Линда Милър - Укротяването на Шарлота

— Полудял ли си? — попита Кочран с широко отворени, невярващи очи, като наблюдаваше капитана да сваля ботушите, ризата си и да втъква нож в ножница под колана си. Двамата не се виждаха от пристанището, скрити в тъмнината зад издадените големи скали. Залповете на оръдията, насочени към морето, бяха замлъкнали преди половин час по заповед на Патрик.

Тревърън вдигна ръка, за да накара приятеля си да замълчи и се заслуша. Островът беше зловещо притихнал след спирането на гърмежите. Точно както бе очаквал все пак, скоро чу лек ритмичен плясък на гребла, плъзгащи се по водата, а след това разцепващи повърхността.

Най-после Патрик отговори на въпроса на Кочран.

— Да, приятелю, полудял съм. Това стана преди много време в едно далечно място. — Студ го прониза чак до дъното на душата, не си позволи да помисли за Шарлот, лежаща на леглото в къщата му, наранена, а може би умираща.

Отправи се към водата.

— Исусе Христе в небесата! — въздъхна Кочран, като се опита да хване Патрик за ръката, но не успя да го спре. — Не можеш да рискуваш така. Тя ще се събуди и ще те търси — да не би да искаш да ме нагърбиш със задачата да съобщя на г-жа Тревърън, че си отишъл на дъното при „Чародейка“?

Усмивката на Патрик заприлича на гримаса по лицето му. Хуморът и веселието го бяха напуснали през онази нощ.

— Успокой се, Кочран. Започваш да ми напомняш на стара жена.

Кочран явно бе отчаян.

— „На мене принадлежи отмъщението, казва Господ“ — цитира той, докато Патрик се придвижваше към морето.

Божествените думи не оказаха влияние върху Патрик, не значеха нищо. Някаква лудост го бе завладяла и той не искаше и не можеше да си намери място, докато не направеше това, което трябваше да бъде направено. Отново се вслуша, чу лекото ромолене на прилива, потапянето на греблата и туптенето на сърцето си.

Патрик знаеше, че Раийм бе уверен в спечелването на войната и на битката, в разгромяването на силите на острова. Идваше на брега, за да събере трофеите.

Колко е глупаво, помисли си Патрик, да си прекалено сигурен.

Когато навлезе до кръста в топлите спокойни води, Патрик се обърна само веднъж, вдигна очи високо над обезумелия Кочран към голямата, обрулена от бурята къща, където лежеше Шарлот. Заради него, Патрик, тя можеше да умре тази нощ, а детето им сигурно вече бе загинало. Тъй като не можеше да се върне назад във времето и поправи грешките си, можеше да предложи само едно жертвоприношение, единственото покаяние.

Отмъщението.

— Патрик! — прошепна Кочран, тичайки нагоре-надолу по брега като нетърпелива птица. — По дяволите, магаре такова, твърдоглава морска змия, върни се тук!

Очите на Патрик пареха, само като си помисли, какво бе сторил на Шарлот, само защото я обичаше и желаеше. Каза си, че е от солената вода, плъзна се напред в измамливата, нежна прегръдка на морето и заплува. Движенията му бяха силни, тихи, целенасочени.

Лесно беше да проследи лодката, дори в тъмнината на нощта, защото леките плясъци на греблата по водата кънтяха в ушите на Патрик като гърмежи. Тихият, пиянски разговор на гребците му звучеше като крясъци.

Патрик продължи да плува, а образът на Шарлот беше пред очите му, измъчвайки го, тласкайки го напред.

Показа се на повърхността, на няколко фута от лодката откъм кърмата, но никои от тримата мъже в лодката дори и поглед не хвърли в неговата посока. С лекота поддържаше тяхната скорост, а когато гребците спряха и лодката се люлееше по гладката повърхност, Патрик чу уговорките им, макар и на арабски, той разбра всичко.

— Нещо не ми харесва — каза един дребен жилест мъж, който седеше откъм левия борд, а главата му бе покрита с тюрбан. Това бе единственото нещо, което Патрик можеше да различи в момента. — Тревърън няма да се предаде така лесно. Клопка е.

Водачът на групата, естествено Раийм, бе кацнал на носа и не гребеше.

