Линда Милър - Укротяването на Шарлота

Април 1878

Куейд Харбър, Уошингтън Теритъри

Милисънт Куейд Брадли не беше жена, надарена с въображение, но докато наблюдаваше сестра си Шарлот, вече във видима бременност, да чезне всеки ден, струваше й се че чува далечния вой на черния дух.

— Шарлот умира — каза Милисънт на съпруга си Лукас в една светла пролетна утрин, докато двамата стояха на верандата на къщата си, разположена срещу презвитерианската църква.

Пасторът, красив мъж с квадратна долна челюст, бледозлатиста коса и спокоен поглед на човек, сигурен във вечните неща, постави чаената чаша на масата и се загледа в пристанището. Милисънт проследи погледа му. Както винаги гледката на сиво-сините води, украсени с бели планини и безчет вечнозелени гори, подобри настроението й.

— Трябва да вярваш, скъпа — каза Лукас. Взе ръката й и я стисна, и тя беше благодарна за постоянната, неизменна обич на съпруга си.

Точно такъв съпруг заслужаваше Шарлот, мислеше си ядосано Мили. Не беше честно една такава хубава жена като сестра й да разбие сърцето си по онзи пройдоха, морския капитан. Татко й чичо Девън често спореха кой първи ще бичува Патрик Тревърън с камшик на улицата, ако изобщо се осмели, да си покаже физиономията в Куейд Харбър. Милисънт, обикновено миролюбива, се надяваше поне наполовина г-н Тревърън да получи заслуженото си.

— Лидия каза, че Шарлот плаче през нощта — продължи Мили натъжена. — Тя се храни само заради детето, не заради себе си и непрекъснато наблюдава корабите в залива.

Лукас въздъхна, но не каза нищо. Най-голямата му сила бе във възможността да изслушва спокойно, без да изказва явно мнение по казаното.

Изведнъж Мили започна да плаче.

— Не мога да понасям това повече, Лукас — прошепна тя. — Прекалено ужасно е да виждам Шарлот да страда така. Винаги е била толкова силна, вечно смееща се и пакостлива!

Лукас стана от стола, приближи се до бялата желязна маса и се наведе над Мили:

— Скъпа — каза той и я прегърна със силната си ръка — Шарлот е у дома, в безопасност, сред хора, които я обичат. След време ще стане пак същата.

Мили обърса очи с опакото на ръцете си. Никой не познаваше Шарлот така добре като нея, освен самият Патрик Тревърън. Наистина Шарлот бе издръжлива, да не говорим, че голямото й семейство я обичаше до лудост. Но тъй като съществуваше специално общуване между Мили и нея, Мили усещаше нещо, което другите не можеха да доловят.

Светлината в духа на Шарлот, същността й ставаше все по-мрачна и по-мрачна с всеки изминал ден.

Лукас стоеше до стола на Мили с ръка върху рамото й.

— Имам да водя телефонни разговори — каза той. Мили обърна глава, целуна го леко по ръката и кимна, без да го погледне. Когато той замина, постави чиниите в кухненската мивка, махна престилката и се отправи към централната къща.

Шарлот седеше в коридора покрай прозорците на втория етаж във внушителната къща на баща си и мащехата си, с ръце на огромния си корем. Боязлива усмивка трепна по устните й.

— Може би ще е днес — каза тя на нероденото си дете. — Може би баща ти ще се върне при нас днес.

Чу една от френските врати да изскърцва и се раздвижи на стола, докато мащеха й дойде да й прави компания.

Лидия беше поразяващо красива жена със светла коса и силен дух, прекрасна майка на своя рояк момчета и добра съпруга на бащата на Шарлот. Освен това тя бе сила, с която трябваше да се съобразяват при определяне обширните интереси на съпруга й в дърводобива. Бе застанала до парапета на тясната тераса, русите й къдри се вееха от мъгливия, солен бриз.

— Ако можех да ти пожелая едно нещо на този свят, Шарлот — каза тя, без да поглежда доведената си дъщеря — то би било споделената обич като тази между баща ти и мен. Нашият съюз е от онези, които подхранват душата и помагат на двама ни да бъдем това, което сме.

Шарлот мълчаливо слушаше. Лидия не се хвалеше безцелно, защото възхитителната страст между Бригъм Куейд и любимата му съпруга бе очевидна за всеки, който би си направил труда да ги погледне. Мили и Лукас имаха подобна, макар по-тиха връзка.

