— Не ти е мястото тук, както не ти беше мястото в харема на Халиф или на борда на „Чародейка“.

— Прекрасно — съгласи се Шарлот. Гласът й беше равен и спокоен, което бе странно, тъй като й идваше да заплаче и вилнее от раздразнение и страх. — Къде точно ми е мястото?

Той затвори очи за момент, а един малък мускул около челюстта му се стегна, след това отпусна.

— Корабите редовно хвърлят котва тук — каза задъхано той след дълга пауза. — Би било най-добре да си отидеш у дома при твоето семейство.

Шарлот усети земетресение, макар да знаеше, че подът е неподвижен под краката й. Стисна ръцете си една в друга в един почти неуловим зов за равновесие.

— А какво ще стане с детето ни? — запита тя със забележително самообладание. — Не искаш ли дори да видиш собственото си бебе, Патрик?

При тези думи Патрик скочи от стола, след което от внезапна слабост се сниши отново. Всичкият цвят сякаш се оттегли от лицето му, широкият му гръден кош видимо се движеше едновременно с ускореното му дишане.

— Ако детето е момче — каза след няколко минути, а погледът му приковал Шарлот бе суров — ще дойда и ще го взема, когато стане на шестнадесет години. Ще се научи да управлява тази плантация и да бъде капитан на кораб.

Шарлот на свой ред пребледня. Вулканична ярост напираше в нея, гласът й прозвуча като съскане, като пара, отприщена от процеп в земята.

— Ще те видя по-скоро в ада, но не и да ти предам моя син, за да го съсипеш, Патрик Тревърън! А как се осмеляваш да изказваш предпочитание за момче пред момиче?

— По дяволите, Шарлот — процеди през зъби Патрик. — Нямам такова предпочитание, но на момичето мястото му е при майката, това е всичко.

Шарлот скръсти ръце и се приготви за битка. По-късно щеше да си поплаче, защото Патрик очевидно не желаеше нея, а само наследника, който би му дала. Но за момента обаче бе решила да се държи с достойнство.

— А момчето трябва да е с баща си?

— Точно така. — Патрик стисна зъби.

— Не мога да си представя да предам детето си, момче или момиче — каза тя. — А ако се тревожиш, че синът ти може да е лишен от мъжко присъствие, ще е напразно. Баща ми и чичо ми Девън са вещи във възпитанието на момчета.

Патрик отново се вдигна на крака, този път по-внимателно.

— Аз и никой друг ще отгледам сина си — натърти той.

— Ако заблудата е успокоение за теб — отвърна Шарлот упорито — продължавай да си вярваш. — При тези думи тя се обърна, готова да напусне стаята.

— Шарлот — извика Патрик, гласът му бе изпълнен с предупреждение.

Тя не спря докато не стигна до вратата. Там се обърна и го погледна. Почувства болезнено присвиване в сърцето, макар и да искаше да го види съкрушен.

— Какво? — тя нарочно изви гласа си.

— Не излизай, когато ти говоря.

Шарлот се разсмя, като се надяваше Патрик да не забележи напрежението втъкано в звука.

— Не съм ти слуга, г-н Тревърън, нито пък домашно животно. Ако намирам това, което казваш, че е неправилно или обидно, ще изляза без колебание.

При тези думи Патрик гневно, заплашително я погледна, изломоти една ругатня и удари с юмрук по стола.

— Любезно те моля да се успокоиш, Патрик — сгълча го Шарлот, говореше тихо и нагло, въпреки че вътрешно трепереше. — Нямаш никакво право да изливаш черното си настроение върху мен.

Той я погледна гневно и тя напусна стаята, тихо затваряйки вратата след себе си.


Когато остана сам, Патрик изруга грубо. Той се опитваше да направи най-доброто за Шарлот и нероденото им дете, а тя се отнасяше с него като към негодник. По дяволите, та не можеше ли тя да разбере след всичко, което се бе случило, че е опасно нещо да бъдеш обичана от Патрик Тревърън?

От момента, в който Шарлот бе стоварена в краката му като чувал с картофи, премеждията й само се бяха увеличили. Едва не умря в пустинята, опитвайки се да избяга от добронамерения Халиф, преживя атаката на пиратите на борда на „Чародейка“. След това бе имала ново приключение в двореца, когато Ахмед, освободен от затвора от приятелите си едва не я бе изнасилил и убил. Ако всички тези драматични преживявания не стигаха, то не след дълго Шарлот бе станала пасажер на един кораб на смъртта.

