подправки, скрити в малки, кръгли бурканчета като пехотни мини на паметта.

Започна с ориз — чист, бял, елементарен, израз на математическа простота: 1 част ориз + 2 части вода = 3 части сготвен ориз. Нищо излишно, нищо загубено. Готвенето му изискваше само солидна тенджера и дисциплина, а той имаше и двете.

Беше същинско бедствие. Първо имаше твърде много дисциплина и оризът на дъното на тенджерата загоря, изпращайки тъжна, кафява миризма из апартамента, после пък имаше твърде малко и оризът беше разкашкан, отказваше да набъбне, без значение колко го окуражаваше и разбъркваше да стане пухкав. Прибави сол и масло, което поне придаде на кашата лека прилика с пуканки, що се отнася до вкуса, но продължаваше да не е ориз. Не и такъв, какъвто го искаше.

Беше пределно ясно, че ще му е нужна помощ.



Апартаментът на Иън беше над китайски ресторант, който той посещаваше по-често, отколкото би искал майка му да знае. Салонът беше малък, стените му бяха боядисани в цвят, за който Иън предполагаше, че някога е бил червен, а менютата бяха избелели до степен, че вече беше почти невъзможно да бъдат разчетени.

За пръв път Иън беше пристъпил в ресторанта преди две години след продължителен, горещ летен ден, прекаран в нанасяне в новия му апартамент. Беше изморен и гладен и след като беше настанен от древна сервитьорка, чието застрашително изражение го накара да погледне тайно часовника си, за да се увери, че не е дошъл, когато вече е затворено, той се беше спрял на безопасен избор и беше поръчал сладко-кисело свинско и ориз. Когато ястието пристигна, пред него стоеше ароматна смес от пилешко, джинджифил и яркозеленото на съвсем леко запържени броколи.

— Не съм поръчал това — каза той на сервитьорката колкото се може по-вежливо, тъй като още не беше сигурен колко разнообразни ще са вариантите му за хранене в новия му квартал.

Тя му вдигна една впечатляваща сива вежда и си отиде.

Беше девет вечерта и той беше единственият клиент, така че когато летящата врата се затвори зад кривокраката походка на сервитьорката, той се озова сам с чинията пред него. Не беше сигурен дали тя ще се върне и категорично не желаеше да последва жената в кухнята, така че взе клечките и опита една хапка. Пилето беше меко, фино, броколите хрупкави и отчетливо живи, джинджифилът подправяше сместа като предизвикателно люшване на къса пола. Болката в мускулите му от вдигането и пренасянето на кашони, общото безпокойство, което винаги го завладяваше, когато се сблъска с новото и непознатото, го напуснаха като последния влак за деня и той остана спокоен и освежен. Ядеше бавно и замислено, отхвърли всяка мисъл за кутия с храна за вкъщи за обяда си на следващия ден. Когато свърши, старицата се появи.

— Добро? — попита тя. Той кимна благодарно.

Ръката й събра чиниите набързо в купчина.

— Ти върнеш отново — заяви жената.

Така и направи и нито веднъж не получи каквото е поръчал. Чудеше се дали да не признае официално това положение и просто да обяви, че се оставя на благоволението на кухнята, но осъзна, че вече го е сторил — поръчката му беше просто реплика във вече написана пиеса, без която останалото не би било същото. И така всеки път той обявяваше поръчка, която знаеше, че ще бъде пренебрегната, и полагаше доверието си на прага на вратата към кухнята, от която сякаш като признание за изпита, който е преминал, идваха ястия с изтънчена сложност и вибриращи вкусове, които рядко, ако не изобщо, можеха да бъдат намерени в действителното меню.

* * *

Вечерта на разкашкания ориз Иън изостави неуспешния си кулинарен експеримент и слезе по избледнелите червени стълби на кооперацията си в ресторанта долу. Сервитьорката посочи обичайната му маса до прозореца.

— Знаеш ли как да готвиш ориз? — изстреля Иън, докато сядаше.

Жената го зяпна.

— Искам да кажа, разбира се, че знаеш, просто се чудех дали можеш да ми кажеш как.

— Защо? Ядеш тук ориз.

— Искам да се науча как се готви.

Старицата забеляза настойчивостта в гласа му, погледна го по-отблизо и кимна.

— Не готвиш ориз, грижиш се за него — заяви тя. — Сега ще ти донеса вечерята.

Тя се върна в кухнята, без дори да се престори, че го пита за поръчката му.

Обратно в апартамента си Иън хвана голяма метална купа с пласт ориз, лежащ като океанско дъно под няколко сантиметра студена вода. Потопи ръка в течността и завъртя пръсти по посока на часовниковата стрелка. Усети как фините зрънца се плъзгат между пръстите му, проследи как перлените бели облаци скорбяла навлизат във водата като смяна на времето в небето.

Когато водата стана толкова плътна от скорбялата, че едва виждаше ориза, той сложи гевгир в мивката и пресипа съдържанието на купата през него, оризът изтече с водата като плътна овесена каша, докато последното зрънце тупна в гевгира. Върна ориза обратно в купата, напълни я с вода и повтори процеса отново и отново, докато водата остана бистра и той виждаше всяко зрънце ориз на дъното на купата.

Прецеди ориза за последно и сложи тенджерата на котлона. Погледна ориза в гевгира, набъбнал от потапянето, замисли се за момент, след което сипа малко по-малко от две чаши вода в тенджерата и включи котлона.