— Надценяваш го. Той е американец, мисли само за собствените си удобства и глезотии. Дори в този момент се крие от нас и вероятно се утешава с жената, която знае, че скоро ще загуби.

Гърлото на Патрик се напълни с кисела горчилка, но разбира се, не издаде нито звук, не направи никакво движение.

— Американците обичат удоволствията си — отбеляза някой друг — но те са като кобри, когато ги предизвикат нищо не им убягва, а ударът им е смъртоносен.

Раийм издаде отвратителен звук и плю във водата.

Морето беше спокойно като юрган върху леглото на стара дама, но под водата имаше движение и живот, които можеха да донесат внезапна смърт.

Патрик пое дъх, задържа го и се плъзна под лодката. Умело я преобърна, а яростните викове и обезумелите плясъци на жертвите бяха като нежна музика в благоуханната лятна нощ.

Вирна глава, за да отърси водата от косата и очите си, погледна назад към трите кораба, чакащи навън от пристанището. Те светеха и по палубите се движеха хора, но той имаше време да изпълни плана си.

Да открие Раийм беше необикновено лесно — именно той се давеше. Двамата му поддръжници се бяха вкопчили отстрани на лодката и викаха слепешката за помощ, сигурни вероятно, че скоро ще бъдат погълнати от някакво огромно животно от дълбините.

Патрик извади ножа от ножницата и се придвижи иззад мъчещия се Раийм, хвана го с едната ръка през гърлото. С другата си ръка Патрик притисна острието до гърлото на пирата.

През онези моменти Патрик изпита най-силната вътрешна борба. Би било твърде лесно, така блажено лесно, да отвори яремната вена на Раийм и да наблюдава как кръвта му изтича в морето, отмъщавайки по този начин за Шарлот и за безценното дете, което не ще узнае прекрасното удоволствие и болката да се живее.

— Тревърън — изхриптя пиратът, когато успя да си поеме дъх. Беше се успокоил вече, макар и със студена, остра стомана, опряна в гърлото му. — Хората ми ще те убият заради това. Кълна се в името на Аллах.

— Не бих те взел за религиозен човек — отвърна Патрик, останал без дъх от усилията, но необезпокоен от заплахите. Без да помръдне ножа, той започна да се придвижва към брега, като теглеше Раийм със себе си. Не предложи отговор на заплахите на пирата, защото нищо на света не го плашеше, освен перспективата да доживее преклонна възраст, без Шарлот да е до него.

Патрик изразходва много сила, за да стигне до плажа. Преди време такова приключение едва ли би го напрегнало, но треската бе отслабила силите му, а той още се възстановяваше.

Още на два пъти през дългия плувен преход Патрик се спираше, бореше се със съвестта си. Раийм беше пират, за бога, един от най-страшните, дори и в този предателски край на света. Той бе извършил неописуеми неща, дела, които и през ум не биха минали на един обикновен човек. Защо тогава, мислеше ядосано Патрик, не убие това копеле и го остави за храна на рибите?

Раийм се влачеше отпуснато или беше в безсъзнание, или очакваше сгоден момент. Преценявайки поведението му при обръщането на лодката, той вероятно не можеше да плува. Патрик просто можеше да се плъзне настрана и да остави пирата да потъне надолу, да го остави да умре.

Той дори нямаше да използва човешко насилие.

Патрик изруга, освободи пленника си и наблюдава без особено чувство как Раийм се носеше обърнат по очи във водата, без видими усилия да се бори за живота си.

Патрик се обърна и пое към брега, но се спря и отново изруга. Цитатът на Кочран безмилостно отекваше в съзнанието му. На мене принадлежи отмъщението, казва Господ. Разбрал, че все още стиска ножа в дясната си ръка, Патрик сложи оръжието в ножницата, отново изруга и заплува към Раийм.

Пиратът точно бе започнал да изчезва от повърхността. Патрик го сграбчи за яката с още една псувня и продължи към брега.

Кочран чакаше там, здравомислещият, чувствителен Кочран. Той нагази във водата, когато зърна Патрик и го освободи от изпадналия в безсъзнание спътник.

