Шарлот потрепери като чу тракащия звук и широко отвори очи, когато часовоят се стовари прегънат на пода. Рашид взе от колана на мъжа пушка и нож, а другото оръжие подаде на Шарлот.

Беше малък бляскав пистолет.

— Вземи това — Рашид определено очакваше тя да следва предишните му указания и да се върне обратно в тунела. Вместо това тя сложи пистолета в джоба на робата си и побърза да премести камъка, за да скрие отвора в стената. Каквото и да се случеше с нея и Рашид, Ахмед не трябваше да узнае за входа.

Рашид, който още преди това бе взел ключовете, само хвърли поглед към Шарлот и възмутено поклати глава, след което започна да отключва вратите на другите килии. Много от затворниците бяха ранени и останаха неподвижни, но не малък брой излязоха и за чакаха заповедите на евнуха. Шарлот, след като свърши със замаскирването на входа на тунела, се присъедини към мъжете, като се учудваше как са били толкова безшумни докато бе разговаряла с Рашид.

Тя би последвала другите извън затвора в разгар на сблъсъка, ако не бе чула жалък стон от една току-що отворена килия. Необходимостта да бъде в центъра на нещата я теглеше напред, но дългът я възпря? Не можеше да пренебрегне човешкото страдание, когато би могла да се бори с него.

Изпълнена с раздразнение, а така също и със състрадание, Шарлот се отправи към килията. Надигна се грохот от разразилата се навън битка между Рашад и освободените му войници и враговете им.

Някой простена.

Шарлот въздъхна и се отправи към другия край на прохода. Под куката, на която бяха ключовете, имаше кофа с вода и черпак. Приклекна, потопи пръст в кофата, после го докосна с език. Водата беше топла, но достатъчно прясна. Шарлот взе кофата и я внесе в първата килия.


Сънят бягаше от Патрик, а каютата на борда на „Чародейка“ беше твърде малка, за да може да крачи из нея, затова излезе и се качи на палубата. Нощното небе, осеяно със звезди, се отразяваше в мастилено черните води със сребърен блясък.

Патрик сграбчи перилата и безмълвно, за кой ли пореден път, се упрекна задето бе оставил Шарлот в Риц. Прекосяването на пустинята за втори път би било несъмнено изпитание за нея. След това трябваше да се прекоси морето до Испания и винаги съществуващата опасност от пиратско нападение.

Раздялата с Шарлот бе истинска мъка този път, може би защото знаеше, че носи детето му под сърцето си. Положението се влошаваше от това, че по време на раздялата той усети някакво вътрешно чувство, което му подсказваше, че тя, останала в двореца, е в много по-страшна опасност.

Кочран се появи до него и Патрик се стресна.

Първият помощник се засмя.

— Е, капитан Тревърън, това съм аз. Тъй като не е твоята вахта, би ли ми казал какво правиш тук на палубата.

Патрик начумерено погледна приятеля си.

— Не трябва да ти обяснявам действията си — отвърна му троснато.

Кочран въздъхна и се облегна на перилата, сякаш вдишваше морето в душата си, както вдишваше въздух с дробовете си.

— Това, че не трябва, не трябва. Не се тормози, Патрик. Ще стигнем в пристанището на Халиф преди изгрев слънце и ще намериш г-жа Тревърън здрава и дръзка както винаги.

Неволно потреперване пролазваше по гръбнака на Патрик.

— Нещо не е наред — мрачно наблюдаваше звездната светлина да трепти по водата. — Не трябваше да я изпускам от очи дори и за миг!

— Това последното, може би, е вярно — съгласи се Кочран. — Твоята госпожа наистина има склонност да се замесва в бъркотии, ако не я надзираваш. Но тя е така упорита и силна като мъж и аз предполагам, че е в състояние да се грижи за себе си и за половината дворец без много усилие.

— Надявам се, Боже в небесата, надявам се. — Все още се чувстваше неловко, а нероденият му син или дъщеря беше толкова малък, толкова уязвим.

Кочран удари Патрик по гърба и се оттегли, без да каже дума.


Шарлот нямаше какво друго да прави за ранените защитници на Халиф. Беше дала вода на онези, които можеха да отпият от черпака, шепнейки им успокоителни думи, които бе сигурна, че не разбират. Бе държала ръцете им, а на безнадеждните бе казала, че е естествено да умрат.

Вероятно бе прекарала в килиите около два часа, когато чу вратата да се отваря в другия край на коридора. И през ум не й мина, че посетителят може да е някой друг, а не Рашид, идващ да й каже, че дворецът е отвоюван обратно. Пристъпи навън от килията. Чувстваше се изморена до дъното на душата си. Видя неясна фигура в арабски дрехи. Би се заклела, че сърцето й спря.

