— Винаги си се появявал на време, приятелю — каза Халиф, а Патрик го хвана през кръста придържайки го.

— Не съвсем, ако съдим по вида ти — измърмори Патрик. Рашид вече бе намерил и запалил лампата и той видя, че състоянието на приятеля му бе наистина много тежко. Смесица от отчаяние и ярост надигна злъч в гърлото му. — Кочран ще се погрижи за раните ти, а през това време аз ще се разправя с брат ти.

Халиф издаде звук, който можеше да бъде взет или за изхлипване, или за смях. — На теб дължа живота си, да не говорим за мъжествеността си — с мъка говореше на Патрик, докато излизаха след Рашид от вонящата килия. — Все пак, трябва да те помоля да оставиш отмъщението на мен. Греховете на Ахмед надхвърлят стореното на мен, приятелю — той уби майка ми, Султана Валиде.

— Исусе! — Дали това бе молитва или зов, Патрик не би могъл да каже. Трябваше да събере сили, за да зададе следващия въпрос. — Какво стана с децата ти. В безопасност ли са?

Халиф се препъна, дишаше на пресекулки, тежко. — Майка ми ги скри — разбраха, че плаче. — Затова Ахмед я уби, защото не искаше да му каже къде ги е скрила. Жените ми може да са знаели, а може да са били по-слаби от Султана Валиде.

На Патрик му идваше да се разплаче, толкова силна бе болката, която чувстваше към приятеля си, но Халиф имаше нужда от силата му.

— Къде да го намеря? — попита той.

Халиф се прегъна, изпаднал в безсъзнание и Рашид се притече на помощ. Двамата го придържаха.

— Ахмед ще бъде в покоите на султана — изрече Рашид, гласът му бе дрезгав от мъка. — Всяка вечер спи с по една от жените на брат си.

Ахмед наистина беше в покоите на брат си и една жена лежеше на дивана. Той седна, премигвайки в учудване и с ужас, когато видя Рашид и Патрик да носят брат му в стаята.

Докато евнухът наместваше внимателно безжизнения султан на друг диван, Патрик извади ножа си, окървавен от битката в стаята близо до харема и се приближи до голямото легло.

— Махай се — изкрещя той на жената, която веднага изскочи изпод завивките. С ъгъла на окото си Патрик я видя да грабва робите си от земята, омота ги около голото си тяло и избяга.

Ахмед бе успял някак да възвърне самоувереността си, гневно, с предизвикателство гледаше Патрик.

— Това не те засяга. Нямаш право да се месиш.

Патрик притисна острието на ножа към гърлото на Ахмед.

— Глупости. Меся се. Всъщност, ако брат ти не бе ме помолил да те оставя на него, щях точно сега да те нарежа на тънки резенчета.

Ахмед погледна безжизнения си природен брат и сива вълна се плъзна по бронзовата му кожа.

— Ще бъде по-благородно, ако вие ми прережете гърлото! — въздъхна той.

Патрик се усмихна и каза:

— Знам.

След час Ахмед и всичките му живи поддръжници бяха затворени в малката килия, в която преди това бе затворен Халиф.


Шарлот бе спала малко в онова тясно пространство и когато се събуди, енергията й бе възстановена, а така също и яростта й. Връзването на ръцете и глезените й беше доста стегнато, а имаше и естествени нужди.

Когато вратата на килера внезапно се отвори и нахлу светлина, на Шарлот й се стори, че Патрик може да е мъртъв заедно с хората си и Рашид също. Погледна нагоре и видя лицето на Алев.

— Ето къде си била — наведе се, за да развърже кърпата, която караше Шарлот да мълчи през цялото време. — Рашид каза, че си в килера, но не каза в кой, а има около двадесет такива само в тази част на двореца.

— Видя ли капитан Тревърън? — почти извика Шарлот. Колкото и да бе ядосана на този мъж, тя не можеше да си поеме дъх, докато не узнае дали е жив или мъртъв.

Алев се усмихна, въпреки че тъгата и страха от неотдавнашните събития ясно се четяха в очите й.

— С Халиф е. Англичанинът Кочран лекува раните на султана. — После развърза Шарлот и й помогна да се изправи на крака.

Шарлот бе изненадана от нестабилността си.

— А Ахмед? Да не се разхожда на свобода?

Алев поклати глава, прегърна Шарлот през кръста за стабилност. — Ахмед и хората му, както казват слугите, са затворени в тъмницата.

Ужасна мисъл мина през ума на Шарлот, спря се, студенината на мраморния под се надигна по цялото й тяло.

— Принцовете — започна, но не можа да довърши.

