Патрик нареди на един минаващ моряк да извика Кочран, който се яви моментално, заедно с леген пълен с гореща вода, комплект санитарни материали и няколко чисти тривки за баня. Първият помощник-капитан изгледа продължително спящото момиче, после изцъка с език.

— Горкото, бедно същество. Боя се, че са я използвали много зле през последните няколко дни.

Патрик хвърли поглед към мръсното й, бледо лице. Сплъстената й коса имаше цвят на кленов сироп и щеше да заблести на светлината на лампата, след като я измиеха и срешеха както трябва.

— Какво искаш да кажеш с това „използвали са я“? — сърдито попита той. Той разбираше, че отправя яда си към Кочран, сякаш самият той беше извършил „използването“, но не можеше да се възпре.

Кочран се усмихна и остави нещата, които носеше, на поставката прикрепена с болтове към леглото на Патрик.

— Не говорех за девствеността й — каза той. Похитителите не биха направили нищо, с което да снижат пазарната й цена, т.е. не биха се възползвали от женските й прелести, въпреки че, Бог знае, трябва да са били изкушени.

Патрик преглътна с мъка през буцата, заседнала в гърлото му. Почувства облекчение, но в същото време по някаква съвсем непонятна причина му се прииска да сграбчи приятеля си за яката и да го запрати към най-близката стена. С усилие успя да овладее както яда си, така и изражението на лицето си, или поне се надяваше, че е успял.

— Не иска да ми каже името си.

— Сигурно мисли, че не си по-добър от ония отрепки, които са я нападнали на пазара — каза Кочран, като присви рамене. — Не е много чудно, ако се е държала малко капризно, нали?

— Предполагам, че не — съгласи се Патрик, но не с особена готовност.

Кавгаджийката се размърда в съня си, обърна се на една страна и тихо изплака от болката, причинена при движението.

По челюстите на Патрик избиха ярки гневни петна.

— Наранили са я доста лошо — тихо отбеляза Кочран, разглеждайки поредицата сини и черни следи, останали по оголената й ръка и рамо. — Може би ще е по-добре да извикаме Нес тук, за да я прегледа и да превърже раните й, ако има други.

— Ще се погрижа сам за нея — каза Патрик. Но след като изрече думите, той се смути, защото осъзна, че беше ги избълвал срещу приятеля си като парчета от нажежено олово. Направи още едно усилие да овладее издайническите си чувства. — Скоро ще разберем коя е — зная, че е от Сиатъл или околностите му — и ще я изпратим в къщи.

— Да — съгласи се Кочран, но малко се замисли. Гласът му не прозвуча убедително. — Само не забравяй, че някои хора започват да разсъждават малко странно, когато стане въпрос за ситуации като тази.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Кочран беше стигнал до вратата на каютата и се спря там с ръка на бравата. — Независимо дали младата дама е била… ъ-ъ… обезчестена, или не, доста татковци и мамички започват да гледат на нея като на използвана стока, позор за семейството. И не малко от тях отказват да си я приберат.

Поглеждайки към безименната бездомница, Патрик видя детето, което беше спасил от мачтата преди толкова много време, а не жената, в която то се бе превърнало. Изпита остра болка, като си я представи отхвърлена от хората, които би следвало да я обичат и закрилят.

— Върви си сега — каза той с нотка, на отчаяние и изчака вратата да се затвори зад Кочран.

С нежност, която не беше имал случай да прояви от времето, когато бе десетгодишен и една карета сгази кучето му, което той после внимателно вдигна на ръце и отнесе от улицата, Патрик се приближи до леглото и отхвърли одеялото. Първо изми прашното, подпухнало тяло на госпожицата, после почисти най-дълбоките й драскотини с тампон, напоен със силно бренди. Тя се размърда няколко пъти, но не се събуди, дори когато я повдигна и я облече в една от ризите си.

Тя явно беше изтощена и изпълнен с наистина дълбока нежност, Патрик се спря да я погледа в съня й. След известно време той снижи фитила на лампата, докато остана да мъждука едва забележимо пламъче, после се качи на палубата, за да провери дали на кораба всичко вървеше добре.

Когато се върна, прекрасната му гостенка спеше обърната на едната си страна. Беше изритала завивката и дългите й, добре оформени крака, бели и гладки като най-фин порцелан, лежаха, присвити в поза на бегач.

Патрик седна на ръба на леглото, събу ботушите си, после се изправи да разкопчае брича си. Той предпочиташе да носи ризи с широки ръкави и отворени яки, заради които изглеждаше като префърцунен бандит от евтина оперета и сега издърпа една точно такава риза през главата си и я хвърли на облегалото на стола.