Наистина самата тя не заболя, но това не означаваше, че крехкият живот в нея не бе засегнат…

Понякога смъртта идва преди раждането, отколкото доста време след това, а Патрик не можеше да понесе мисълта, че синът или дъщеря му биха имали такава съдба.

Стана и бавно се отправи тромаво към френските врати водещи към терасата, тъй като все още бе дяволски слаб от треската. Джакоба се бе върнала с метла и лопата и се засуети, докато измете косите от пода, но тя беше твърде вярна дългогодишна прислужница, за да му досажда.

Патрик застана стабилно до дебелия каменен парапет и се вгледа в мястото, където „Чародейка“ бе потънала с всичката пламтяща слава на древен, военен кораб. Той си я представи на пясъчното дъно в залива, започнала да се разпада и отново болка го проряза.

Това беше съдбата на нещата и хората, които обичаше. Изчака докато Джакоба излезе, защото чувстваше, сякаш кожата му се бели откривайки всеки нерв. Само самотата можеше да го спаси.

Със същото сломяващо затруднение както преди Патрик се върна в стаята и седна на края на леглото. От чекмеджето на нощното шкафче той взе един куп рисунки с молив и мастило, всичките дело на Шарлот.

Печална усмивка раздвижи устните на Патрик, докато гледаше профилите на Бригъм Куейд, на красивата му жена Лидия, очарователната сестра Мили, на чичо й, братята и братовчедите. Те бяха силни и добри хора. Шарлот би била в безопасност при тях, а също и детето.

Патрик остави картините настрана и се опъна на леглото. Беше доста уморен, за да остане още седнал. Сложи ръце зад тила си и се загледа в тавана. Представи си как влиза в пристанището Куейд Харбър след шестнадесет години.

Шарлот не би била по-малко красива от сега, помисли си гой. Характерът й, нещо, с което трябваше да се съобразява, ще бъде напълно оформен от разнообразните преживявания, лицето, фигурата й ще са придобили особената грация на зрелостта. Сърцето му се сви само при мисълта да я види след дълга раздяла: блянът беше болезнено реален.

Той разшири мислената картина, като включи в нея една прекрасна дъщеря със златистите очи на Шарлот, а може би и с неговата черна коса. Момичето естествено щеше да бъде енергично и едва ли щеше да има нужда от баща си, който ще й изпраща пари и подаръци от всички краища на света, но не би я посетил, смяташе той. Премига, за да си представи младежкото й идеализирано презрение…

А може би Шарлот ще го дари с момче?

Патрик си представи красив младеж с широки рамене като неговите, а също и като тези на Куейдови. Момчето ще има тъмносините очи на Патрик, реши той, за момент играещ ролята на бог, и косата на Шарлот с цвят на клен. Би било твърде много да иска момчето да носи неговото име, тъй като Шарлот не би уважавала бащата на момчето от момента на заточението си.

Реши, че вероятно момчето ще се нарича Куейд. Името му хареса. Куейд Тревърън.

Какво би мислил Куейд за баща си, израснал без него?

Мисълта накара Патрик да стисне челюсти. Ако момчето имаше неговия нрав, би му плюл в лицето и би го изпратил направо в ада. Мисленето му ще бъде формирано от дядо му и чичовците му, а не от мъжа, който го е създал.

Може би Шарлот беше права, мъчително призна Патрик. Може би ще бъде по-добре, ако стои настрана от Куейд Харбър завинаги, а също и от детето си.

Перспективата го изпълни с ново отчаяние. Заспа, за да избяга от него.


Шарлот отиде в градината и плака докато излее чувствата си.

След това изпрати Мери-Кеч-Мъч-фиш горе до стаята на господаря, за да вземе скицника и моливите й. Младата жена бързо донесе нещата и каза:

— Г-н капитан, той спи. Мозъкът му трябва да почива, за да се поправи. Така каза г-ца Джакоба.

Въпреки че не бе я карала да й дава отчет, Шарлот бе доволна, че Мери бе решила да й предложи такъв. Може би Патрик ще промени решението си да я отпрати, щом се възстанови от страничните въздействия на треската и шока от жертването на любимия кораб.

Сигурно би разбрал, когато е по-добре, че той и Шарлот са създадени да бъдат заедно, винаги, дали по земята или в бурното море. След време ще разбере, че детето им, момче или момиче, би имало нужда от двама им.

Тя взе листите за рисуване и се върна на магическото място далеч от брега, където бе срещнала по-рано делфина.

Бе разочарована, защото животното не се появи отново, но след време Матилда дойде и се намести до Шарлот, която бе седнала удобно на скалата, сякаш бяха най-интимни приятелки.