Другата жена я прегърна и се усмихна не така тъжно както преди. — Всички са живи и добре, благодарение на Султана Валиде. — Алев отново помръкна. — Именно тя, султанската майка е мъртва. Ахмед я удуши пред всички нас, когато тя отказа да издаде къде са укрити принцовете.

Шарлот се срамуваше да си спомни как силно бе мразила старата жена. Сега се възхищаваше на смелостта на Султана Валиде, очите й се изпълниха със сълзи, когато си представи как са стояли безпомощни докато убиват друго човешко същество.

— Толкова много неща си преживяла, Алев — каза мило тя. Как можа да понесеш всичко това?

— Халиф е жив, а също и хубавите ми синове. Опитвам се да съм благодарна за доброто и да не мисля много за злото.

Алев заведе Шарлот в харема, където другите жени жужаха от вълнение по събитията от сутринта и новината, че Халиф е все още жив. Шарлот свали откраднатата роба и пристъпи в огромния облицован басейн, като остави водата, стоплена от мангали под пода, да облекчи болящите я мускули.

Другите я зашеметиха с въпроси, повечето от които трябваше да бъдат преведени от търпеливата Алев. Шарлот направи пълно и малко украсено описание на пътуването си по вода до Риц, а после през пустинята. Разказа колкото знаеше за спасителната операция и прибави няколко предположения.

Дадоха й хавлиени кърпи и роба, когато свърши къпането да се подсуши и облече. Докато закусваше с плодове, шербет, кафе и сирене, Алев разресваше сплетените й коси.

— Къде ще отидеш като си тръгнеш от тук? — Алев запита, а гласът й издаваше определена тъга.

— Обратно в Испания, сигурна съм — уверено отвърна Шарлот. Въпреки че все още не бе сигурна в чувствата на Патрик към нея, тя знаеше, че той никога няма да изостави „Чародейка“.

— Бяхме нападнати от пирати, когато отпътувахме оттук и корабът на Патрик бе повреден. В момента го поправят.

Алев повтори думите й на арабски, гласът й трепереше от вълнение, а скоро Шарлот вече разказваше нова случка — как пиратите бяха се качили на борда на „Чародейка“ и за последвалата битка. Когато завърши беше така изтощена, като че ли отново бе преживяла всичко.

Прозя се и Алев й посочи един диван. Скоро Шарлот се опъна и дълбоко заспа.

Рашид я събуди по някое време по-късно.

— Капитан Тревърън ви вика — начинът, по който го каза, прозвуча като че ли Господ току-що е издал единадесетата си заповед.

Шарлот се изчерви и седна.

— Така ли? — попита тя мило. — Е, съвсем сме далеч от намерението да караме господаря да чака.

Рашид присви очи, изучавайки я подозрително, но не постави под въпрос държанието й. Просто я поведе през харема и познатите коридори и накрая спря пред вратата на покоите на Халиф.

Поклони се леко, обърна се кръгом и се отдалечи.

Шарлот се помота малко из коридора, обуздавайки яда си. Имаше сметки да урежда с Патрик Тревърън.

Щеше да започне с това, че я бе вързал и хвърлил в килера. Опънала рамене, вдигнала брадичка, тя смело прекрачи прага.

Халиф лежеше на огромен кръгъл диван, гол, само с чаршаф около кръста. Голите му гърди бяха покрити с белези от побой и обгаряне, а Кочран бе бинтовал всеки един от пръстите му. Имаше дълбоки сенки под затворените му очи, а дори от другия край на стаята Шарлот виждаше, че трудно диша.

Патрик стоеше до един от прозорците с гръб към стаята, раменете му бяха неподвижни под разкъсаната и изпръскана с кръв риза.

При гледката от нараняванията на Халиф и невидимите на Патрик, Шарлот забрави за собственото си недоволство.

Тя първа отиде при Патрик, погледна го право в лицето. Изражението му бе каменно и застинало.

— Наранен ли си? — попита го и докосна ръката му.

Той подскочи. Явно не бе разбрал, че тя е до него. Лицето му бе натъртено. Имаше кръв по косата и ризата му. Поклати отрицателно глава.

— Загубих двама души в битката. Единият от тях бе едва на деветнадесет години.

Шарлот облегна глава на гърдите му и обгърна кръста му с ръце.

— Съжалявам, Патрик — каза нежно. След това дълго стояха така, без да каже нещо, опитваше се да поеме част от тъгата му, за да може товарът да бъде поделен. — Халиф ще живее ли?

Патрик погледна назад към приятеля си.

