Шарлот го отбягваше, което бе лесно, тъй като той правеше всичко възможно да стои настрана от нея. Мислеше да отиде при него и се опита да установи някакво примирие, но идеята изобщо не бе по нрава й. В крайна сметка той бе арбитърът, обявявайки развода с плясване на ръце.

Все пак Патрик й липсваше, и не само в леглото. Скърбеше за тайния безмълвен език, създаден между тях, за споделения смях и дори за избухналите спорове.

„Чародейка“ се носеше елегантно покрай бреговете на Африка, топлият вятър издуваше платната. Шарлот стоеше до перилата с часове, наблюдаваше тропическия бряг с надежда да открие следи от слон, зебра или лъв. В действителност разбираше, че тези животни можеха да се видят само във вътрешността, но това не й пречеше да продължава да се надява.

Всяка вечер се хранеше сама в каютата и спеше сама в огромното легло. Понякога, когато се прибереше в каютата забелязваше, че Патрик бе влизал да си вземе книга, чисти дрехи или други лични вещи, по през голямата част от времето той успяваше да стои в другия край на кораба.

Кошмарите й продължаваха и всеки път оставяха у Шарлот неясното чувство за надвиснала опасност, въпреки че не можеше ясно да си спомни подробностите, когато се събудеше.


Плаваха в открито море вече десет дни, „Чародейка“ бе поела курс на изток към южните морета, когато откриха първия плъх.

Самият Кочран се бе спънал в трупа му по време на нощната вахта. Гризачът бе изхвърлил почти всичките си вътрешности, а от ушите му още течеше кръв. Това беше прекалено дори за железния стомах на Кочран и той се запрепъва към перилата.

Когато свърши бе премалял и внимавайки да не настъпи отвратителната гадост, лежаща на палубата, побърза да събуди капитана.

Патрик беше в ужасно настроение. Не бе разменил човешка дума с Шарлот близо две седмици, а да не говорим, че не бе споделял леглото й. Противно му беше да спи в тясната кабина, резервирана за евентуален пасажер. Таванът бе доста нисък и непрекъснато си удряше главата.

Беше буден и се утешаваше с чаша бренди, когато се чу удряне по вратата и гласа на Кочран.

— Капитане! Отворете бързо!

Патрик усети стомаха му да се свива от тревога при настоятелността на повика. Кочран беше пътувал и видял много, трудно можеше нещо да го разтревожи.

Патрик вдигна резето и дръпна вратата.

— Боже, Господи, човече, какво е станало? — измърмори той. Не можеше да се каже, че беше пиян, но главата му бе замъглена и не се държеше стабилно на краката си.

— Ела с мен — заповяда Кочран. Въпреки че нощта беше прохладна, нещо нехарактерно за тропическата нощ, капчици пот блестяха по кожата му — Веднага!

— Какво…

— Веднага — настоя първият помощник.

Патрик го последва през коридора, нагоре по стълбите до главната палуба. Застанал на кърмата Кочран взе една от закачените лампи и я насочи към отвратителната гадост от кръв, която някога е била плъх.

Миризмата бе по-отвратителна от гледката. Патрик за миг обърна глава настрана и преглътна острия вкус в устата си.

— Какво ти говори това? — след дълга пауза попита той със снишен глас. — Чума ли е?

Кочран не искаше да се обвързва с предположения.

— Не знам дали е чума, или не, капитане. Това, което знам е, че сме в беда, всички без изключение.

— А Шарлот — прошепна Патрик и за миг затвори очи. — А нашето бебе? Накарай някой да изчисти това нещо и да измие палубата със сапунена луга. Сутринта ще претърсим кораба от край до край да проверим дали има и други.

— Ще има още — Кочран увери своя капитан. Звучеше като човек, говорещ насън.

Патрик вдигна готвача и го накара да възвари вода. След това се върна в каютата си и се изтърка от главата до петите. Не можеше да заличи спомена за болния плъх. Образът му дълго щеше да измъчва съзнанието му.

Когато се изми, той облече чисти дрехи, излезе и веднага се отправи към каютата, в която спеше Шарлот. Тя бе заключила вратата, и въпреки че това беше най-естественото нещо, което една жена можеше да направи на кораб, пълен с мъже, той се ядоса.

Сви едната си ръка в юмрук и заблъска силно, докато дървото потрепери.

Най-после Патрик чу тракането на резето отвътре и вратата със скърцане се отвори леко. Шарлот се взираше през процепа.

— Патрик? — гласът й прозвуча така, сякаш би била по-малко учудена, ако бе срещнала духа на Линколн. — Ка… Какво се е случило?

