Линда Милър - Укротяването на Шарлота

— Треската сигурно ти е изгорила мозъка — отбеляза Кочран с обичайната си откровеност, докато стоеше до перилата на верандата. И двамата се вглеждаха в морето, и двамата копнееха да почувстват палубата под краката си. — Само веднъж в живота, при положение че боговете и феите са се споразумели в твоя полза, можеш да срещнеш жена като Шарлот. И ето те теб, готов да я пуснеш на прага на баща й като прашен багаж. — Първият помощник замълча и въздъхна дълбоко. — Ако Бригъм Куейд не те застреля като мръсно бездомно куче заради това, той не ще е такъв, за какъвто го мисля.

Патрик на свой ред въздъхна. Никой ли изобщо не можеше да разбере, че той се държи благородно, като се отказва от Шарлот и детето по този начин?

Беше се заблуждавал досега, че може да е щастлив като плантатор, затворен на едно място през целия си живот. Той премина през това. Но се нуждаеше от преживявания, вълнения, дори понякога от разпра.

Животът му буквално се състоеше от едно след друго опасни приключения, а той живееше от това, не можеше да го изостави и замени със спокойно, тихо съществувание. Според неговите разбирания една жена и едно дете не би трябвало да живеят по този начин.

— Може би, г-н Кочран — каза мрачно той, очите му все още вперени в хоризонта, а пръстите му стиснали още по-здраво перилата, на верандата — за теб ще е по-добре да си гледаш твоята работа и ме оставиш аз да гледам своята.

Кочран извади пура от джоба си и я запали. Богатата ароматна миризма на дима ги забули:

— Знаеш ли — отговори в удобен момент той — никога не съм те мислил за глупак. Сега съм принуден да приема, че съм се лъгал.

Патрик бе жегнат, но не искаше Кочран да разбере това. Погледна накриво приятеля си и каза:

— Много рядък случай, наистина, но ще трябва да си признаеш грешката.

Невъзмутим, Кочран само се усмихна, повдигна рамене и всмукна дълбоко от пурата.

— Като че ли небето ще се сгромоляса, ако ти си признаеш една, две грешки — отвърна той.

Патрик счете, че промяната на темата на разговора ще е за предпочитане в момента. Той обичаше Кочран и не искаше да се преборва с него словесно или по друг начин.

— Какво мислиш по въпроса с този Роулинг, изхвърлен на брега?

— Бих казал това означава беда — с готовност отговори Кочран и направи весел намек. — Тя не идва от Роулинг, разбира се — той изглежда доста порядъчен. Имам предвид Радим, или някой гаден мръсник като него, който е там някъде и чака да нападне острова като внезапна буря. Бог да ни пази всичките, ако са научили, че „Чародейка“ е на дъното на залива. Освен това има симптоми за надигаща се силна буря в морето.

Болка прониза Патрик при споменаването на кораба му. Той жалееше по него, както би жалил за жена или дете, или любим приятел. Но в момента трябваше да мисли за практични дела. Шестте оръдия, спасени от „Чародейка“, трябваше да бъдат поставени на високо зад къщата, обърнати към залива. Доверениците му и моряците, възстановяващи се от треската, трябва да се съберат в централната къща. Ще бъде нужен обилен запас от вода и храна в случай на обсада, било то от природата или от пиратите.

Или и двете.

— По дяволите — измърмори Патрик, но примесено с неоспоримия ужас беше и вълнението по неизвестното. Дори самата перспектива за нещо трудно, но различно, го правеше по-силен.

През следващите дни и последните следи от болестта на Патрик изчезнаха, защото нямаше време да се излежава на верандата или в болничното легло. Още отломки от корабокрушението бяха изхвърлени на брега, но сред тях нямаше пасажери, живи или мъртви. Патрик усещаше приближаващата се опасност, в противовес на спокойните води на морето и мекотата на нежното синьо небе.

Надигащ се вятър раздвижи върховете на палмите, и Шарлот трябваше да се откаже от идеята си за правене на скици поне през този ден. Листите на скицника й се развяваха и тя не можеше да се концентрира, а освен това имаше и други неотложни мисли в главата си.