Макар отблъскването на Патрик да бе наранило силно сърцето й, Шарлот не можеше да не се забавлява и ободри от гостуването на маймуната. Когато Матилда се опита да грабне молива и хартията на Шарлот, тя й ги даде.

Матилда беше комична в усилията си да подражава на Шарлот и да нарисува картина. Доскоро обърканата и с болка в сърцето г-жа Тревърън скоро се смееше така силно, че сълзи се появиха в очите й.

Същата вечер, когато луната се бе издигнала високо, а Матилда отдавна бе изчезнала в зеленината около брега, Шарлот консумираше една самотна, макар и вкусна вечеря, след което се върна в стаята на господаря.

Не знаеше сама защо направи този избор, освен че нещо вътре в нея не й позволяваше да изостави Патрик, макар той явно да желаеше това.

В сърцето на Шарлот Тревърън беше приятел за цял живот, ако и да не й е законен съпруг, а фактът, че е баща на детето й създаваше връзка, която не можеше да бъде прекъсната. Облече една от своите нощници, които Джакоба и Мери бяха изварили и изсушили на следобедното слънце, дръпна дебелата мрежа, за да се приближи до леглото. Патрик спеше дълбоко, главата му бе килната назад, внушителните му гърди бяха голи на лунната светлина. Дори и в слабостта си той изглеждаше така прекрасен, че дъхът на Шарлот секна и тя помисли, че ще се задуши.

Шарлот внимателно отмести леките завивки и пропълзя в леглото до него. Той беше арогантен и невъзможен, и инат, това е вярно, но все пак изглежда тя го обичаше именно заради слабостите му. Гордостта й бе непокътната, а също и здравото й чувство за чест. Шарлот не се срамуваше да обича този мъж, който явно не й отвръщаше с обич, но това я караше да изпитва дълбока остра тъга.

Той се размърда, но не се събуди. Шарлот лежеше близо до него, прегърнала го през корема покровителски. Сутринта Патрик можеше да крещи и беснее, дори да я отпрати, но през нощта тя заемаше отреденото й място до него.

Сънят дълго й бягаше, а в дълбините на нощта Патрик я събуди с бавни, методични целувки. Когато тя откликна, той мина над нея и с едно-единствено движение на крака си, разтвори бедрата й.

— Шарлот — прошепна името й, което съдържаше плетеница от значения. Беше едновременно молба, упрек, отдаване и предизвикателство.

Силата му се връщаше. Той я желаеше, а за Шарлот и закопнялата й плът това беше основателна причина за отпразнуване. Тя прокара пръсти по стегнатата, влажна плът на гърба му и отвърна с прастарото насърчение, за което думите бяха излишни.

Патрик изпъшка и потърси венерините й двери с мъжествеността си.

Шарлот въздъхна и изви гръб, за да го поеме.

— Така силно те желая — каза неволно той, докато тя бавно го приемаше в себе си и го държеше пленник през един дълъг, прекрасен интервал. Подпря се на ръце от двете страни на Шарлот, отдръпна се, после бавно навлезе навътре.

Шарлот нададе тих вик на наслада и прием, защото единствено на тази интимна арена Патрик беше господар. Тя му говореше тихо, настоятелно, а той започна да се движи в нея, изпълващ я цялата.

Тя опъна ръцете си нагоре над главата в пълно отдаване, а бедрата й се повдигаха и отпускаха под неговите. Повтаряше името му отново и отново в една неукротена молитва.

Искаше да отдаде на Патрик всичко, което има и да вземе всичко, което той отдаваше. Искаше любенето им да продължи завинаги и да кулминира във взаимно задоволяване. Тя бе въплъщение на противоречието, от една страна се мяташе под Патрик с буйна страст, а от друга беше уверена, че се е трансформирала от смъртна жена в любим ангел.

През тези мигове Шарлот се чувстваше в рая, а дългият вик на облекчение, който издаде, когато Патрик накрая я укроти, също беше една страстна молитва.

Силното му тяло се огъна над нея още един миг, след което той приключи, отпусна се до нея и целуна клепачите й. Сигурно бе почувствал сълзите й, техния солен вкус по устните си, но не го показа с нищо.

— О, Шарлот — каза той с безкрайна тъга — какво ще правим?

Тя знаеше, че той не очаква отговор, а и тя нямаше такъв.

Сложи ръка на стегнатия му стомах, все още влажен от общото напрягане, погали го, потънали в нежната тишина. Скоро сънят ги приласка.