— Забавно, защото осъзнах, че и аз го харесвам. Остана малко.

Отведе я в старите слугински помещения, където в купа се изстудяваше бутилка шампанско.

— Празнуваме ли?

— Силно се надявам да е така.

— Винаги съм обичала да празнувам. Тук имаш някакви планове. — Отиде до масата и ги огледа. — Илай! Започнал си да правиш планове за кабинета си. О, това е страхотно. Ще се получи невероятно. Добавяш външен вход към терасата? Идеята е великолепна. Ще можеш да влизаш и да излизаш ей оттам, да седиш и да съзерцаваш. Не си ми казал!

Обърна се към него.

— Това са само предварителни скици. Исках някои от тях да са завършени и да видя кое може да стане, преди да ти ги покажа.

— Е, предварителни или не, това си е добра причина да гръмнем шампанското.

— Не това е причината.

— Имаш и други?

— Да, още много. Виж, архитектът остави това място без име. Тук, където седим, банята там. Помолих го да ги нахвърли в общи линии и да го остави така.

— Още планове. — Абра се завъртя, а после пак. — Толкова много можеш да направиш с тези помещения.

— Не, всъщност не, но ти можеш.

— Мога ли?

— Можеш да си направиш студиото.

— Олеле… Илай, това е толкова мило от твоя страна, толкова сладко, обаче…

— Изслушай ме. Твоите клиенти… или курсисти… все едно, могат да влизат оттук, откъм терасата. На третия етаж е, обаче какво пък, ще се упражняват по стълбите. Ако ще организираш йога за възрастни или нещо такова, ето го и асансьора. А после и това пространство тук. Можеш да си направиш стая за масажи и за терапия. Аз ще работя тук, в северното крило, така че няма да ми пречиш. Питах баба какво мисли и тя каза, че е страхотно, така че имаш одобрението й да се захващаш за работа.

— Добре си го обмислил.

— Така е и всичко е за теб. За нас. За Блъф Хаус. За… ами… за някой ден. Какво мислиш?

— Илай.

Объркана, Абра тръгна из салона, за да го разгледа, просто да го разгледа.

— Предлагаш ми една от мечтите ми, но…

— Можеш да се реваншираш, като осъществиш една моя мечта.

Илай пъхна ръка в джоба си и извади пръстен.

— Не е този, който дадох на Линдзи. Не исках да ти давам онзи пръстен, така че попитах баба дали мога да взема друг. Стар е и й е особено любим. Можех да купя и нов, но исках да ти дам нещо, което е предавано от поколение на поколение. Символ. А ти много си падаш по символите.

— О, боже. О, боже мой. — Абра само стоеше и гледаше идеално оформения като квадрат изумруд.

— Не исках да ти подарявам диамант. Прекалено шаблонно е. А това ми напомня на теб. На очите ти.

— Илай. — Тя сложи ръка на сърцето си, за да се успокои. — Аз само… Не съм стигала дотук. Не съм мислила за това.

— Ами помисли сега.

— Мислех си, че ще говорим за преместването ми тук, да заживеем заедно официално. Да предприемем следващата стъпка.

— Можем да го направим. Ако само това мога да получа в момента, нека го направим. Знам, че е внезапно, и съзнавам, че двамата сме допускали големи грешки. Но те са зад нас. Искам да се оженя за теб, Абра. Искам да започна истински живот с теб, да направя семейство с теб, да споделям дома си с теб.

Би могъл да се закълне, че може да понесе всичко, но не и да усеща как пръстенът изгаря ръката му като огън, като живот.

— Гледам те и виждам бъдещите дни и всички възможности, които ни носят. Не искам да чакам, за да започнем, но ще го направя. Ще изчакам, но трябва да знаеш, че ти не само ми помогна да се върна, да видя истински живота, който исках и който бих могъл да имам. Трябва да знаеш, че ти си животът, който наистина желая.

Сърцето й блъскаше в гърдите. Тя погледна Илай — от прозорците зад него се изливаше златнорозовата светлина на залязващото слънце. И си помисли, че това е любовта. Такава е. Трябваше да приеме дара.

— Обичам те, Илай. Вярвам на сърцето си — научих се да го правя. Мисля, че любовта е най-могъщата и най-важна сила във вселената, а ти имаш моята. Искам твоята. Можем да изградим живота, който и двамата желаем. Вярвам в това. Можем да го изградим заедно.

— Но нали искаш да изчакаме?

— Как пък не! — разсмя се Абра и се притисна към него. — Боже мой! Ето те къде си. Любовта на живота ми.

С ръце, обвити около раменете му, притисна устни в неговите и се остави да потъне дълбоко, много дълбоко в първата целувка на новото обещание.

Илай се залюля с нея, но се задържа.

— Чакането щеше да ме убие.

— Добре че не ти се наложи. — Абра протегна ръка. — Направи го официално.

Когато Илай постави пръстена на пръста й, тя отново го прегърна и вдигна ръка към слънцето.

— Прекрасен е… и е топъл.

— Като теб.

— Харесва ми, че е старинен, че е бил предаван в семейството ви. Харесва ми, че съм твоето семейство. Кога попита Хестър за пръстена?

— Когато й занесохме цветята, след като бяхме при Идън Съскайнд. Не можех да ти предложа тогава, не исках да ти предложа, докато това не приключи. Сега всичко е ново и за двама ни. Вземи това място, Абра, вземи мен, просто вземи всичко.

— И двамата вземаме всичко. — Абра отново притисна устни в неговите в мека, дълга и любяща целувка. — А после ще имаме дори повече.

Пръстенът на ръката й улови слънчевите лъчи и заблестя, както го беше правил на ръцете на поколения жени от семейство Ландън.

После постепенно заблещука по-спокойно — досущ като обкования в желязо сандък, който някога бе изплувал на брега на Уиски Бийч от разбития „Калипсо“ заедно с опитния му капитан.