— Да. Така поне мисля. Боже Господи, Шарлот, да знаеш онзи мръсник какво го беше направил…

Шарлот вече бе направила заключения за себе си от превръзките на пръстите на Халиф и от обгарянията му по кръста, но остави Патрик да й разкаже за случилото се, защото се нуждаеше да говори за това, иначе щеше да полудее. Плачеше, докато го слушаше, но не проговори, докато той не свърши.

— Имаш нужда от почивка — обхвана с ръце лицето му. — Изтощен си.

Погледът на Патрик се отмести към Халиф.

— Не, някой трябва да го пази.

— Кочран е този някой — размишляваше Шарлот, хвана го нежно за ръка и го поведе към един диван наблизо. — Аз също ще остана. Започна да разкопчава разкъсаната му риза. — Ако Халиф се нуждае от теб, обещавам ти веднага да те събудя.

Сините очи на Патрик потъмняха от болка и огромна умора. Усмивката му бе така слаба и краткотрайна, че беглия поглед едва не разкъса сърцето на Шарлот.

— Защо винаги се чудя, като виждам какво е способен човек да причини на друг човек и то негов брат? — запита той.

Шарлот искаше да заплаче, но заради Патрик се овладя. Притисна раменете му и той седна на края на дивана.

— Забрави благословията — отвърна, като се наведе да издърпа единия после другия му ботуш.

Гласът му бе дрезгав.

— Каква благословия?

— Принцовете са спасени — Шарлот мислеше бързо, но говореше някак несвързано. — И Халиф ще се възстанови и отново ще управлява царството си. Когато се върнем в Испания, „Чародейка“ ще бъде готова и ще отпътуваме за острова ти. Освен това, мисля че ще имам бебе.

Патрик остана дълго време седнал неподвижно, а след това внезапно стисна раменете й с предишната си сила:

— Какво каза?

Шарлот се усмихна в лицето му.

— Казах, че Халиф ще се възстанови — подразни го. — Казах…

Разтърси я, макар и добронамерено.

— Носиш мое дете?

Като нямаше какво друго да прави, докато бе затворена в килера, Шарлот се бе гневила и плакала, молила и ругала, спала и сънувала, и все имаше много време да мисли. Именно през този спокоен интервал направи някои пресмятания.

— Така изглежда. Легни, Патрик.

Учудващо бе, че той се подчини, но все още държеше ръката й, за да не може да я измъкне.

— Сигурна ли си?

— Толкова колкото човек може да е сигурен. Доста съм — спря и погледна Кочран, който седеше до леглото на Халиф. — Доста съм закъсняла.

Очите на Патрик се размърдаха, макар и затворени, усмивка бе застанала на устните му.

— Бебе — каза той. Скоро след това заспа потънал в изтощение, но доста време мина, преди да отпусне ръката на Шарлот и тя я издърпа. Отиде до леглото срещу Кочран и запита мило.

— Бих ли могла с нещо да помогна?

Първият помощник я погледна, погледна към Патрик, след това се усмихна.

— С много неща. Ако седнете до Капитана, г-жо Тревърън, ще е добре за душата му. Той е добър човек, а предателството, което видя днес, остави белега си.

Шарлот погледна изцапания си спящ съпруг и си помисли, че сигурно ще умре, ако го обича дори още съвсем малко повече от сега. След това намери една възглавница, придърпа я близо до леглото на Патрик, седна до него, като държеше ръката му в своите малки ръце.

Размърда се на сън, а Шарлот се наведе и нежно докосна кокалчетата на ръката му с устни. Наблюдаваше го и се чудеше на сложността на мъжа. Беше толкова силен, толкова арогантен, твърдоглав, винаги доминираше, когато се любеха. Сега беше като дете, не му трябваше нищо друго, освен топлината на присъствието й.

12

Патрик седеше лениво на ниската стена в двора пред спалнята, в която бяха с Шарлот откакто отново се завърнаха в двореца преди две седмици. Видът му бе спокоен докато белеше портокал с малък нож за плодове, но думите му бяха сериозни, тихи, настойчиви.

— Поне веднъж в живота си се вслушай в здравия разум, Шарлот. В деликатно положение си, трябва да съм глупак да ти позволя да прекосиш пустинята на кон. Чудо е, че при първото прекосяване не си пометнала.

Шарлот въздъхна. Дълго време бе нужно на Халиф, докато напълно се възстанови от мъчението, но той изглеждаше вече доста по-добре. Патрик нямаше търпение да се върне в Испания и поеме командването на „Чародейка“, тъй като ремонтът сигурно беше приключил вече.

— Вероятно е безсмислено да обещая, че ще внимавам? — все пак осмели се да каже тя.