На вратата се почука.

— Влез — изръмжа Патрик, защото добре знаеше, че ако не отговори, момчето, което помагаше на готвача, щеше да продължи да чука.

Тази вечер обаче подноса с капитанската вечеря донесе Кочран.

— По дяволите, човече — каза старият моряк — запали една лампа. Тук е тъмно като в избата на дявола.

Патрик се пресегна към лампата, окачена над бюрото, свали стъклото й и поднесе към фитила клечка кибрит. Знаеше, че по лицето му ясно бе изписано недоволството, че някой го е обезпокоил.

— Какво те гложди? — настоя Кочран, тръсвайки нехайно таблата върху бюрото. — Не можа ли да намериш малката танцьорка на пазара? Оная, на която й беше метнал око още когато хвърлихме котва?

Неочаквано смущение заля Патрик, въпреки че изобщо не можеше да си обясни защо. Той не беше женен, в крайна сметка, така че не беше подвел ничие доверие, когато последва момичето в палатката й и се наслади на женските й прелести.

— Намерих я — призна той, свеждайки поглед към чиниите на бюрото. Агнешко задушено, черен хляб и слаб чай — отново.

Кочран се изхили и зае съвсем непринудена поза, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна удобно на затворената врата, въпреки че не бяха го поканили да остане. — Не ми казвай, че тя ти е отказала.

Патрик не сметна за нужно да удостои думите му с отговор. Той само свирепо и продължително изгледа Кочран, после отхапа със зъби едно голямо парче хляб и започна да яде.

— Май съм си загубил ума — ухили се Кочран — Забравих за момент, че няма такава жена, която да е отказала на Патрик Тревърън. И щом не е танцьорката, какво е това, дето те е разтревожило толкова много?

Патрик отмести подноса и хвърли хляба до чинията с месо.

— Този свят е безжалостен — каза той.

Първият помощник-капитан се престори на силно изненадан.

— А, ето ти едно откритие — с насмешка отвърна той. — Аз пък си мислех, че светът бил само рози и ангелски крилца. — Кочран, за разлика от по-голямата част на екипажа на „Чародейка“, беше образован човек. Патрик знаеше, някога е бил преподавател в мъжка гимназия в Ню Йорк, въпреки че приятелят му не говореше много за дните преди да тръгне по море.

Масажирайки с едната ръка напрегнатите мускули на тила си, Патрик му разказа за отвличането. Но не допълни, че очите с цвят на клен, непрекъснато го преследваха.

— Не можеш да ги спасиш всичките, Патрик — каза Кочран, когато страшният разказ привърши. — Освен това, някои от тези момичета в крайна сметка завършват живота си като кралици, знаеш това. По-красивите от тях получават собствени слуги, блестящи дрехи и всякакъв вид храна, която биха си пожелали или биха могли да погълнат.

Патрик прехапа устни, за да спре потока от нецензурни думи, който напираше да избухне и да се излее в яростна тирада.

Кочран сложи ръка на рамото на капитана.

— Хубава ли беше? — тихо го попита той.

— Да — едва чуто призна Патрик.

— Значи, няма да й се случи нищо лошо — каза приятелят му, след което отвори вратата и напусна каютата.

Патрик вдигна крака, сложи ги на бюрото до подноса с храна, отпусна назад глава и глухо изстена. Главоболието му продължаваше да се влошава и дори през упорито стиснатите си клепачи, той виждаше пред себе си ония златисти очи, вперили поглед в него на пазарния площад.

В следващия момент Патрик си спомни. Той и чичо му бяха закарали „Чародейка“ на док в далечния Сиатъл, през 1866 или 67, при което бяха останали няколко дни, за да се порадват на местното гостоприемство и да разтоварят някои от стоките, които бяха докарали от Калифорния и от Ориента.

Един следобед се беше върнал на кораба, след като бе прекарал цялата сутрин с един от търговците и вдигайки случайно поглед, на такелажа видя да виси едно малко момиче.

Беше й викнал да слезе бързо долу, а тя изкрещя в отговор, при това с достатъчно разумен тон, че не може да се помръдне оттам.

Той се покачи да й помогне, разбира се, след което си бяха разменили не много любезни думи.

Патрик не си спомняше името й, но кехлибарените й очи се бяха запечатали в съзнанието му. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова настроено за приключения малко момиче и младата жена, която бе срещнал на пазара днес, бяха едно и също същество.

Той стисна ръката си в юмрук и я стовари на бюрото с такава сила, че приборите издрънчаха.