Тайнственият трагичен Гидиън Роулинг беше една от тях. Макар да не усещаше каквото и да е привличане към него подобно на това, което Патрик извикваше у нея, дори само с поглед или повдигане на вежда, Шарлот смяташе, че е все пак романтичен и приятен. Той спеше през по-голямата част от времето и късаше сърцето на Шарлот с виковете си по Сузана, а притежаваше красотата на слаб, изпит, гладуващ поет. Той беше християнски мисионер, в случая той и съпругата му възнамерявали да посветят остатъка от живота си на делото за спасяване на аборигените от вечни мъки. Това Шарлот смяташе, че е прекрасно начинание, макар и амбициозно.

А ето и Патрик, който винаги беше в мислите й в една или друга степен. Шарлот се надяваше, че капитанът я обича. Той не се опитваше да скрие чувствата си през топлата, ароматна тъмнина на тропическите нощи, когато въздишайки зовеше името й, и се кълнеше във вси светии, че душата му й принадлежи, но все пак Патрик упорито създаваше трудности през деня. Чумереше се на Шарлот, щом се срещнеха, което рядко се случваше, защото си бе изработил странната способност да я избягва. Когато наистина разговаряха, нещо още по-рядко, той съвсем недвусмислено изтъкваше, че все още възнамерява да я изпрати с бебето в Куейд Харбър.

На всичко отгоре хората на Патрик се бяха пренесли в централната къща заедно с моряците, които все още бяха болни и трябваше да са изолирани. Оръдия бяха поставени по хълмовете, моряците заедно с местните жители бяха заети със залостването на прозорците на къщата.

В крайна сметка имаше много неща за оправяне, много дори за пъргавия ум на Шарлот.

Тя бродеше из къщата, която сега изглеждаше сенчеста и някак потискаща с покритите прозорци и реши да надникне при г-н Роулинг. На него, за разлика от Патрик, винаги можеше да разчита като събеседник в светски разговор, въпреки че все още, разбира се, беше меланхоличен.

Беше седнал в салона на долния етаж, където Стела, една от поверениците на Патрик свиреше на фортепианото екзотична, странна, тъжна музика. Шарлот щеше да се оттегли, виждайки че приятелят й не е сам, но той тъжно се усмихна, като я видя и й кимна.

Тя се приближи, без да обръща внимание на изгарящия поглед, хвърлен й от красивата тъмнокоса Стела, наведе се над леглото и каза нежно:

— Здравей.

Той докосна косата й, жест, който, направен от всеки друг мъж на земята, сигурно би предизвикал гнева на Патрик.

— Шарлот — каза той с глас, пресипнал и любящ. Погледът му се спря върху босите й пръсти, които едва се подаваха изпод полите й. Той се усмихна дяволито. — Къде са обувките ти?

— Не съм сигурна — призна тя — не съм сигурна, къде точно ги оставих.

Г-н Роулинг се засмя, но някак странно и болезнено.

Стела приключи музикалния си рецитал с финален силен акорд, надигна се от стола на пианото като гейзер, бликнал от земята и бързо излезе.

Шарлот премигна.

— Съжалявам, ако съм прекъснала нещо — каза тя.

Приятелят й въздъхна.

— Мисля, че младата дама бе решила да ме ухажва — довери й се той. Тъжна забава блестеше в очите му. — Предполагам няма много подходящи мъже за женитба на този остров.

Шарлот погледна настрани, защото думите му извикаха образа на Патрик, нахлул в съзнанието й като някакво прекрасно същество изникнало от морето.

— Не е ли твърде скоро, имам предвид, да се интересуваш от друга жена?

Той повдигна рамене.

— Да се интересуваш от една жена е съвсем различно от това да я обичаш — каза той с мрачни нотки в гласа. — Ще пазя скъп спомена за Сузана до деня, в който се съберем на небето, но големият недостатък на характера ми е, че не мога да понасям самотата. Не се съмнявам, че ще се оженя при първа възможност, а Стела е явно една от кандидатките.

Тя стана и зае мястото на Стела на стола до пианото, безцелно се завъртя ту на едната, ту на другата страна, точно както бе правила като дете у дома, в салона на баща си.

— Мъжете са непостоянни същества — отбеляза със злост тя.

— А какво ти подсказва това заключение, ако мога да попитам? Въпросът бе зададен тихо, с приятен тон.

