Шарлот се изправи рязко, принуждавайки другата жена да отскочи назад, тогава видя, че Алев беше в силно напреднала бременност.

— Няма да споделя ничие легло — вбесена заяви Шарлот. — Аз съм приятелка на капитан Тревърън и ще замина с него, когато корабът му отплава.

Алев отново изгледа Шарлот, но този път със съжаление.

— Много си наивна — каза тя. — Но с времето ще се научиш да разбираш мъжете и жените тук в харема.

Шарлот премигна и се постара да загърне одеялото около себе си, колкото може по-плътно. Беше изтъкано от някаква ефирна материя, бяла и лъскава и го усещаше приятно до кожата си.

— Няма да остана — повтори тя.

Алев поглади косата й, която беше бухнала от влажния въздух.

— Както кажеш — съгласи се тя с добродушна въздишка. — Тук е много хубаво, да знаеш. Разполагаме с всякакъв лукс, а Халиф не е лош господар.

— Коя си ти? — попита Шарлот, неспособна да повярва, че се намираше на такова място и водеше подобен разговор. Намръщи се замислено на русата коса на Алев. — Не е възможно да си родена тук, в Риц.

Другата жена пак въздъхна и седна на един съседен диван, приглаждайки полите си много внимателно.

— Някога се наричах Олив. Когато бях момиче, пътувах с кораб от Англия за Франция, за да продължа образованието си в един много специален пансион, но корабът ни беше превзет от пирати.

При тези думи гърлото на Шарлот болезнено се стегна от ужас и съчувствие.

— И на колко години беше?

— На шестнадесет — отговори Алев със съвсем безразличен тон, като че ли такива неща се случваха едва ли не всеки ден. А може би в тази част на света, помисли си Шарлот, наистина беше така.

— Трябва да си била ужасена! — Шарлот не можа да се въздържи и хвана една от къносаните ръце на Алев. — Защо правителството не се намеси да те защити?

Алев се усмихна примирено.

— Правителствата не изгарят от нетърпение да спасяват отделни свои граждани, както би ни се искало да вярваме. Да, бях изплашена, но по-късно се научих да се радвам на разкоша край мен. Тук ме глезят — имам слуга и собствени стаи. Халиф се грижи да ми се дават всички сладкиши и шоколади, които си пожелая и той е… Тя замлъкна, изчерви се и отмести погледа си. — Той е много красив и знае как да направи една жена щастлива.

Шарлот също се изчерви. Тя знаеше за интимните отношения между мъжете и жените, естествено, защото беше израсла в американския Запад и беше ходила на училище в Париж. Все пак, й липсваше онова, което тя и приятелките й от училище наричаха „Опит“ към което определено се числяха разни мистерии.

— Щастлива? — плахо попита тя, въпреки че знаеше, че не е учтиво да любопитства.

— Ще разбереш — каза Алев със загадъчна закачливост в очите. — Когато легнеш при Халиф, той ще ти покаже колко славно нещо е да си жена.

Шарлот никак не се успокои от тези думи: без значение колко привлекателен можеше да се окаже Халиф, тя нямаше никакво намерение да „ляга“ при него. Досега, тя никога не беше мислила за мъжете от такава гледна точка, освен, разбира се, за Патрик. Стисна ръцете си в юмруци. Беше ли я измамил капитанът, като обеща да я вземе, щом си тръгнеше от двореца?

— Ти си гладна — отбеляза Алев и беше права. — Бъдещето няма да ти изглежда толкова безнадеждно, когато стомаха ти е пълен. — С това, тя грациозно плесна с ръце и веднага се появи младо, тъмнооко момиче.

Алев каза нещо на жената-дете на бърз арабски и тя бързо се отдалечи да изпълни нареждането. Подобно на Алев и на другите жени, които Шарлот беше видяла, момичето носеше обикновена, свободно падаща роба.

— Пакизе ще донесе закуски — каза бъдещата „кадън“. — Сега ми разкажи, по какъв начин те плениха?

Шарлот преглътна протеста, който й се прииска да изрече при така подбраните думи на Алев: в края на краищата, от пазара я бяха отвлекли против волята й през оня прокълнат от съдбата ден, когато тя така арогантно беше предпочела да игнорира предупрежденията на по-възрастните от нея. За миг и с тежко чувство за вина, си спомни за Бетина и се запита какво ли ставаше сега с нещастното момиче.