Лидия се обърна и погледна Шарлот, която продължаваше да стои на стола, чувстваща се неловко и неудобно в огромния си обем.

— Не бих говорила така, като знам какво преживяваш, но чувствам, че се налага. Мисля, че ти и Патрик също имате такава връзка. Ако съм права, Шарлот, то ти трябва да се подготвиш и се бориш за брака си.

Шарлот преглътна. Патрик, както по всичко личеше, бе изоставил и нея и детето. О, той се бе разпоредил за построяването на внушителна къща близо до Сиатъл и за конструирането не на един, а два клипера, но не бе посетил или писал на жена си.

— Мисля, че имахме такава — каза тя. Откакто се бяха разделили с Патрик през онзи следобед на стъпалата на къщата, на острова, не бе изминал нито миг, в който сърцето й да не бе туптяло с копнеж по него.

През цялото пътуване до Сидни тя очакваше Патрик да я последва — вероятно с друг кораб, минал покрай острова. Но той изобщо не се появи.

Когато пристигнаха в Австралия, те изпратиха Джейн и Гидиън във вътрешността на страната, за да изпълняват своята мисия, а те с Кочран си починаха няколко дни, ходеха на театър заедно и разглеждаха околностите. Раийм, пиратът, бе върнат във Великобритания, за да бъде съден.

Шарлот скоро стана неспокойна и помоли капитан Трент на Викториана да й препоръча кораб, отплаващ за Сан Франциско. Там се сбогува с Кочран и продължи да пътува с друг плавателен съд за Сиатъл, където баща й, мащеха й и Мили я чакаха. Тя се бе хвърлила в силната прегръдка на Бригъм Куейд в онзи ден преди много седмици, зарида с огорчение и болка, но все още вярваше, че Патрик не ще може да стои завинаги далеч от нея. Щеше да му липсва великолепното приключение на съвместния им живот, както и на нея й липсваше…

В погледа на Лидия имаше загриженост, но не и съжаление.

— Ти си от фамилията Куейд, Шарлот, възпитана см да бъдеш силна. Когато те гледам сега, виждам жена, която се е предала. Баща ти и аз страшно се тревожим.

Шарлот застина в стола, преди да може да предложи отговор, утробата й внезапно и силно се сви. В пристанището изсвири корабът, който носеше ежедневната поща, един символ на обикновените неща.

Лидия, които беше служила като медицинска сестра по време на въстанието в Южните щати и бе помагала на д-р Джо Маколи години наред, прецени ситуацията и започна да действа без паника.

— Е, дойде време, така ли с? — каза нежно тя и помогна на Шарлот да се изправи.

Шарлот изпъшка. Веждите и горната й устна бяха овлажнели от пот, а тазобедрените й кости сякаш щяха да се разпаднат. Патрик, дълбоко в душата си извика тя и само за миг й се стори, че го чува да й отговаря.

Бригъм Куейд позна високия, широкоплещест млад здравеняк в мига, в който отвори вратата, и ако моментът не беше такъв, щеше да го хване и повали с един удар на верандата.

Тревърън кимна за поздрав и с рамене си проправи път покрай Бригъм в прохладния и сенчест вестибюл.

— Къде е тя? — настоя той. — Къде е Шарлот?

Точно в този момент болезнен вик долетя от втория стаж.

— Горе — отговори хладно Бригъм. — Ражда детето ти.

Тревърън пребледня и изпусна пътната си чанта от хубава кожа, а Бригъм помисли със спокойната част от собствената си обърканост, че не всичко е загубено с този негодник, морски капитан. Можеше и да има частица благоприличие в него.

— Къде?

— На първия етаж в дясно — макар и неохотно отвърна Бригъм. Друг вик достигна до ушите им, докато Патрик хвърчеше нагоре по стълбите, а Бригъм премигна. Ужасно беше, когато Лидия раждаше петте им здрави момчета, но чувайки първородната си дъщеря да се мъчи, беше някак още по-лошо.

Все пак Бригъм се усмихна, гледайки към тавана, като си спомни реакцията на Патрик при новината за настъпващото бащинство. Видът му бе, като че ще припадне, но се овладя и затича нагоре по стълбите, сякаш животът му зависеше от стигането до Шарлот.

Да, помисли си Бригъм. Все още има надежда.

