— Отидоха ли си? — прошепна. — За пиратите говоря.

Той се усмихна и оправи падналата над лицето й коса. Облак брашно се разпръсна между тях.

— Да, богиньо. Ела, ще се погрижим да те почистим.

Кабината беше още мокра от разлятата вода, а всички помощници бяха по палубите, тъй като корабът бе претърпял повреди по време на нападението, ето защо един парцал бе връчен на Шарлот, за да подсуши пода. Когато свърши, един от кухненските работници бе отделен да донесе вода, за да може да се изкъпе, кожата и косата й бяха покрити с кора от брашно. Чувстваше се като статуя от гипс.

— Ще има ли нещо друго за вършене, г-жо Тревърън? — запита момчето от галерата, след като бе изляло и последната кофа вода във ваната. Според преценката на Шарлот не беше повече от четиринадесетгодишен и едва успяваше да скрие усмивката си.

— Да — отвърна Шарлот, придавайки си голяма важност. — Можеш да ме пазиш отвън пред вратата. Не искам никой да влиза докато се къпя.

Момчето излезе и Шарлот натъпка парче попивателна в ключалката в случай, че се окажеше неблагонадежден. Съблече дрехите, които си бе присвоила от сандъка на Патрик. Отделяше дрехите внимателно от тялото си като превръзка от рана.

За втори път през този ден тя изтърка кожата си, изми косата си и тъкмо ставаше от ваната с хавлиена кърпа на гърди, когато Патрик внезапно влезе.

Затваряйки вратата, той безцеремонно огледа голите й форми, Шарлот се изчерви от раздразнение, но и от влечение, което не можеше да пренебрегне.

— Специално инструктирах младия мъж да пази пред вратата — каза тя докато увиваше хавлията около себе си като тога.

— Аз съм капитана на този кораб — отвърна Патрик безцеремонно. — Не ще ми бъде забранена нито една част от него — особено собствената ми каюта.

Шарлот премълча. Събитията от деня бяха меко казано мъчителни, и тя почти бе изчерпала личните си запаси. Надяваше се Патрик да не забележи как трепери, когато стъпи отстрани на ваната.

— Какво да облека сега? — седна на края на леглото с ядовито движение. — Или трябва да ходя гола от сега нататък?

— Кой би си помислил, че ще дойде ред да се използва — Патрик се засмя. — Ревнив съм, и ще трябва да те затворя в кабината, докато стигнем Испания, а може би, това няма да ти хареса. — Отправи се към гардероба и отвори една от блестящите орехови врати. Затършува сред различни добре ушити одежди, докато намери каквото търсеше — отвратителна рокля, покрита с пурпурни дантелени волани. — Бях я забравил.

— Не бих и могла да предположа, че виолетовият цвят е твой, отбеляза язвително Шарлот.

Той й хвърли роклята, а тя падна в скута й издувайки се — парад на грозотата миришеща на евтин парфюм.

— Облечи я и си дръж устата затворена — каза той.

Шарлот седеше, държеше роклята пред себе си и се мръщеше. Едва ли имаше избор да облече това нещо или не.

— Очевидно не съм първата разхождаща се из „Чародейка“ гола — отбеляза тя, въпреки че в действителност не желаеше и да чуе за куртизанката, влязла в капитанската каюта, облечена в тази отвратителна рокля и отишла си без нея. — Вероятно бедното същество е било измъкнато направо от леглото ти от пиратите?

Патрик скръсти ръце, погледът му бе спокоен.

— Предполагам, беше си заминала облечена в една от ризите ми. Това се случи, след като бе изляла доза опиум в брендито ми, и ме бе оставила без часовник и пари, ако добре си спомням.

Шарлот не можа да не се засмее.

— Добре е да знам, че не всяка жена откликва на чара ти така безсрамно като мен — каза мило тя, но се ядоса на себе си, защото се бе поддала на ненужна ревност, а също и на Патрик, защото първи я бе подтикнал към това чувство.

Той повдигна вежда.

— Не съм казал, че дамата не е прекарала добре в леглото ми, преди да ме ограби — информира я той.

Горещо изчервяване цъфна по бузите на Шарлот. Изглеждаше страшно несправедливо, че бе дошла при Патрик девствена, докато той вероятно е спал с жени от всякакви съсловия, от принцеса до ориенталска танцьорка.

— Колко скромно е от твоя страна да споделиш това — отвърна рязко тя.

Патрик се засмя и за нейно най-голямо облекчение, напусна кабината, без да изрече дума повече.