После пропълзя в леглото, зае вътрешната страна, откъм стената, изпъна се в обичайната си поза, прозя се с въздишка и обърна гръб на нещастницата до себе си.

Тя каза нещо насън, размърда се и сложи едната си ръка право на десния хълбок на Патрик.

Той се вцепени целия, от скалпа до ходилата на краката си и членът му внезапно се изпълни и зае положението на главната мачта на кораба. Патрик тихичко изпсува и неохотно се дръпна настрани, но горе на палубата вахтените се смениха, после се смениха пак, преди да успее да заспи.


Когато Шарлот се събуди, през филистрина струеше ярка слънчева светлина и тя беше сама в каютата на капитана. Тя всъщност беше допуснала, че г-н Тревърън беше капитанът, тъй като си имаше толкова разкошна каюта само на свое разположение, а и изглеждаше свикнал да заповядва на хората.

Тя се измъкна малко нагоре, за да се облегне на възглавниците, които опираха на стената над главата й, защото леглото нямаше рамка и се протегна. Точно тогава разбра, че е облечена в една от ризите на Патрик и че той трябва да е смъкнал одеялото й и да я с напъхал в нея, когато е спяла.

Тази идея ужаси Шарлот, но тя нямаше намерение да й позволи да я обземе дотолкова, че да подкопае мощта на защитните й сили. Първата й мисъл, когато я бяха доставили на Патрик в чувала като най-обикновена торба с орехи, готови за мелницата, беше, че сега се намираше в безопасност в ръцете на свой сънародник. Сега обаче, докато разсъждаваше върху факта, че възглавницата до нейната все още пазеше отпечатъка от нечия глава, започна да се пита дали е така.

Мислите и в следващия момент накараха сърцето й да подскочи от ужас. Бяха й дали вино предишната вечер, а пък тя и без това почти си беше изгубила ума от нещата, които й се бяха случили. Да не би да я бяха омърсили?

Тя разтвори бедрата си под одеялото и внимателно се опипа с пръстите на едната ръка, но не усети болезненост, нямаше промяна. Обаче все пак я бодна мъничка, приятна болка при скандалната мисъл, как Патрик я докосва толкова интимно.

Шарлот тупна бързо и двете си ръце изпънати отгоре върху одеялото и събра бедрата си с такава сила, че коленете й се сблъскаха и изпращяха.

Откъм вратата се чу почукване и преди Шарлот да успее да извика, че предпочита да остане сама, пантите изскърцаха и Патрик прекрачи вътре, широко усмихнат.

Шарлот свирепо го изгледа.

— Не е красиво да влизаш тук — изтъкна тя.

Той се изсмя:

— Грешиш. Не е красиво ти да си тук, богиньо. Това, в края на краищата, е моята каюта.

Тя издърпа одеялото до очите си.

— Ти си спал в това легло — обвини го тя с глас, задушен от завивките.

— И често го правя — безгрижно потвърди Патрик. — По-добре ли се чувстваш тази сутрин?

Шарлот си припомни смущаващата възбуда, която бе изпитала преди няколко минути и бузите й отново пламнаха.

— Добре съм. А сега, ако просто ме изпратиш в къщи…

— С удоволствие. — На бюрото беше поставен поднос, както забеляза Шарлот и Патрик се беше заел да налива ароматно турско кафе в една чашка. — Остава само да ми кажеш името си.

Тя още се ядосваше, че той беше забравил първата им среща, но прецени, че няма да е честно да му се сърди за това вечно.

— Шарлот — отговори тя. Инстинкта я подкани да се въздържи от фамилията. Името Куейд означаваше богатство и власт на територията на Уошингтън, а съществуваше вероятност Патрик да не е само главозамайващият привлекателен капитан на един платноходен кораб, но наред с това и търговец на роби и похитител.

Ако той разбереше какъв огромен откуп би могъл да поиска за нея, това можеше да бъде началото на неприятностите й, а не края им.

Той донесе димящата чаша кафе до леглото и я поднесе, а Шарлот протегна ръка, но внимателно, за да не размести одеялото.

— Шарлот — произнесе Патрик, замислен над името, сякаш то представляваше някаква древна загадка, която се опитваше да разреши. — Шарлот коя?

Просто Шарлот — отговори тя, след като отпи предпазливо глътка от силната, гореща течност, която й бе дал.