Шарлот бе извила гръб, когато напънът я сграбчи отново и помисли, че халюцинира, когато видя Патрик да се втурва в стаята, блъскайки вратата с трясък в стената, и да пада на колене до леглото й.

Лидия остана невъзмутима и не отклони поглед от раждането.

— Ако ще се пречкате, Патрик Тревърън — предупреди го тя — ще трябва да накарам да ви изведат оттук.

Шарлот пипнешком потърси ръката на Патрик и я намери.

— Ти си тук? Ти наистина си тук? — глупаво питаше тя. Нова контракция я сграбчи и надигна тялото й от леглото.

— Да — каза Патрик пресипнало, когато най-лошото беше отминало. Той продължаваше да държи ръката й. — Опитах се да стоя настрана, с божията помощ, но не можах.

— Ако бог някак може да ви помогне, капитан Тревърън — сухо отбеляза Лидия и в същото време поглеждаше Шарлот — мисля, че първо трябва да ви удари с лопата по главата, за да ви привлече вниманието.

Патрик леко присви устни при думите на Лидия, а Шарлот прие познатата усмивка с цялото си същество като вълшебно облекчение на болката. Той целуна ръката на Шарлот.

— Може би вече го е сторил, г-жо Куейд. Може би.

— Не ме оставяй — едва си пое дъх Шарлот. Тя се срамуваше, че има такава голяма нужда от Патрик, но това си беше самата истина.

— Тук съм — увери я той и отново целуна ръката й, този път по дланта.

Шарлот би била по-щастлива, ако беше казал: „Никога вече.“ или „Ще бъдем заедно завинаги.“, но нямаше време да се разправя. Болката отново дойде, стигна до най-мъчителната точка и тя трябваше да извика.

Патрик не се уплаши от писъците й, държеше ръката й, приглаждаше косите й, насърчаваше я, подкрепяше я с нежни думи.

Накрая, след няколко часа тежки родилни мъки, детето се плъзна отделяйки се от тялото й.

— Момиче — каза Лидия с радостен глас и сълзи в очите, и продължи да се оправя с детето. — О, небеса, мислех си, че повече няма да видим момиче в това семейство!

Шарлот погледна Патрик, когато малката им дъщеря бе поставена помежду им и видя влага в очите му.

— Как ще я кръстим? — попита нежно тя.

Той гледаше прехласнат детето им, сякаш изобщо не бе виждал бебе преди това.

— Съществува ли хубаво име достойно за това същество? — шепнеше той, и докосваше колебливо бузките на бебето.

Шарлот се засмя.

— Да, мисля че има. Ани. Ани Куейд Тревърън.

Патрик продължаваше да гледа детето, очевидно се възхищаваше.

— Ние я създадохме, ти и аз, заедно — каза той. — Не мога да повярвам — това е чудо!

Лидия излезе от стаята, но Шарлот чуваше гласа й навън, докато тя говореше тихо на някого в коридора — вероятно на Бригъм. Несъмнено, Мили също беше там.

Патрик се пресегна внимателно покрай Ани и приглади къдрица от косите на Шарлот.

— Защо не си ми казала, че можеш да правиш такива чудеса? — закачливо каза той, гледаше съпругата си, а сините му очи блестяха.

Сподавено ридание от облекчение и радост се надигна в гърлото на Шарлот. Патрик беше при нея, слънцето щеше отново да грее, луната щеше отново да се върти около земята, звездите ще си дойдат на мястото в нощното небе.

За момента тя не искаше да мисли, че той отново би я оставил.

— Обичам те — каза тя, разкривайки пред него душата си.

Той я целуна със сдържана страст, подобаваща за момента, старият блясък се беше появил в очите му.

— И аз те обичам — отвърна той.

Скоро Лидия се върна с Милисънт и Патрик внимателно бе изведен от стаята. Докато Мили люлееше бебето, а очите й блестяха от радост, Лидия изкъпа изтощената Шарлот, помогна й да облече чиста нощница и постави чисти чаршафи на леглото. Тъй като млякото на Шарлот още не беше слязло, Ани трябваше да бъде нахранена с биберон.

— Спи сега — каза Лидия, когато Шарлот отново легна в леглото, наведе се и целуна нежно доведената си дъщеря. — Преживя един незабравим ден.

Шарлот искаше Ани и Патрик да са също до нея, но беше прекалено изтощена, за да спори. Затвори очи само след миг.