След три дни, Шарлот изгуби представа за времето. Даваха й много малко храна и вода и й позволяваха да облекчи естествените нужди на организма си само веднъж на около двадесет и четири часа. Булото й отдавна беше изчезнало, а взетата назаем роба се беше омотала около нея, мръсна и изпокъсана. Кожата й гореше в треска, а синините и ожулванията я боляха повече с течение на времето, вместо да се оправят.

Никой не беше дошъл да я изнасили, а това поне беше известна утеха. Тя можеше да издържи на глад, жажда, общи физически несгоди, но вероятността за изнасилване я ужасяваше.

Когато сприхавият й пазач дойде една нощ, за да я отведе, като я изправи безцеремонно на крака по типичния си начин, тя помисли, че този път късметът й действително я беше напуснал и беше отлетял просто като шепа фини стърготини. Тя се забори отчаяно, въпреки че през цялото време знаеше, че няма никакви изгледи за успех и накрая арабинът я удари през лицето с опакото на ръката си. Ударът беше толкова силен, че припадна.

Дойде на себе си — не знаеше дали бяха изминали няколко минути или няколко часа, нямаше начин да разбере — за да се намери свита и натъпкана в нещо, което й приличаше на чувал от грубо зебло. През нишките на платното можеше да се вижда и тя успя да различи неясните очертания на няколко мъже.

Те се смееха, погълнати от игра на карти и Шарлот фактически се присви от спазмите на обзелата я ярост. Започна да им крещи, че всички те са зверове, но откри, че устата й все още беше запушена. Секунда по-късно очите й се разшириха от внезапното прозрение, че в този рехав чувал от зебло беше напъхана гола.

Хазартът продължи, а Шарлот задряма, отвори очи, после отново задряма. Накрая усети как някакъв мъж вдигна чувала й и го провеси през рамо, сякаш беше пълен с трици за храна на пилетата. Тя се опита да се възпротиви, но това само накара оня, който я носеше, да се разсмее гръмогласно.

— С боен дух е, ясно — каза един глас на неподправен американски английски. — Рахим няма да се зарадва, когато разбере, че сте я проиграли на покер, но пък тя може да подобри малко настроението на моя капитан. Той се мръщи вече почти четири дни.

Американец, помисли Шарлот и почти припадна от облекчение. Сега щеше да може да обясни какво се беше случило, да си осигури билет за пътуване до дома в Съединените щати и да заживее нормален, благословен живот…

След продължително раздрусване Шарлот чу силно почукване. Отново усети под себе си клатушкането на кораб.

— Да? — извика някой с далеч не приятелски тон.

— Имам нещо за теб, капитане — отговори мъжът, който я носеше. — Аз и останалите от екипажа… е, ами търсихме някакъв начин да те поразведрим малко.

Проскърцаха пантите на някаква врата и Шарлот изпита странна смесица от възбуда и страх. В края на краищата бяха я лишили от всичките й дрехи, а и имаше отчаяна нужда от баня и шампоан. Когато отвореха чувала, щеше да представлява много неприятна гледка.

Чувалът тупна шумно на пода и тя усети дръпването на въжето или телта, докато я развързваха. Зеблото се свлече около нея надиплено грубо, а тя бързо го придърпа високо, за да покрие тялото си.

Когато най-после събра кураж да вдигне поглед, Шарлот се сблъска с недоумяващите мастиленосини очи на Патрик Тревърън.

2

Въпреки, че Шарлот беше гола, че кожата й бе издраскана и я сърбеше от грубата тъкан на чувала, а мускулите й се бяха схванали, тя бе изпълнена с истинска надежда и погледна нагоре към красивото лице на г-н Тревърън. От ниския таван на малкото помещение висеше лампа, а върху масивното бюро бяха разхвърляни в приятен безпорядък книги и географски карти. Тя се усмихна, независимо че преживяването й я беше лишило от почти целия й кураж.

— Мога да обясня всичко — каза тя.

Г-н Тревърън кимна на моряка, отпращайки го безцеремонно и след като вратата се затвори, отиде до леглото и рязко дръпна едно бяло пухкаво одеяло.

— Искрено се надявам — най-после отговори той, предлагайки й одеялото.

Шарлот го прие с благодарност, но се чувстваше твърде слаба и тялото я болеше прекалено много, за да се изправи от свитата си поза на пода.

— Бях взета в плен, докато приятелката ми Бетина и аз се опитвахме да намерим пътя за дома си от местния сук…

Патрик предвидливо беше налял вино в една дървена чаша и го подаде на Шарлот, след което се отпусна на стола до бюрото си и я заслуша с внимание, без да откъсва поглед от нея.