Шарлот опита да се усмихне, не успя и се отказа от усилието.

— Едва ли една жена може да се утеши като знае, че мъжът, когото обича, така лесно би я заместил с друга.

— Мисля, че сега говорим за капитана.

Тя сведе очи за момент, но почувства топлина по бузите си и съзнаваше, че г-н Роулинг бе забелязал притеснението й.

— Да — призна тя — мога да бъда разкъсана на парчета от свирепите маймуни и разпръсната по целия остров на кървави частици, а Патрик сигурно ще каже, „Бедното момиче, колко жалко“, и ще започне да търси някоя друга да заеме мястото ми.

— Мисля, че подценяваш мястото, което заемаш в сърцето на г-н Тревърън.

— Тогава грешите, г-н Роулинг.

— Гидиън — поправи я той.

Шарлот почувства сълзи да парят очите й, и го отдаде на бременността и промените, настъпили в тялото и духа й.

— Гидиън — повтори тя, свиквайки с името. Накрая след няколко секунди неловка тишина тя се насили да го погледне отново. Имаше нещо в него, някаква деликатност в характера му, която приканваше към откровение. — В ужасно положение съм — каза тя, докато бършеше очите си с опакото на ръцете си и подсмръкна. — Бях женена за капитан Тревърън, сега не съм, а чакам бебе.

Гидиън подаде ръка на Шарлот, тя придърпа стола на пианото, плъзгайки го по зелените кристални лагери и хвана пръстите му.

— Продължавай — каза той.

Тя му разказа цялата история, започна от първата среща с Патрик преди много време в далечния Сиатъл. Бе обикнала г-н Тревърън от най-първата им среща, високо в такелажа на „Чародейка“, призна тя. В сърцето си му бе истинска съпруга, още когато Халиф ги ожени. Патрик бе прекратил съюза им — нов поток от сълзи се изля, докато разказваше с каква лекота го бе направил, само с пляскане на ръце и повтаряне на думите „Развеждам се“ три пъти. Но за Шарлот връзките бяха много спояващи. Сега, сподели тя нещастна, Патрик възнамеряваше да я изостави и забрави.

Когато Шарлот свърши нещастния си разказ, без да спестява нищо, освен най-интимните подробности, тя видя нов пламък в светлозелените очи на Гидиън. Един мускул се стегна на челюстта му.

— Но това е свещено — въздъхна и каза полугласно той — човекът има наглостта да пренебрегва самите божи закони!

Шарлот преглътна и се чудеше дали не бе казала прекалено много. Във всеки случай нямаше да й е за първи път.

— Не бих казала, че точно това искаше да направи… — започна тя, но Гидиън я прекъсна.

— Умът ми не може да го побере — заяви той. — Шарлот, ако Патрик Тревърън няма да се ожени за теб, както му е реда, и не даде на теб и детето име, тогава аз ще го направя.

Почувства как пребледнява. Гидиън беше добър мъж, внимателен, красив, но колкото и прекрасен да беше, Шарлот се опасяваше, че не би го дарила с предимствата на едни брак. Независимо от смелите й думи пред Патрик, че ще си намери любовник и ще стане общоизвестна, ако я изостави в Куейд Харбър, самата мисъл друг мъж да я докосне й беше противна.

Гидиън се надигна от стола и я целуна братски по челото. След това се отдръпна, усмихна се и каза тихо:

— Тогава това ще е изход. Изпрати капитана при мене. Ще му вселя божия страх.

Шарлот широко отвори очи.

— Не бих искала Патрик да е принуден да се ожени за мен — прошепна тя.

Гидиън потупа ръката й.

— Не се притеснявай, Шарлот. Не мисля, че ще е необходимо да се използва принуда.

Шарлот веднага потърси Патрик, намери го в кабинета да преглеждат с Кочран някакви карти. Вятърът чукаше по прозорците, а виенето по покрива създаваше подходящ акомпанимент за киселия му вид.

Може ли, помисли си Шарлот с учудваща неприязън, това да е същият мъж, който снощи ме прегръщаше силно в леглото, който намираше така жадно утеха в тялото ми и завладяваше цялата ми душа с нежността на думите и докосването си?