Мъжът вдигна фенера, а Шарлот видя прекален красивото лице с всички отпечатъци на поквара и слабост. Ахмед се засмя.

— Едва ли ще доживея да дочакам нощта — каза той и лудост блесна в абаносово черните му очи. — След всичко това, Аллах се е погрижил да направи последния ми ден приятен.

Шарлот отстъпи крачка назад.

— Стой далече от мен — предупреди го тя.

Ахмед се пресегна и преди тя да успее да избяга я сграбчи за китката.

— Колко жалко, не ще има време да те обуча както трябва. Все пак буйната ти природа ще предложи прелестно предизвикателство. Ела с мен и ще ти покажа за какво е създадена жената.

Шарлот се съпротивляваше, като се хвана с една ръка за едно от железата на килията, но Ахмед беше по-силен. Изскубна я и я забута пред себе си към външната врата.

14

Ахмед бе сграбчил Шарлот за косата и я буташе грубо пред себе си. Тъй като се движеха през проходи, рядко използвани, не срещнаха никой от хората на Халиф, и спасението изглеждаше невъзможно.

Шарлот обаче не се отчайваше, защото все още разчиташе на пистолета, даден й от Рашид, скрит в джоба на робата. Ако нещата стигнеха до такава бедствена точка, тя би застреляла Ахмед без колебание, точно както преди години баща й и чичо й застрелваха полудели кучета и заразени плъхове по време на епидемията от бяс.

Накрая, след като бяха прекосили лабиринт от проходи, прашни, дълго неизползвани стаи, Ахмед блъсна Шарлот през сводестия вход на голяма стая.

Стаята бе чиста, ароматизиран дим се носеше от няколко мангала. Слуга свиреше тихо на инструмент, приличащ на лира, очите му бяха сведени надолу, а кафявото му тяло трепереше от напрежение. В центъра на пространството бе разположено голямо легло, отрупано с разноцветни възглавници, а по стените висяха избелели гоблени, които трябваше да са били там от няколко века.

Ако не беше поставена в такива злощастни обстоятелства, Шарлот с удоволствие би разгледала двореца. Но в момента бе принудена да държи ума и вниманието си нащрек.

— Никой няма да се сети да ни потърси тук — каза Ахмед с мазна усмивка, дръпна злобно косата й, преди да я хвърли в центъра на стаята. — Поне за известно време. — Черните му, нагли очи плъзнаха поглед по покритата с мръсни петна Шарлот. — Приличаш на уличен хлапак — упрекна я той. — Трябва да бъдеш изкъпана преди времето ни за любов.

— Време за любов? — подигра се Шарлот, звучеше по-смела от колкото всъщност се чувстваше. — Ако е останало нещо в стомаха ми сигурно ще го повърна.

Ахмед се разсмя.

— А, Шарлот, мила Шарлот. Ти наистина си избухлива, както казват западняците. Това ме плаши. — Изрекъл това той плесна ръце и бързо каза нещо на арабски на слугата.

— Надявам се, това не означава, че сме женени или нещо такова — каза напрегнато Шарлот, имаща предвид жеста на пляскането на ръце. — Имам си съпруг вече — не че този факт би обезпокоил пор като теб.

— Пор! — отекна гласът на Ахмед, замислено потри брада. Беше изпит от престоя в затвора, очите му светеха, като че ли от треската вътре в душата му. — Несъмнено, това е обида.

— Дяволски прав си, обида е — отвърна Шарлот, получила прилив на ненужна храброст.

Ахмед гневно я погледна, показващ цялата си омраза.

— Наглостта ви ми дотяга, г-жо Тревърън. Или спрете да говорите, или ще си изпросите камшика.

Шарлот не би искала да покаже какъвто и да е страх, но почувства как побледнява, а от изражението на Ахмед разбра, че той бе усетил уплахата й.

— Пусни ме — изрече с достойнство след дълго мълчание. — Нищо не съм ти сторила.

Коварният брат на султана обърна очи очевидно в усилие да запази търпение.

— Не е въпрос на отмъщение. Искам те и следователно имам право на това.

Докато говореха, слугата безшумно бе изпълнил украсената медна вана със затоплена от слънцето вода, съхранявана във високи урни. Когато Ахмед кимна, той се върна обратно и започна да свири на лирата.

— А моите чувства нямат ли каквото и да е значение? — запита предизвикателно Шарлот. Имаше нужда да предизвика самодоволната варварщина и предразсъдъци на Ахмед, макар и да знаеше, че това не ще помогне.

