— Защо само мъжките? — поинтересува се мъжът с пясъчнорусата коса.

— Женските са разплодните същества — обясни Лилиан. — Винаги трябва да се грижим за разплодните. — Усмивката й кацна за части от секундата върху Клер. Тя скришом провери яката си.

— И така, когато решавам кои съставки да смеся, обичам да мисля за основния елемент в ястието. Какви вкусове би желал? Искам да помислите за раците. Затворете очи. Какво ви идва наум?

Клер покорно спусна клепачи и усети как миглите галят кожата й. Тя се замисли за фините косъмчета отстрани на тялото на рака, за начина, по който се движат във водата. Замисли се за острите ръбове на щипците, движещи се през вълнистото пясъчно дъно на морето, за вода, толкова проникваща, че беше едновременно въздух и течност.

— Сол — каза тя на глас, изненадвайки сама себе си.

— Добре, сега продължете — подкани ги Лилиан. — Какво можем да направим, за да контрастираме или изкараме вкуса?

— Чесън — добави Карл, — и може би малко червен пипер.

— И масло — обади се Клои, — много масло.

Разнесе се шепот на всеобщо одобрение.

— Добре тогава — рече Лилиан, — да се разделим на групи и да се научите с ръцете си как се прави.



Групата на Клер застана при един от големите метални умивалници. Четири рака защъкаха, антените им потрепнаха, когато се сблъскаха с твърдата повърхност.

Мъжът с пясъчната коса застана до Клер. Тя вдигна поглед и видя, че я наблюдава усмихнат. Замръзна стресната, разпознала изражение на небрежно мъжко възхищение, внезапно станало видимо, защото отдавна е липсвало. Кога за последен път го е имало, зачуди се Клер.

Беше толкова странно да е тук, помисли си тя. Час по-рано беше с децата си, с миризмата на шампоана им, на кожата им, смесваща се с нейната, докато стане собственото й ухание. Беше седяла в голямото червено кресло в дневната, кърмеше сина си и четеше на дъщеря си, която беше припълзяла до нея и си играеше с копчетата на ръкава й.

Никога през живота й не я бяха докосвали толкова много, никога не бе усещала допира на толкова много кожа до нейната. И въпреки това, откакто беше станала майка, сякаш тялото й беше станало невидимо за всеки друг, освен за децата й. Кога за последен път някой, когото не познава, я бе гледал все едно е… Какво? Възможност.

Спомняше си, когато беше бременна и държеше потрепващата тайна на бебето в себе си. Чувствеността й я обгръщаше, сладостна и тежка като тропически въздух. Ханшът й, разширяващ се да поеме растящото бебе, се полюшваше, когато вървеше, а кожата й усещаше всяка тъкан, всеки допир, докато копнееше за прибирането на Джеймс всяка вечер.

Но с обтягането и разширяването на кожата около корема й тя разви нова идентичност. „Може ли“, питаха я непознати и протягаха ръка към нея сякаш коремът й е кадем, който ще промени съдбата им, живота им. „Питате дали може да ме докоснете“, искаше да им каже тя. Но разбираше, че изобщо нямат предвид нея.

После, когато децата се родиха, имаше чувството, че никой не може да види по-далеч от меката коса, от заоблените бузки на бебетата, които носеше. Тя се превърна в рамка за снимката, която бяха нейните син и дъщеря. Което я устройваше, помисли си Клер. Бебетата бяха прекрасни и тя беше напълно готова да забрави собственото си тяло, което се бе издуло като балон и след това се бе свило и за което и бездруго нямаше никакво време да направи каквото и да било. Когато мъжете й се усмихваха, го правеха с безопасни, благи усмивки, в които нямаше нито надежда, нито интерес.

— Извън обращение си, скъпа — беше й казала по-голямата й сестра, — по-добре свикни с това.

Джеймс беше единственият човек, който още я възприемаше в старата светлина, той искаше любовния живот, който бяха водили преди децата, не разбираше защо в края на деня тя не го желае. Когато се протягаше към нея, след като е накърмила бебето и го е приспала и най-накрая отиваше да се изкъпе от деня, единственото, което тя си мислеше, беше: „И ти ли?“ Не можеше да му каже, изглеждаше твърде ужасно, но той явно и бездруго го усещаше и след известно време спря да се опитва.