Като скръсти ръце върху огледалото, все още приютило иначе голото й тяло, Шарлот обясни, че била на път от Париж за дома, в компанията на семейни приятели и че в последния момент семейство Ричардсън бяха решили да направят една кратка екскурзия до остров Риц. Засрамена, тя призна, че една сутрин буквално бе завлякла Бетина със себе си на пазара, където после двете били заловени. По-късно — а самият спомен за това беше такъв удар върху гордостта на Шарлот, че в гърлото й се надигна жлъчка — тя или била продадена, или дадена като подарък на Патрик Тревърън, както се дава цигара или чаша вино.

Алев почти не реагира на разказа й, тъй като несъмнено беше чувала много подобни и преди. Нейната собствена история, в крайна сметка, бе не по-малко драматична.

— Значи си била американка — каза тя. — Така и си помислих, заради говора ти.

— Аз съм американка — поправи я Шарлот. — Скоро се връщам там и когато сляза от пощенския кораб на пристанището в Куейд, кълна се, че ще коленича, ще целуна земята и никога повече няма да си помисля, че мястото е скучно и провинциално.

Алев само потупа Шарлот по ръката, сякаш искаше да й каже, че това беше приятна мечта, която скоро щеше да бъде отхвърлена и заместена от реалността.

Слугинята се върна, носеща месингова табла, натоварена с нарязани плодове, пъпеши, банани и някакви други неща, които Шарлот не можеше да разпознае, наред с няколко вида сирене, малка чинийка с маслини и купичка с шербет, направен от яркочервени плодове. Поставяйки храната върху малка масичка до дивана на Шарлот, Пакизе взе от таблата една красиво изрисувана чаша и й я подаде.

— Това е боза — обясни Алев. — Прави се от ечемик и е много кисела — но не неприятно.

Шарлот неохотно пое чашата и кимна, за да благодари. Напитката беше достатъчно охладена, за да се образуват ситни капчици по стените на чашата и когато я поднесе към устните си, усети дъх на канела. Отпи една предпазлива глътка и намери, че стипчивостта на бозата бе много освежаваща.

След като утоли жаждата си — Пакизе незабавно пълнеше чашата от изрисуваната по същия начин гарафа — Шарлот се засити с обилни количества шербет, плодове и сирене. Алев се оказа права: наистина е била гладна. Когато хранителните вещества проникнаха в клетките на тялото й, тя отново изпита увереност, че накрая всичко ще свърши добре. Патрик няма да замине без нея, напротив, дори ще се погрижи да я върне в родния Уошингтън.

Щом приключиха с яденето, й донесоха златиста роба, направена от същата фина тъкан като тези на другите и дървени сандали, които Алев нарече налъми.

Шарлот с благодарност облече робата, но изгледа тревожно налъмите. Бяха с десетсантиметрови подметки.

— Ще падна и ще си строша врата, ако обуя това — без да се смущава, каза тя.

Алев присви рамене и отпрати Пакизе със сандалите.

— Ела тогава — каза тя, плясвайки с ръце този път към Шарлот, но не по толкова властен начин както за прислужницата. — Ще ти покажа харема.

Шарлот все още беше притеснена, но същевременно и любопитна. Колко американци, в крайна сметка, били те жени или не, можеха да се похвалят, че са разглеждали лично харем? Ами да, би могла да напише книга за преживяванията си, когато се върнеше в къщи, или да предприеме лекторско турне, като онези жени, които биваха отвличани от индианци и после освобождавани. Щеше да се превърне в известна и всепризната личност, предизвикваща дискусии, където и да се появеше.

— Това, разбира се, са баните — говореше Алев, докато сочеше други басейни, всичките големи и облицовани с разкошно оцветени плочки. Навсякъде имаше дивани, а по красивия и приятно прохладен под лежаха безбройно много дебели възглавници. Поне още дванадесет жени наблюдаваха разходката им с нескрито любопитство.

— За разлика от много европейци и американци — продължаваше Алев — ние се къпем всеки ден, а понякога повече от един път. Това е много приятен ритуал и често ни отнема часове.

Шарлот си помисли за начина, по който я бяха изкъпали и потръпна от спомена за преживяното удоволствие. Никога не беше изпитвала по-голяма наслада.

Те преминаха пред друга арка, също богато украсена и влязоха в едно огромно помещение.

— Това е хамамът, където се събираме да поговорим, да бродираме, играем игри, да погледаме специални представления, организирани за нас — и други подобни неща.