— Да ме вземат дяволите — каза първият помощник и поради тъмнината се наведе да разгледа пирата колкото се може по-добре. — Та това е Раийм, нали? Защо не го уби?

Патрик се бе проснал наполовина на брега и тежко си поемаше дъх, готов да изхвърли толкова солена вода, че да покрие кит. Бутна косата си назад от лицето и няколко минути гледа приятеля си, преди да събере сили да проговори.

— Исках да удължа удоволствието — изръмжа той.

Раийм лежеше на брега, кашляше и ругаеше на родния си език.

Патрик заговори спокойно на пирата на разговорен арабски, който първоначално бе научил от Халиф.

— Ти ще умреш така или иначе, от моята ръка или на примката на бесилото в Европа. Ти си мъртъв.

Раийм повръщаше много, след това плю.

— Дано изгориш в християнския ад, Тревърън!

Патрик не отговори, а само се изправи на крака и с помощта на Кочран започна да тегли Раийм зад себе си.

— Погледни — каза Кочран, засмя се и посочи към осветените кораби, които доминираха в пристанището цял ден. — Тръгват си, верни душици, онези пирати са също като капитана си.

Раийм само изсумтя при думите на Кочран, вероятно не бе ги разбрал, но добре осъзна гледката на своите три оттеглящи се кораба. Пиратът нададе протестиращ вой, но всичко беше напразно. През нощта бе затворен в избата и бе забравен, само редовно получаваше дажби храна и вода.

Всяка пора и клетка на Шарлот я болеше, но прекрасното слънце, изпълващо стаята, действаше като неуловим балсам. Дъхът й спря, когато си спомни експлозията — по-предната нощ ли беше? — постави ръце върху стомаха си.

— Бебето — прошепна. Не виждаше никого до леглото, но знаеше, че не е сама.

Джакоба веднага се надвеси над нея.

— Събуди капитана — каза тя на някой, който не се виждаше, вероятно Мери-Кеч-Мъч-фиш. След това погледна Шарлот, лицето й бе открито и благородно. — Бебето е още в теб, г-жо Тревърън — каза тя. — Разбира се, не може да се каже дали е наранено малкото. Ще трябва да чакаме и разберем.

Имаше някаква шумотевица, след което се появи Патрик. Изглеждаше така, като че ли току-що се бе завърнал от мисия в ада. Беше изпит, непоносимо блед, а косата му разчорлена и странно неподвижна. Ризата не му стоеше с обичайната впечатляваща елегантност, а докато наблюдаваше Шарлот, гърлото му издаваше видимо неспокойство.

Джакоба се оттегли безшумно с изненадваща грациозност за жена с нейните размери. Вратата тихо се затвори след нея, преди Патрик да проговори.

Той се придвижи до леглото, падна на колене и нежно взе наранените ръце на Шарлот в своите. След това, за нейна изненада, той сниши глава до гърдите й и дрезгаво зарида.

Със свободната си ръка Шарлот нежно докосна косата му. Сърцето й бе така изпълнено с чувства, че не можеше да говори. Сълзи напълниха очите й.

Патрик плака няколко минути, тихо, на пресекулки. Накрая вдигна глава и срещна погледа й.

— Съжалявам — каза пресипнало той. — Съжалявам…

Шарлот бе озадачена. Погали черната му коса.

— Защо?

— Ако не беше заради мене, нито едно от тези злощастия нямаше да се случат. Трябваше веднага да те предам на властите, още когато те стовариха в краката ми в онази нощ. Вместо това обаче аз си измислих хиляди извинения, само и само да те задържа при себе си. Исках те за себе си.

Шарлот успя да се усмихне.

— Толкова погрешно ли беше това?

Той опря челото си до нейното само за миг.

— Да. Щеше да бъдеш в безопасност, у дома с баща си, мащеха си, които щяха да се грижат за теб…

— Патрик — прекъсна го ядосано Шарлот. — Не съм дете, нуждаещо се от бавачка. Не ти ли е минавало през ума, че ако не исках да бъда с теб, нямаше да остана? Имаше няколко възможности, както знаеш, и тогава можех да си замина, например когато беше в Испания. А след въстанието, когато Халиф дойде отново на власт и ми предложи къща във Франция.