Шарлот облече идиотската рокля, която беше твърде тясна в бюста, и я караше да се чувства като уличница. Деколтето бе твърде дълбоко и трябваше непрекъснато да го придърпва нагоре, за да скрие цепката на бюста си.

Въпреки всичко това, любопитството на Шарлот бе по-голямо от съобразяването й с благоприличието, и тя не можа да понесе да остане в кабината. Трябваше да отиде на палубата и да види какви щети бяха нанесени на „Чародейка“. Някой от членовете на екипажа несъмнено бяха ранени и биха се нуждаели от медицински грижи.

Първото нещо, което направи, когато стигна на палубата, бе да погледне нагоре. Видя, че главното платно бе скъсано отгоре до долу. Навсякъде имаше петна от кръв и част от перилата бяха счупени, вероятно от оръдейния огън. Корабът се движеше наклонен на една страна, а миризмата на барут още се усещаше във въздуха. Погледна към морето и видя другия кораб бавно да се движи към хоризонта.

— Изглеждаш дори доста по-добре от Моник в тази рокля — каза Патрик, но така стресна Шарлот, че тя подскочи. Беше странно как се бе прокраднал до нея, като се има предвид ръста му. Движеше се с грациозността на цирков артист, вървящ по висока тел.

Шарлот кипна. По всичко личеше корабът щеше да потъне всеки момент, а Шарлот Тревърън искаше да обсъжда минали завоевания.

— Изненадана съм, че е била толкова дълго време облечена на нея, за да я забележиш — отвърна му тя.

Патрик се разсмя.

— Предполагам ще е безсмислено да те пратя обратно в каютата, затова просто ти казвам да не се пречкаш.

Отпрати му високомерен поглед, огледа се наоколо, търсейки ранени моряци от екипажа.

— Някога у дома помагах на мащеха си и д-р Макколи да се грижат за болните и ранените. Някой наранен ли е?

Той посочи към левия борд.

— Да — за миг веселостта изчезна от изражението му. — Ето там — вече се движеше в обратна посока към такелажа. Само след минути се катереше по мрежата от въжета така умело както паяк в паяжина. Шарлот почувства силна болка, когато си спомни първата им среща преди десет години в пристанището на Сиатъл.

След моментно унасяне, тя се откъсна от мислите си и се отправи към другата част на кораба.

За нейно облекчение само около половин дузина мъже бяха наранени, но никой сериозно. Шарлот се опита да не обръща внимание на звучното одобрение на моряците от пурпурната й рокля, а помагаше на г-н Кочран и г-н Нес да измият и зашият раните им.

Когато се бяха погрижили за всички мъже, нямаше какво да се прави, а Шарлот първа би признала, че бездействието има неприятен ефект върху характера й. Върна се в каютата на Патрик, изми ръцете си, избра си книга от капитанската колекция и отново се върна на палубата.

Патрик все още беше високо в такелажа, работеше с още няколко мъже, за да зашият раздраното платно. На Шарлот й се стори, че корабът накуцваше към брега на Испания, а живата й фантазия й представяше серия от обезпокояващи картини. Видя „Чародейка“ да потъва заобиколена от акули и други животни от дълбините. Дори почувства водата как покрива лицето й…

— Г-жо Тревърън?

Сепна се леко, стиснала заетата книга до гърдите си. Г-н Кочран стоеше пред нея, изражението, му бе благо и учтиво.

— Извинете ме — каза първият помощник — но изглеждате недобре. Мислех си, че може би бихте желали чаша силен чай с малко бренди в него.

Шарлот изпъди от съзнанието си опасното положение на Патрик горе на такелажа. Беше поразена от изтънчения говор на г-н Кочран.

— Много любезно от ваша страна — каза и кимна сдържано. — Благодаря.

Г-н Кочран кимна и се отдалечи, а Шарлот седна на съвсем същия кош, зад който се бе крила само преди около час. Въпреки че носеше рокля на уличница, любезното внимание на първия помощник я накара отново да се почувства лейди. Отново погледна нагоре към Патрик. Видя го как съблече ризата си, пусна я долу през платната, за да работи гол до кръста на слънцето.

Подсмъркна. Съпругът й имаше да учи, за да е истински джентълмен.


На следващия ден, точно преди залез-слънце видяха земя. Шарлот стоеше до перилата, наблюдаваше пурпурните сенки да се спускат и люлеят през водата. Група посрещачи — делфини — поздрави кораба, обръщаха се, фукаха се като малки деца.