Застанала край дъската за рязане, Клер осъзна, че за пръв път от години я наблюдава мъж, когото не познава. Не беше безспорен успех като преживяване, помисли си с горчивина, когато осъзна, че погледът на пясъчнорусия мъж е преминал и се е спрял отвъд нея с изражение на оцъклено обожание върху жената с маслиновата кожа и кафяви очи. И въпреки това беше вълнуващо да е видима, помисли си Клер, да бъде подхвърлена обратно при останалите разплодни създания. Беше смятала, че е преминала всичко това, че нуждите на двете малки телца на децата й запълват всички нужди на нейното.



— Как се справяте тук? — Лилиан се приближи до Карл при умивалника.

— Готови сме за кипящата вода — обяви мъжът с пясъчнорусата коса.

— Знам, че много хора използват кипяща вода, но аз го правя по-различно — обясни Лилиан. — Малко по-тежко е за вас, но е по-леко за раците, а и месото има по-елегантен вкус, ако се почисти, преди да се готви.

Лилиан се пресегна в умивалника и плавно изтегли едно от ракообразните, предните му щипци махаха като пияница със забавени движения. Тя положи рака с коремчето надолу върху дъската за рязане.

— Ако ще го правите по този начин, най-добре и за вас, и за рака е да сте решителни.

Лилиан сложи два пръста върху гърба на рака за миг, изпълнен с мълчание, стисна дългите си тънки пръсти под задния край на горната черупка и дръпна бързо, подобно на дърводелец, който изтръгва тънка летва от покрив. Бронята се отдели в ръката й и ракът остана да лежи отворен на дъската, оголената му вътрешност беше смесица от сиво и тъмножълто.

— Сега — продължи тя — взимате остър нож. — Тя хвана тежък квадратен сатър. — И правите това. — Сатърът рязко тупна и тялото на рака остана разделено на две симетрични парчета, а краката леко помръдваха. Клер зяпна изумена.

— Всичко е наред — увери ги Лилиан, внимателно подхвана тялото и го отнесе на умивалника, — ракът вече е мъртъв.

— Може би трябва да го кажете на краката му — отбеляза Карл и се усмихна съчувствено при вида на физиономията на Клер.

Лилиан прокара леко вода по цялата вътрешност на рака, а пръстите й се движеха из жълтото и сивото.

— Какво… — обади се Клер, посочвайки сивите висулки, които падаха в мивката.

— Дробове — отвърна Лилиан. — Красиви са посвоему. Усещането е малко като за листенца на магнолия.

— Ако искате сосът да проникне в месото, трябва да разчупите черупките на краката — добави Лилиан. — Ще е по-добре, ако направите това. — Тя върна рака обратно на дъската и отново хвана сатъра. Направи бързо решително срязване на краката, така ракът се разчлени на десет парчета. Хвана сатъра откъм опаката страна и натисна всеки къс с твърдо движение.

— Знам — увери ги тя, — идва в повече. Но това, което правим, има достойнството да е честно — вие не просто отваряте кутия и се преструвате, че рачешкото месо се взима отникъде. А когато сте честни в това, което правите, според мен загрижеността и уважението идват по-лесно.

— Сега ви оставям да опитате вие.

Мъжът с пясъчната коса погледна Клер.

— Казвам се Иън — направи първата крачка той. — Ако предпочитате да чистите, аз мога да свърша тази част, имам предвид, ако това ви изнервя.

Клер погледна покрай Иън и видя, че съпругата на Карл е хванала рак и го слага на дъската за рязане. Двете жени се спогледаха. Жената на Карл кимна, целеустремено посегна надолу, загреба частта под черупката и я изтръгна от тялото. Тя погледна към Клер.

— Можете да го направите.

Клер се обърна към Иън.

— Не, благодаря — отвърна — ще се пробвам сама.

Тя се приближи до умивалника и взе рак. Беше по-лек, отколкото си бе представяла, частта под черупката беше странно мека и крехка. Клер си пое дъх и остави рака на касапската дъска със задницата към нея. Затворила очи плъзна пръсти под черупката. Краищата бяха възлести, усещаше ги студени върху кожата си. Хвана черупката и дръпна. Нищо не последва. Тя стисна зъби срещу мисълта за това, което прави, и напъна отново. Със звук на изтръгване черупката се отдели в ръката й.