Той бутна вратата и я отвори, прекрачи прага и втренчи поглед в нея. Тя бе облечена в една от неговите ризи вместо нощница, кестенявата й коса беше пусната и падаше по гърба и раменете. Златистите й очи бяха широко отворени, тревожни, но ако не грешеше, в тях също се четеше и триумф.

Патрик не можеше да й каже за плъха и предполагаемия смисъл на това мрачно събитие. Нямаше смисъл да я плаши докато не е сигурен. Не можеше да каже нищо.

— Липсваше ми — призна дрезгаво той, беше самата истина. Многократно съжаляваше за импулсивния развод, особено в дълбините на нощта, когато така силно желаеше сладката утеха, която само тя можеше да му даде.

Тя скръсти ръце и наклони глава на една страна.

— И ти ми липсваше — призна тя — Но…

Той мислеше за епидемиите, които беше виждал, хора умрели от чума и други странни трески, ширещи се по тропиците.

— Нека само те прегърна — прекъсна я той.

За огромно негово удоволствие Шарлот не го накара да я моли. Тя просто го хвана за ръка и го поведе към леглото им. Умело започна да разкопчава ризата му.

— Изглеждаш ужасно, Патрик — каза нежно тя — Какво те плаши толкова?

Патрик я притегли по-близо, притисна я силно за миг. Бе затворил очи. Не можеше да й обясни, не още. Това, което можа да каже бе само:

— Шарлот!

Само след минути той съблече ризата, събу ботушите и бричовете си и се плъзна в леглото. Шарлот го очакваше, откликна на прегръдката му и се сгуши до него. Сърцето й биеше в същия ритъм с неговото.

— Желая те — каза той след доста време. Очакваше тя да го отблъсне и наругае. Но вместо това Шарлот прокара пръсти по стегнатите мускули на корема му, след това обхвана пениса му със силните си пръсти.

Патрик изпъшка в агония на радостно облекчение и страст, забушувала като бурна западна река. Хвана китката й и я възпря за миг.

— Предупреждавам те, Шарлот — задъхано каза той — ако само ще ме възбудиш, спри. Веднага!

Тя го целуна по брадата.

— Каквото и да те тревожи, ще те накарам да го забравиш — обеща му тя.

Така и стана.


На сутринта Шарлот си тананикаше докато се обличаше и си спомняше как бе повела Патрик в ритъм през нощта. Нейната наслада не беше по-малка. За първи път от дни насам кошмарите не бяха я тормозили.

Както обикновено тя закуси в каютата, взе скицника и моливите и се качи на палубата.

Слънцето грееше ярко на приличното на яйце от червеношийка небе, но нямаше никакъв вятър, а водата беше гладка като син лед. Напрежението бе надвиснало над кораба като невидим покров. Когато Шарлот погледна нагоре, тя видя, че платната са съвсем неподвижни.

— Попаднахме в безветрие каза й Типър Дуун, минавайки покрай нея с кофа вряла вода. — Има мъртви плъхове навсякъде. Най-добре ще е да се върнете в каютата и останете там, г-жо Тревърън.

Шарлот изтича, за да го настигне.

— Какво искаш да кажеш с това, че има мъртви плъхове навсякъде? — настоя тя.

Момчето се спря, срещна погледа й. Младото му лице беше мрачно, дори и на фона на златистата прелест на този странен ден.

— Някаква болест, мадам — каза търпеливо. — Плъховете първи се заразяват, но има вероятност да я разпространят и сред хората много скоро.

За миг Шарлот отстъпи назад, автоматично заслони корема си с ръка.

— Боже, мили! Не може ли да се направи нещо?

— Дуун! — изви се глас от другия край на палубата.

— Най-добре ще е да тръгвам, мадам — побърза да каже той — преди да е изстинала водата и станала ненужна.

Шарлот разтревожена тръгна да търси Патрик. Беше около кърмата, разглеждаше хоризонта през блестящия стоманен телескоп с медна обковка. Явно бе усетил присъствието и, но не го показа веднага.

— Ако си дошла да търсиш извинение за снощи — уведоми я веднага Патрик, като продължаваше да разглежда далечината — ще те разочаровам.

— По дяволите снощи — избърбори Шарлот — Погледни ме!

Той отправи поглед към нея.

— Разбрала си за плъховете — каза той с нотка на примирение в гласа.

— Какво означава всичко това? — Шарлот бе обхваната от ужас, знаеше много добре, че бедствието от кошмарите й ги бе сполетяло.