След като Иън се усъвършенства в приготвянето на ориз, той се насочи към полентата и към рибата, леко запечена на скарата, която балансираше на миниатюрния балкон към кухнята си. В края на август вече беше наредил навън малки саксии с подправки, миризмата на босилек, риган и див лук посрещаше носа му, когато сутринта отваряше прозореца. Откри пазар на производители близо до автобусната спирка на път към вкъщи от работата си в центъра. Купи си хубав, остър нож от кулинарен магазин и започна да експериментира, режеше зеленчуците на пръчици и на жулиени, режеше месото по линията на влакната и през тях, кълцаше босилек с ножица, после го късаше с пръсти да провери дали вкусът ще се различава.

Намери магазин, в който продаваха подправки на едро, купуваше си точно колкото му трябва, което му даваше повод да се връща и да се лута из магазина, да души кутии с непознати имена. Един път взе пакет от особено интригуваща подправка и я отнесе в китайския ресторант, където я показа на сервитьорката. Тя вдъхна дълбоко, с развеселен поглед отнесе пакета в кухнята и след няколко минути се върна с ястие, от което струеше ароматът му. С течение на времето това се превърна в своеобразна игра. Първоначално стряскащи, рецептите за ястията се превърнаха в нещо, което с нетърпение очакваше да проумее, предизвикателство, което му правеше компания, забавляваше го насред уличните задръствания или докато чакаше служебно обаждане. Започна да се храни по-бавно, всяка хапка беше възможност да разгадае част от пъзел, докато накрая пъзелът не се състоеше от парчета, а просто беше усещане за топъл сос, плъзгащ се по гърлото му, хрупането на китайски воден кестен в краищата на зъбите му.



Когато готварският курс най-после започна, Иън имаше повече въпроси, отколкото отговори. Захвана се да чете учебници по химия след урока за печене на торта, опита се да направи собствена паста след вечерята за Деня на благодарността. Като наблюдаваше останалите участници в курса, той се чудеше откъде ли идват, какво са донесли със себе си, сякаш те също бяха рецепти, които можеше да разбере. Къде лицето на Клер, в онази първа вечер, бе получило смесицата от вълнение и недоверие, какво караше Изабел да си спомня определени неща или какво бе поставило Том в такъв недосегаем кръг от скръб. А имаше я и Антония, винаги Антония, с нейната маслинова кожа и тъмна коса, гласът й, който внимателно си проправяше път през американските звукове и срички, изглеждащи твърде плоски и тромави за нейната чувствена уста.

Колебливостта на Антония с неговия език му се струваше затрогваща и желанието му да я закриля беше силно до деня, в който се срещнаха на пазара на производителите. Той моментално я разпозна от пет метра и се приближи, като се надяваше, че ще й помогне да премине някаква езикова бариера, а помощта му щеше да е достойна прелюдия към друг разговор. Но когато се приближи, видя, че ръцете й летят, сякаш освободени. Тя се смееше, думите й бяха непонятни за него, но напълно разбираеми за италианския продавач на сергията, лицата им сияеха от радостта да играят във водопада на родния си език.

Иън застана зад Антония, вдъхвайки щастието й, докато продавачът го изгледа пронизващо и бързо каза нещо на Антония, която се обърна към него с лице, още осветено от разговора й.

— Sì, sì. Lo conosco19 — отвърна тя. — Здрасти, Иън.

И без да се замисля, душата на Иън пристъпи в излъчваната топлина на изражението й.

* * *

Няколко седмици по-късно Антония му се обади и го помоли да й помогне. Имаше под, обясни тя, който трябваше да си замине. Така че клиентите й да разберат колко е важно да се запазят нещата, които са хубави и истински. Иън не спомена за очевидната ирония да се отървеш от нещо, за да го запазиш, той просто се съгласи и благодари на съдбата, която преди години го беше пратила на строителна работа през последното лято преди колежа.

Изкараха дълга събота, изтръгваха квадрати от балатума, пресушаваха чаша след чаша от еспресото, което Антония беше направила на голямата черна печка и от което Иън далеч нямаше нужда, за да ускори пулса си. В средата на деня направиха почивка и Антония извади обяда, който беше донесла — хляб с твърда коричка, прошуто, прясна моцарела и бутилка червено вино.

— Така правим пикник в Италия — обясни му тя ухилена.

— Няма фъстъчено масло и желе? — зачуди се той.

— Какво е това?

Иън се усмихна.

— И така, защо се премести тук? — попита я той любопитен да узнае отговора.

Тя се замисли над въпроса за момент.

— Ами, Лука — мястото, където съм израснала — беше прекрасно, като топла вана. Толкова красиво и всички бяха тъй мили. През цялото време знаех какво да правя. Ако някой ме поканеше на вечеря, знаех какво да занеса. Знаех работното време на пазара. Можех да ти кажа тутакси кога да хванеш следващия влак за Пиза. Нямаше нищо, което да не е наред. Просто исках, как да го кажа — студен душ, да събудя душата си.

Иън си представи да си толкова сигурен какво правиш, че да напуснеш всичко, да отидеш някъде другаде само за да бъдеш несигурен. Тя говореше уверено, сякаш топлата вана беше нещо, за което можеш да завъртиш всяко кранче. Може би, помисли си той, за нея беше именно това. Като я слушаше, Иън осъзна, че бе прекарал живота си именно в търсене на онова, от което тя си беше тръгнала. Щеше да й го каже, но се спря. Лицето й менеше израженията си като слънце, движещо се по вода, и той си даде сметка, че вместо да й каже какво смята, предпочита да чуе какво ще каже тя, искаше да наблюдава как ръцете й се движат във въздуха като врабчета.