Шарлот не беше привикнала на силни питиета, но сега стисна чашата в треперещите си ръце, приближи я до устните си и я пресуши до последната капка, преди да продължи задъхана.

— Беше доста страшно преживяване, мога да ви уверя в това, г-н Тревърън…

Той се намръщи, взе чашата, напълни я отново от елегантната гарафа.

— Откъде знаете името ми?

Шарлот се изчерви и бързо изгълта втората чаша. Почувства едновременно облекчение и болка от това, че той явно не си спомняше срещата им отпреди десет години, високо на мачтите на „Чародейка“.

— Срещнахме се веднъж — каза тя и изхълца. — Мога ли да получа още малко вино, моля?

— Положително не — с явно неодобрение каза той и се облегна назад в скърцащия си стол със самочувствието и арогантността на мъж, който всеки ден от седмицата получава за подарък голи жени. — Вече започнахте да се напивате. Това, което ви трябва, е храна и доколкото виждам, баня.

През всичките си бленувания за Патрик Тревърън през годините, Шарлот нито веднъж не си беше представяла, че той ще я посрещне с такова безразличие.

— Не ви ли интересува поне как се казвам? — попита тя, съвсем тихичко, в момент, когато прословутата й гордост на Куейд за миг беше свила крила.

Г-н Тревърън въздъхна. Сега равнодушието му беше изместено от израз на разсеяна досада, сякаш считаше пристигането й тук за ненужно отегчително.

— Добре тогава — въздъхна пак, с небрежен жест. — Коя сте вие?

Шарлот се засегна дълбоко от недружелюбното му отношение, но нямаше да му позволи да забележи това за нищо на света, дори ако от това зависеше в замяна да й се предложеше безплатен билет обратно до Америка. Тя се изправи, увита в меките дипли на одеялото и свирепо го изгледа.

— Нямам намерение да ви казвам — отговори тя. — Ето. Хубаво ли е, когато с вас се държат грубо?

Той започна да масажира тила си с едната си ръка, по начина, който прилагаше баща й, когато се ядосаше на мащехата й, Лидия. След това Патрик рязко стана от стола, грабна увитите й с одеялото рамене и я изправи съвсем на крака.

— Сега не е време за детски игрички — отсече ядосано той.

В момента, в който отпусна раменете й, коленете на Шарлот се подгънаха и за свой ужас тя започна да се свлича отново на пода.

Патрик измърмори полугласно проклятие, хвана я, вдигна я на ръце, занесе я до леглото с одеялото, и безцеремонно я тръшна на дюшека. Пухената му мекота почти я погълна.

Очите на Шарлот широко се разтвориха. Тя си беше представяла това събитие безкрайно много пъти, но да се окаже лице в лице с реалността, беше нещо съвсем друго. Гърлото й се сви от ужас.

Патрик смекчи малко маниера си, въпреки че самият му ръст и излъчваната от него мъжественост още й всяваха страх. Той се наведе над нея, облегна ръце от двете страни на тялото й и се усмихна.

— Няма да ти направя нищо лошо — каза той. Гласът му беше тих, успокоителен. — Сега, кажи ми как се казваш.

Виното беше достигнало до всички капиляри на Шарлот, беше изпълнило всички вени, пори и клетки. Страхът й започна да отстъпва пред някаква висока стена от тъмнина, която се приближаваше, поглъщаше я. Тя се прозина.

— Афродита — каза тя. — Дъщерята на Зевс.

Представи си баща си облечен в тога, изправен гордо на собствения си връх Олимп на Паджет Саунд и загледан строго надолу към обикновените простосмъртни и въображаемата картина я накара да се изхили.

— Пази се от мълниите на Зевс — предупреди тя Патрик, усетила прилив на внезапна мъдрост. — Ако баща ми научи за всичко това тук, ще се разяри невероятно.

Патрик въздъхна и се отдръпна от нея.

— Сега няма смисъл да се говори с теб — каза той. — Хайде, заспивай, малка богиньо.

Тя издърпа одеялото върху лицето си и го погледна, като леко повдигна края му.

— И да не си посмял да ме изнасилиш! — каза тя.

Той се усмихна широко, а Шарлот съвсем се замая.

— Почивай си спокойно, скъпа, разглезените богати момчета не са по вкуса ми.

— Разглезена?! — Шарлот се опита да седне в леглото, за да изрази бурния си протест, но просто не успя да събере сили за това. Падна безпомощна на възглавниците, затвори очи и заспа.