— Заразени са. Кочран намери първия снощи на палубата с обърнат нагоре корем. От изгрев слънце хората откриха още дузина в същото състояние.

Шарлот се олюля съвсем леко, пресегна се и се хвана здраво за перилата, за да се задържи.

— Ще има епидемия, така ли?

— Несъмнено — отговори мрачно Патрик. Той не направи никакво движение към нея, а тя така желаеше да се заслони в прегръдката му.

— Може би бихме могли да слезем някъде на брега…

— Дори и да имаше наблизо суша, на стотина мили, а няма, не бихме могли да пренесем чума като тази върху невинни хора, Шарлот.

Тя потрепери, прегърна се и прошепна:

— Бебето ми. О, мили боже в небесата, бебето ми!

Патрик най-после я прегърна, но бе ядосан:

— И моето бебе — наблегна с остър тон той.

Шарлот го прегърна, опря глава на рамото му.

— Господи, помогни ни! Бог да ни е на помощ!


При първия разболял се моряк на сутринта, екипажът нарече епидемията кървава треска. Корабът все още беше в безветрие, а на Шарлот й се струваше, че „Чародейка“ и всичките пасажери са попаднали в ръцете на дявола.

До обед още двама души бяха останали до леглата, а привечер първата жертва умря. Прочетена бе молитва. Трупът бе хвърлен през борда, завит с одеялото о леглото. Оскъдните му принадлежности бяха поставени в тенекиена кутия, заключени и оставени настрана докато могат да бъдат предадени на близките му.

В началото от страх Шарлот не правеше нищо. След това се окопити, успокои се и започна да мисли. Слезе долу да се погрижи за болните, но веднага й бе наредено да се махне.

Силно се нуждаеше да прави нещо, опита се да рисува, но моливите и рисуваха само фантастични фигури, привидения и отвратителни чудовища.

Когато настъпи нощта, на палубата нямаше никой. Шарлот стоеше, гледаше звездите и се молещ за живота на бебето си. Хладен бриз повя през косите й. Чу вика на моряка високо на мачтата.

— Задава се вятър — извика той и моряците се втурнаха към палубата, с нетърпение очакващи да опънат платната и отново да потеглят. Шарлот предусещаше, че те, както и тя хранеха чудати, надежди, че някак ще надвият епидемията.

На следващия ден имаше още погребения, и още на по-следващия. Шарлот беше здрава и силна, въпреки че Патрик не успяваше да я държи настрана от болните. Мокреше трескавите им чела, пишеше писма на майки, сестри, любими, хранеше ги с бульон. Пееше нежни песни, молеше се отиващите си души да бъдат приети на небето.

— Трябва да отидеш в каютата и да си починеш — каза й Кочран късно една вечер, точно когато бе покрила лицето на едно момче, едва ли по-голямо от най-големия от братята й. — Трябва да мислиш за бебето и за капитана.

Патрик работеше така неуморно, както и Шарлот, дори повече, тъй като екипажът намаляваше, а вятърът се засили. Късно през нощта той се срутваше в леглото, спеше с дрехите най-много два часа, ставаше и отново започваше.

— Няма къде да се скрия от треската. Патрик каза, че е проникнала дори в дървения материал на кораба.

Кочран поклати глава. Беше изпит, а брадата му бе щръкнала като четина по посивелите му бузи.

— Виждал съм кораби да пристигат без жива душа на борда, поразени от чумата.

Шарлот трепереше, свила ръце в скута си. Не си спомняше коя рокля бе облякла, дори не си направи труда да погледне.

— Отказвам да умра — думите й бяха насочени както към Кочран, така и към съдбата. — Още не съм си изживяла живота.

Удивително беше, предвид обстоятелствата, че Кочран се усмихна.

— Ако някой може да преживее чума като тази, то това си само ти. Изглежда, че феите и добрите духове особено те обичат.

Типър Дуун беше болен вече три дни и стенеше в съня си. Сълзи на отчаяние пареха очите й, когато придвижи стола до хамака, за да намокри лицето му.

— Не си отивай, не умирай, Типър — сгълчи го тя, така бе уморена, че беше забравила разговора си с Кочран. — Не си си изживял живота си още.

Шарлот започна да плаче още повече, наведе се и челото й докосваше гърдите на Типър.

— Лидия! — хълцаше неудържимо, без да може да се спре — О, Лидия, моля те помогни ни.

Силни ръце я вдигнаха от стола. Патрик бе дошъл да я прибере. Плачеше безнадеждно и безпомощно на рамото му, докато я изнасяше от трюма, където лежаха болните.