Стените на хамама бяха високи, подобно на холовете в английските замъци и от тавана и между сводестите прозорци се спускаха богати, сложни каменни плетеници. И тук на удобните дивани се бяха излегнали жени, които тихичко разговаряха и се смееха, но в случая присъстваше и един нов елемент: на издигнат в единия край подиум седеше красив тъмнокож мъж и, скръстил ръце, наблюдаваше обстановката с величествена снизходителност.

Шарлот подръпна Алев за ръкава:

— Евнух ли е? — попита тя, припомняйки си историите, които беше чела.

Алев се усмихна:

— Да.

За бога, тя никога не беше виждала истински, жив евнух в Куейдс Харбър — ех, да дойдеше само оня момент, когато щеше да види пак Мили и да й разкаже!

— Той слуга ли е, като Пакизе?

Алев се засмя и поклати глава.

— Не. След самия Халиф и Султана Валиде, неговата майка, никой друг няма толкова голяма власт в харема. Рашид главно поддържа реда сред нас и се намесва в разрешаването на споровете ни, така че да не се налага за тези неща да се тревожат Халиф и султанката-майка.

След хамама Алев я поведе към един просторен вътрешен двор, където няколко палмови дървета, между които и един вековен бряст, предлагаха благодатна сянка. Тук имаше още жени, насядали по пейките с бродериите си или просто потънали в собствените си мисли.

— Защо един мъж се нуждае от толкова много съпруги? — тихичко попита Шарлот. Гледаше към бряста, докато говореше. Той растеше много близо до каменната стена и в случай на нужда би могъл да осигури път за бягство.

След проявяваната досега сърдечност Алев се раздразни от въпроса.

— Те не са съпруги — рязко каза тя, привличайки вниманието на Шарлот чрез самата острота на тона си. — Някои от тях никога няма да бъдат извикани в покоите на Халиф. Други ще бъдат продадени, изтъргувани или подарени. Само най-достойните от тях стават „одалиски“, а да не говорим за любимки или кадъни.

Думите „продадени, изтъргувани или подарени“ направиха силно впечатление на Шарлот и останаха забити като трънчета в съзнанието й.

— Вие сте робини — каза тя. — Всички вие, независимо с колко любезности може да ви обсипват.

Алев й отвърна с хладен поглед.

— Ако ние сме робини, робиня си и ти — изрече тя. — Без значение какво може да ти е казал капитанът.

По гърба на Шарлот премина тръпка, но тя отказа да се поддаде на страховете си, нито да жертва принципите си заради случайно създалата се обстановка.

— Трябва да се разбунтувате всички заедно — прошепна тя. — Трябва да се държите заедно, всички жени от харема и…

Алев я прекъсна, като изразително завъртя очи и нетърпеливо въздъхна.

— Вие американците много обичате да създавате смутове. Нямате никаква представа за Традициите. Добре, нека да ти кажа нещо: ако имаше начин сега просто да щракна с пръсти и в следващия момент да се намеря в Англия, не бих го направила. — Тя хвана Шарлот за ръкава и я издърпа в един отдалечен ъгъл на двора. — Не трябва никога повече да говориш за бунт — предупреди я тя със заплашително сериозен тон. — Ако султанката-майка чуе за това, ще заповяда да те накажат. Тук ние изпълняваме онова, което ни се каже.

— След като правите това, което ви кажат — възрази Шарлот — тогава защо ви трябва евнух, който да следи за реда?

Алев приближи лицето си на сантиметри от това на Шарлот и от дъха й се разнесе приятно ухание на екзотични подправки.

— Тези, които не се държат прилично, скоро започват да съжаляват — каза тя, после се обърна сред облака си от коприни и замина.

Шарлот я проследи с поглед за момент, обзета от смесени чувства на симпатия и гняв към нея, след което отново замислено се загледа във високия бряст до каменния зид.


Патрик седеше с кръстосани крака на една дебела възглавница в покоите на султана и държеше в ръката си втората си чаша боза. Гъстото, леко ферментирало питие, беше едно от многото неща, които той приемаше с удоволствие при посещенията си в двореца.

— Значи, първоначално тя е трябвало да бъде продадена на Рахим — каза, леко мръщейки чело, Халиф. Той беше облечен в обикновени дрехи, много подобни на тези на Патрик, а не в разкошна роба и чалма, както би се очаквало. Тъмната му коса беше късо подстригана, а в черните му очи се четеше загриженост.

Патрик кимна, после се усмихна. Май се усмихваше всеки път, когато си помислеше за Шарлот, стига тя да не беше там, за да го види.