Шарлот изобщо не бе мигнала предната нощ. Беше доста заета, опитваше се да задържи кораба на повърхността чрез силата на волята си. Ако Патрик я бе любил, това би отклонило мисълта й от страховете, по той изобщо не легна. Всъщност, той дори не вечеря с нея.

Докато наблюдаваше делфините да играят, Шарлот призна поне пред самата себе си двойствеността на чувствата си. Би се чувствала изключително радостна да усети отново здрава земя под краката си и да бъде в страна, където мъжът има право само на една съпруга, но в същото време чувстваше особен, гнетящ я страх. Усети приближаването на нова голяма промяна, така зловеща и силна както яростните бури, които понякога бушуваха по бреговете на Паджит Саунд.

Помощник-готвачът, Типър Дуун се появи до нея. Младото момче въздъхна, като видя маслиновите горички и червените керемидени покриви на измазаните къщи скупчени на самия бряг. Беше много млад, Шарлот не за първи път се питаше дали някой, някъде се безпокоеше за него и се молеше за благополучното му завръщане.

— Как се казва това село? — попита зажадняла за разговор.

— Коста дел Сиело — отговори той. — Бряг на небето. Понякога водата и небесата са съвсем същия цвят, а градът изглежда като че ли плува във въздуха по средата.

Шарлот се усмихна.

— Вие сте поет, г-н Дуун. Кажете ми къде сте роден, имате ли близки да ви очакват?

Той се обърна и я погледна с очи сини като крайбрежното море. Пясъчната му коса едва се докосваше до яката му, облеклото му приличаше много на това на Патрик, но обикновените му бричове и муселиновата риза не бяха толкова скъпи като тези на капитана.

— Качих се на кораба в Сан Франциско. Майка ми е единственият близък, който имам, но предполагам беше доста заета с пиене на уиски и мъже, за да забележи, че съм заминал.

— Получили сте някакво образование — настоя Шарлот с нотка на приятно подозрение в гласа.

Типър повдигна рамо и го сви.

— Една дама от църквата дойде веднъж, когато бях малък и попита дали искам да ходя на училище. Ходих почти всеки ден, защото помещението беше топло и учителката обикновено ни носеше нещо за хапване. — Отново повдигна рамене и се усмихна накриво. — Докато бях там научих някой неща.

Мислите за собственото й спокойно детство в сравнение с това на Типър накараха Шарлот да изпита както благодарност, така и тъга.

— Вие къде отраснахте, г-жо Тревърън? — попита срамежливо момчето.

Тя се усмихна.

— В едно малко градче в Уошингтън Теритъри, наречено Куейд Харбър. Със сестра ми бяхме като диви маймунки в джунглата докато бях на тринадесет, а Мили на десет години. Тогава татко, който беше вдовец доста време, се ожени повторно. Лидия — мащехата ни — промени живота ни за добро.

Преди Типър да може да отговори, готвачът изкрещя името му и той трябваше да я остави. След като кимна за довиждане, той спринтира към галерата на долната палуба и остави Шарлот сама. Беше в носталгично настроение, след като на глас бе говорила за семейството си. Чувство на дълбока самотност нарани сърцето й. Искаше й се Патрик да се появи, но това стана едва след вечеря, когато екипажът бе пуснал котва и една голяма лодка се спускаше през борда. След това бе хвърлена въжена стълба.

Патрик хвърли платнен сак в клатушкащата се гумена лодка и се усмихна на жена си.

— Ще сляза пръв — каза той.

Шарлот погледна през борда и изведнъж й прилоша. Фактът, че трябваше да слезе по въжената стълба облечена в дълга пола бе най-малкият й проблем.

Преглътна.

— Н-не знам дали ще мога…

Той изглежда си спомни епизода преди десет години, когато Шарлот бе застинала високо над палубите на „Чародейка“, и тогава се бе качил да я свали. В поведението и изражението му отсъстваше каквато и да е подигравка.

— Ще бъда с теб през цялото време — обеща той. Преметна се през перилата, спусна се малко надолу така, че да остави място на стълбата достатъчно за Шарлот да бъде в безопасност в обръча образуван от ръцете му.

Прихвана полите си колкото се може по-плътно, а г-н Кочран много вежливо я прехвърли през борда.

Дъхът на Патрик бе топло изкушение до ухото й, говореше й.

— Не гледай надолу. Ей сега ще сме в лодката.

Шарлот се вкопчи в грубата конопена стълба и се спускаше стъпало по стъпало здраво стиснала очи. Точно както Патрик й бе обещал скоро вече беше седнала в малката лодка, хванала се здраво за седалката, бореше се да не й прилошее.