Той присви за момент виолетово-сините си очи и Шарлот помисли, че се подготвя да спори, но после като че ли промени намерението си. Вместо това, я дари с още една от ослепителните си усмивки.

— Затрудняваш положението извънредно много — любезно й каза той. — Започвам да се питам дали да те продам, когато влезем в пристанището, или да те подаря на приятеля си Халиф за харема му.

Шарлот едва не изпусна чашата си.

— Отвратително е от твоя страна да се шегуваш за подобни неща. Не мислиш ли, че и това, което ми се случи, е напълно достатъчно?

Патрик театрално завъртя очи.

— Не стига, че си малка апетитна празноглавка и много, много приятелски настроена нощем, когато един мъж прави всичко възможно, за да заспи…

Чашата изтрополя на нощното шкафче, когато Шарлот я остави.

— Моля?

Той се разсмя и скръсти красивите си, мускулести ръце.

— Знаех си, че това ще изостри вниманието ти. Ти и аз си спахме заедно снощи, скъпа Шарлот и проклет да съм, ако не кажа, че ти протегна ръка, за да сграбчиш една закръглена част от анатомията ми.

За първи път в живота си и, както искрено се надяваше, за последен, Шарлот се изчерви толкова силно, че лицето я заболя.

— Никога не бих направила подобно нещо — изсъска тя.

Патрик се усмихна.

— Напротив. Направи го. Просто имаш късмет, че съм джентълмен, това е всичко.

Шарлот не можеше да повярва на безочието му, то явно нямаше граници. Г-н Патрик Тревърън определено мъжът, около когото беше кроила толкова много, прекрасни мечти в продължение на десет дълги години. Цветистият й речник, насъбран по лагерите на работниците, моментално се възвърна в паметта й.

— Не смей да се наричаш джентълмен в мое присъствие, ти, мръсен дървеняк такъв… ти, нещастно изчадие на магарето на дявола…

Патрик отново избухна в смях и се преви в нисък поклон.

— Моля, винаги на вашите услуги, госпожице Шарлот Безименна. Не е нужно да ме обсипвате с вашите благодарности!

— Изчезвай оттук! — изкрещя Шарлот.

— Тази е моята каюта — съвсем спокойно отговори Патрик. — Ако някой ще изчезва, богиньо, то това ще бъдеш ти.

— С удоволствие! Само ми дай някакви дрехи и ще се изпаря толкова бързо, че ще помислиш, че само съм ти се привидяла на сън!

Яростта й явно забавляваше Патрик, което я ядоса още повече.

Свирукайки, той отвори един шкаф в ъгъла на стаята и извади черен брич и широк, кожен колан. Подхвърли ги към нея и те се проснаха на леглото.

— Панталон? — попита тя.

Патрик се усмихна.

— Съжалявам, ако няма да свършат работа, скъпа Шарлот. Тъй като не нося рокли, не ми се е случвало да намеря причина да ги разхождам в шкафа на кораба си.

Шарлот затвори очи и бавно преброи до десет, преди да се успокои достатъчно, за да заговори на капитана с възпитан тон.

— Ако бихте били така добър, да ми осигурите няколко минути уединение?

— Разбира се — благосклонно отвърна той, но не излезе, а само обърна широкия си, властен гръб.

Като използва одеялото за палатка, Шарлот нахлузи брича, който се оказа твърде широк в талията и тесен в ханша, вкара вътре краищата на ризата, с която беше спала и затегна колана. Чувстваше огромна нужда да се възползва от нощното гърне, но нямаше да направи това докато г-н Тревърън беше в стаята.

— Къде сме? — запита вместо това, като се приближи до филистрина и погледна навън. Видя тюркоазна вода, брегове, които блестяха така бели, че я зашеметиха и просторен дворец, ограден от пустиня от снежен пясък. — Има ли американско посолство тук?

Патрик отговори на въпросите й в обратен порядък.

— Страхувам се, че не, богиньо. Колкото до местонахождението ни, намираме се на един хвърлей място от палата на султана на Риц. — Тя по-скоро усети, отколкото видя как погледът му я докосна. — Не бих ти препоръчал да скочиш във водата и да зацапуркаш към брега, защото около кораба обикалят сигурно най-малко стотина акули, в очакване да им хвърлят остатъците от манджите в кухнята.

Шарлот потръпна, обаче вирнатият нос беше единственото й останало средство за защита и тя нямаше намерение да се лишава от него.

— Не цапуркам, когато плувам, г-н Тревърън — каза тя. — Имам отличен стил.