Линда Милър - Укротяването на Шарлота

Той застана до нея, погледна я косо и се ухили подигравателно.

— Още по-добро забавление за акулите. Сигурно им харесва, когато закуската им реши да се съпротивлява.

Стомахът на Шарлот нададе силен протест, точно тогава, в този най-неподходящ момент. Тя просто не можеше да направи нищо, винаги се нуждаеше от здрава закуска сутрин и колкото по-скоро след събуждането й, толкова по-добре.

— Искам да си отида в къщи — каза тя и очите й внезапно плувнаха в сълзи.

За нейна изненада, Патрик постъпи точно както в старите й сънища и леко докосна бузата й с пръстите на дясната ръка. — Ще си отидеш — дрезгаво й каза той. — Обещавам ти, Шарлот… Никой няма да ти причини нищо лошо.

Искаше й се да му повярва — о, така отчаяно й се искаше, но Шарлот не беше глупачка и знаеше, че правилата, които досега ръководеха живота й, се бяха променили значително след отвличането й.

— Твоето семейство — започна сериозно Патрик — те ще те искат ли пак, когато се върнеш?

— И защо да не ме искат, за бога? — Шарлот постави ръце на бедрата си. Въпреки че не би си признала този факт, харесваше й да носи брич и се чудеше защо жените не бяха възприели тази мода досега.

Той продължи сериозно да изучава лицето й, с тези свои тъмно, тъмносини очи.

— Дори когато се вземе предвид, че нямаш вина за отвличането — разбира се, ако изключим несъмнено идиотската ти идея да скиташ сама, без придружител, на пазара — репутацията ти вече не е онази, която вероятно е била. Има хора, които не биха те приели вече в домовете си, Шарлот, и не биха те поздравявали по улиците.

Думите му несъмнено бяха нечестни към нея, но за нещастие бяха и истина и гневът на Шарлот донякъде беше породен и от отчаянието й.

— Хората, които имат значение за мен, баща ми и мащехата ми, сестра ми и братята ми, леля ми, чичо ми, братовчедите и приятелите, не само ще ме приемат, но и ще приветстват завръщането ми с радост!

Той я прегърна и нежно я притисна към себе си.

— Разбира се, че ще се зарадват. Разбира се. Сега, нека да ти донеса нещо за ядене.

Шарлот се приближи до прозорчето веднага, щом Патрик излезе и жадно огледа хоризонта, преценявайки шансовете си за бягство. Но наоколо се ширеше само пясък, море, палатът и безмилостната, захарно бяла пустиня отвъд.

После бързо премести стола до вратата, подпря го под бравата и трескаво затърси нощно гърне. Тъй като не намери подобно нещо, в крайна сметка приклекна над един плювалник и стисна здраво очи, засрамена от неотложността на нуждата си и от издайническия шум, който тя предизвика.

Точно беше успяла да свърши, да скрие плювалника, за да го почисти по-късно и да махне стола от вратата, когато Патрик се върна. Тя си изми ръцете.

Той сложи на бюрото таблата с подредените върху нея овесена каша, масло, хляб и конфитюр и Шарлот започна да яде без миг колебание.

— Искам да се разходя по палубата — каза тя. След като и без това се налагаше да бъде на някакъв кораб независимо дали го иска или не, реши тя, то поне можеше да се възползва от събитието и да види всичко, което беше за гледане.

— Някой друг път — отговори Патрик, докато бързо прелистваше корабния журнал, който беше извадил от шкафа. — Очакват ни в двореца, богиньо, а моят приятел, султанът, не е от хората, които приемат разочарованието с усмивка.

Шарлот незабавно загуби апетита си. Досега Патрик се беше държал относително добре към нея, като се изключат хапливите му забележки и тя почти беше престанала да мисли за възможността намеренията му да са престъпни. Сега тази възможност внезапно изскочи отново, пъргаво като невестулка, скрита зад вратата на паянтов шкаф.

— Разочарование? — попита тя с тънък като паяжинка глас.

Патрик вдигна очи от журнала, замислено се намръщи, после пак сведе поглед към страниците. Държеше дебелия том на превития си лакът.

— Халиф е възпитан и общителен мъж — каза той.

Шарлот преглътна горчилката, която се беше събрала в гърлото й и отмести таблата с наполовина изядената закуска. Плъзна поглед към неугледните си дрехи и се вдъхнови от една отчаяна идея. — Нямам подходящи дрехи за социална визита, особено щом домакинът е кралска особа.

Патрик затвори журнала и го напъха между книгите в една претъпкана лавица.

— Не се безпокой — каза той, зает явно със съвсем други мисли. — В двореца има много жени. Ще могат да те облекат с нещо подходящо. — И с това, веднага се отправи към вратата.

— Чакай! — кресна Шарлот.

Той леко се извърна и я погледна през рамо.

— Да?

— Не искам да живея в харема на някакъв мъж, бил той султан или не!

В очите на Патрик най-после проблесна прозрение и лицето му се озари от внезапна усмивка.

— О, ти си помисли, че ще те продам на Халиф или ще те предложа като подарък? Е, богиньо, имаш грешка — преди само се шегувах. Отиваме просто на гости и ще бъде кошмар, ако пропуснеш да опиташ екзотичната храна и да чуеш музиката.