— Нямат. А сега се съблечи и се изкъпи и внимавай да измиеш добре косата си.

Шарлот скръсти ръце.

— Можеш да вървиш по дяволите.

Ахмед въздъхна раздразнено и гневно, а след това с бързо като живак движение зашлеви толкова силна плесница на Шарлот, че тя се олюля назад. Ръката й автоматично посегна към пистолета в джоба, но съжали само миг след това.

Преди да може да извади оръжието, за да се защити, Ахмед бе предугадил наличието му, изтръгна го и повторно й удари шамар с опакото на ръката си. Тя отново съзря лудост в абаносово черните му очи.

— Тук не е Америка — гласът му се изопна докато говореше, като пренавита струна на инструмент. — Нито пък е Англия. Тук жените не говорят нагло на висшестоящите.

Шарлот се въздържа от коментар, тъй като нещата, които искаше да каже, щяха да й навлекат в най-добрия случай още един шамар, а в най-лошия смърт. Не се придвижи към ваната обаче, нито свали поглед от Ахмед.

Бъдещият султан повдигна вежда.

— Защо се колебаеш? — гласът му, макар и тих бе смъртоносен.

— Не искам ти — спря за момент и посочи слугата все още треперещ от страх — или той… да ме гледате докато се събличам.

Ахмед се изсмя, после вдигна рамене. Снизхождението му наистина я изненада. Той каза нещо на слугата и бедният човек напусна стаята. Самият той само се обърна с гръб, все още стискаше пистолета в ръката си.

— И да не си се опитала да избягаш. Ако направиш само едно движение към една от вратите, ще те убия за неподчинение — но не преди да съм те наказал както трябва.

Шарлот не се съмняваше в сериозността му. Бавно съблече скъсаната роба, след това шемизетата под нея и влезе гола в пълната вана. Мозъкът й трескаво работеше, докато измиваше мръсотията от тунела, паяжините, потта и вонящата миризма на затвора. Не бе стигнала до никакво решение, когато Ахмед се обърна и й подаде стара кърпа, за да подсуши косата и тялото си.

Гледаше го гневно, диво, горда дори в голотата си. Дълбоко в сърцето си обаче изпращаше безумни, безмълвни молитви за помощ. Недопустимото скоро щеше да се случи, един жесток мъж се готвеше насилствено да сложи ръце върху нея, да я изнасили и вероятно убие. Ако трябваше само себе си да защитава, сигурно би се предала, но тя носеше дете. Не можеше да понесе мисълта, че техният син или дъщеря не ще има шанса да живее и порасне, да почувства докосването на слънцето и дъжда.

— Не искаш ли да ти потанцувам? — изтананика тя думите. Шарлот не разбра как въпросът излезе от устата й. Не хитруваше, защото страхът й бе голям. — Както жените от харема танцуват за Халиф?

Настъпи напрегнат интервал, в който Ахмед размисляше. Беше сигурен, че ще умре през този ден, което означаваше, че ще загуби малко или нищо. Може би някъде в далечните кътчета на изтощеното му съзнание беше желанието да опита от този последен триумф над брат си.

— Много добре — каза дрезгаво той. Отиде до сандъка до стената под гоблена изобразяващ древна батална сцена срещу английските кръстоносци и извади тюлени бледолилави шалвари заедно с изящно украсено със синци елече. — Ще танцуваш.

Шарлот се изненада, че ръката й не трепереше, когато се пресегна да вземе дрехите. Никога не бе изпитвала такъв ужасен страх, дори и по време на битката на кораба на Патрик, когато пиратът я бе притиснал до стената на склада.

Обърна се, за да облече прозрачните шалвари с колан от бродиран брокат и елечето от дантели, които едва покриваха гърдите й.

Косата й, току-що измита, но невчесана, падаше на гърба й на усукани масури.

Ахмед изчака момент, за да й се полюбува, после извика обратно слугата с крясък и плясване с ръце.

Скоро слугата отново свиреше, а Шарлот затанцува бавно като същество, попаднало под магията на нощта. Бе разбрала, че изгревът е настъпил по проникналите през високите прозорци на двореца пурпурни лъчи, които блестяха по златцата и сребърна сърма на дрехите й.

Ахмед я наблюдаваше, като че ли вцепенен, сякаш изгубил представа за времето, но Шарлот не беше толкова наивна да мисли, че би могла да отлага до безкрайност неизвестното. След като й бе взел пистолета, разчиташе само на Рашид да я намери, или може би Халиф. И двамата добре познаваха двореца с всичките му скривалища и тайни местенца, а сигурно знаеха за съществуването на тази забутана стая.