— Дайте ми сатъра — нареди тя на Иън. С рязко шибване сряза рака на две. Отиде при мивката с треперещи ръце.



Перестите венчелистчета на рачешките дробове се разтвориха между пръстите на Клер и изтекоха със студената вода. Докато стоеше при умивалника, тялото й трепереше — и това беше в разрез с всичко, което смяташе за себе си — и беше дълбоко развълнувано. Беше като да скачаш от висок трамплин над басейн, когато си смятал, че не можеш да го направиш, да удряш студената вода и да я усещаш как се разлетява по горещата ти кожа. Клер, служителката в банка, Клер, майката, никога не би убила рак. Но от друга страна, помисли си, напоследък тя беше доста неща, които не разпознаваше.

Кога точно се бе превърнала в човешка дъска за прегръщане в собственото си легло, зачуди се Клер. Не знаеше. Е, не, това не беше вярно. Знаеше. Първия път, когато хвана дъщеря си и телата им се сгушиха едно в друго. Четирсет и петия път, когато прочете „Лека нощ, луна“; сутринта, когато Джеймс докосна гърдата й и шеговито каза на сина им, когото кърмеше, „не забравяй, тези са си мои“ и тя се зачуди кога тези гърди, чиято твърда и обилна тежест обичаше да държи в собствените си ръце, бяха престанали да са нейни по какъвто и да било начин.

Как можеше да обясни на Джеймс какво изпитва? Той напускаше къщата всяка сутрин и скъсваше физическата връзка с децата си с явната лекота на някой, който си събува обувките? Той продължаваше да е отделно — състояние, което тя възприемаше с гняв или завист, в зависимост от деня — а тя не беше.

Когато нощем бяха в леглото и усещаше как Джеймс се извръща примирено, движение, тежко като подхвърляне на каменна плоча, тя искаше да закрещи, че си спомня, спомня си. Спомняше си как наблюдава устата на Джеймс много преди да знае името му, как си представя пръстите му по гладката горна извивка на ушите й, а езикът й пътува по хълмчетата и долинките на кокалчетата на пръстите му. Спомняше си шока от първата им целувка, макар от няколко дни да знаеха, че предстои, как се приближават бавно един към друг, дори когато изглежда, че няма останало място, и въпреки това беше изненада как внезапно се промени животът й, колко убедена беше, че ще направи всичко, стига това да означава да не се налага да отмести устните си, езика си, тялото си от това на Джеймс, чиито извивки и ритъм бяха в синхрон с нейното. И вече нямаше значение, че са точно пред апартамента й и ключовете са в ръката й, трийсет секунди бяха твърде много, че да спрат.

Спомняше си как дългите му пръсти се плъзват надолу по талията й, когато танцуваха на сватбата на по-малката й сестра. Задният двор, когато пръскачките ръсеха и съседите правеха купон, а тя се прекатури върху него и водата се лееше по косата й. Безкрайните зимни утрини в леглото, когато сивата светлина бавно изсветляваше, а Джеймс галеше нарастващия й корем и я уверяваше, че е най-сексапилната жена, която някога е виждал. Спомняше си, да, спомняше си. Това бяха спомените, които превърташе в главата си напоследък, докато се успокояваше да заспи, много след като дишането му й подсказваше, че е безопасно.

Не беше просто това, че сега е майка, нито че се нуждае от сексапилно бельо, както беше препоръчала по-малката й сестра. Тя осъзна, застанала там край умивалника, че когато превърташе тези сцени в главата си, всъщност се опитваше да намери някого, когото бе загубила, но това не беше Джеймс. Той си беше същият.



— Вероятно вече са чисти. — Жената на Карл стоеше до нея. — Казвам се Хелън между другото.

— Аз съм Клер.

— Карл ми каза, че си майка.

— Да… имам тригодишна дъщеря и бебе. — Клер, потънала за миг в мислите за Джеймс, стреснато се сети за децата си.

— Интересно време — внимателно отвърна Хелън.

— Така е — съгласи се Клер, сетне замълча. Нещо в изражението на Хелън, откритост, желание да изслуша, я накара да се почувства по-дръзка. — Понякога обаче се чудя…

— Коя си ти без тях? — притече й се на помощ Хелън с нежна усмивка.

— Да — благодарно се съгласи Клер.