Авантюристичният дух на Шарлот напомни отново за себе си, но тя все още изпитваше известна подозрителност. В крайна сметка, положението й тук беше много деликатно.

— Откъде да зная, че ми казваш истината?

Той небрежно повдигна едното от дяволски величествените си рамена:

— Вярно, няма откъде — при което излезе и затвори вратата след себе си. Шарлот вече беше тръгнала да го последва, когато чу как в бравата се превъртя ключа.

Тъй като нямаше друг избор и знаеше, че ще се нуждае от всичките си сили, тя се върна до подноса и се зае да довърши закуската си.

След не повече от час за нея дойде някакъв мъж и я придружи до вече познатата палуба на „Чародейка“. Тя толкова често си беше мечтала за кораба и беше рисувала толкова много скици на грациозните му мачти и издутите от вятъра платна, че сега се чувстваше почти като в къщи.

Патрик я очакваше до перилата, близо до мястото, откъдето през борда бяха спуснали въжена стълба. Той се усмихна, явно спомняйки си за времето, когато страхът й я беше приковал високо горе на люлеещите се от мачтата въжета.

— Да те пренеса ли на ръце по стълбата? — попита той толкова учтиво, че явно й се подиграваше.

Шарлот се обиди. Тя и Мили се бяха катерили по достатъчно много дървета, изобщо не беше страхливка. Хвърли на Патрик поглед, изпълнен с презрение и прекрачи перилата, за да напипа с босия си крак първото нестабилно стъпало.

Стараеше се да не обръща прекалено внимание на тъмните тела, които се плъзгаха със смъртоносна грациозност под повърхността на прозрачната, синьо-зелена вода, нито да се опитва да преценява разстоянието между палубата и онази миниатюрна лодчица там долу, застрашително люляна от вълните.

Шарлот завърши слизането с плътно стиснати клепачи и изпита облекчение, когато през кръста я подхванаха две силни мъжки ръце и леко я поставиха на дъното на лодката. После проследи пъргавото слизане на Патрик с гордо презрение.

Отвързаха въжето от носа, някой го издърпа обратно на палубата и Патрик и другият мъж хванаха веслата. Прехласната от възторг, Шарлот загледа разноцветните рибки, провиращи се уверено сред ярките коралови рифове под повърхността на водата. Беше се молила за приключение и ето го сега пред нея, с което пак се доказваха някогашните уверения на Лидия, че човек трябва да държи отворени очите си за онова, което търси, защото просто може да го намери.

Дворецът скоро привлече погледа й и тя внимателно заразглежда сводестите му врати и прозорци, колоните и верандите. На брега ги чакаха двама души с типичните си ярки роби и чалми.

Шарлот се приближи още малко до Патрик, тъй като той беше с гръб към нея и нямаше опасност да забележи и се запита отново дали наистина можеше да му се довери да удържи на думата си и да я вземе със себе си, когато си тръгнеше от двореца.

— Просто ги остави да се погрижат за теб и в никакъв случай не им отговаряй грубо — предупреди я Патрик, когато стигнаха до брега и двамата с чалмите се приближиха, за да издърпат лодката от водата. — Когато стане време да си ходим, ще дойда да те извикам.

Патрик беше посрещнат церемониално и с доброжелателство, но когато по-високият от двамата мъже огледа Шарлот и забеляза навитите до коленете й панталони и увисналата над кръста й риза, тъмното му лице се изопна неодобрително. Той плесна с две ръце, извика нещо и се появиха две жени, омотани в толкова много коприна, че се виждаха само дланите и очите им. Те се спуснаха към нея, сякаш бързаха да приберат куп неприятни отпадъци, изхвърлени от морето, които загрозяват брега.

Шарлот беше припряно отведена към един застлан с калдъръм двор, ограден с високи каменни стени, минаха край красивия мраморен шадраван, издигнат величествено в центъра му и влязоха в двореца. В тъмните очи на придружителките й се четеше укор и почуда, когато продължиха бързо през един дълъг коридор и после под висока арка, изпъстрена с разкошна, гравирана в златно резба.

Едната от тях плесна с ръце, церемониално, както по-рано мъжът от плажа и от диваните и килимите из цялата огромна стая се надигнаха жени, които заобиколиха Шарлот. Те впериха погледи в панталона и босите й нозе, някои предпазливо докоснаха мръсната й, сплъстена коса, сякаш очакваха, че всеки момент нещо можеше да изпълзи оттам.

Шарлот не си спомняше друг случай, при който да се беше чувствала толкова унизена, но и толкова заинтригувана. Беше изплашена до смърт и, според нея, с пълно основание, но все пак бе и единствената млада жена сред кръга на познатите си, която някога бе пристъпвала прага на султански палат.

— Някоя от нас говори ли английски? — попита тя, успяла да събере всичкото достойнство, на което бе способна.

Отговорът беше нов поток от неразбираеми звуци. Шарлот бързо отново се намери оставена изцяло на волята им и решително беше отведена до ръба на голям басейн с вода, облицован в разноцветни плочки. В следващия момент усети да събличат взетите назаем дрехи и въпреки че я обзе инстинктивен порив да се бори, реши че няма смисъл, защото около нея бяха се събрали дузина или повече жени и всичките изглеждаха силни.