[*Испанска автомобилна компания от началото на миналия век за луксозни коли, популярни преди Втората световна война. – Б.пр.]

Когато следобедните сенки се удължиха и лозята по склоновете на хълмовете добиха лавандулов оттенък, наближиха Бургундия. Странноприемницата, където щяха да пренощуват, се оказа очарователна постройка, с покрив от червени плочи и живописни саксии с разцъфнали мушката по прозорците, ала Белинда бе прекалено уморена, за да се наслади на простата, вкусно приготвена храна, която им поднесоха.

На следващия ден Алексей я изведе на разходка из бургундската провинция. Устроиха си пикник на върха на уединен хълм, покрит с дъхави диви цветя. За обяд Алексей купи от близкото село дебели резени студено свинско месо, приготвено с малки лукчета и зеленчуци, подправено с див керевиз и естрагон. Имаше и пресовано краве сирене „Сен Нектер“, а хлябът бе прясно изпечен, с хрупкава златиста коричка, поръсена с маково семе. Прокарваха храната с младо пивко местно вино. Но Белинда почти не хапна и не дочака Алексей да приключи. Наметна пуловера на раменете си, завърза ръкавите и пое надолу по хълма, за да избяга от потискащото мълчание на съпруга си.

— Наслаждаваш ли се на гледката, любима?

Тя не го бе чула да идва зад нея и подскочи, когато той отпусна ръце върху раменете й.

— Да, тук е красиво.

— А наслаждаваш ли се на усамотението със своя съпруг?

Пръстите й се стегнаха около възела на ръкавите.

— Винаги ми е приятно да съм с теб.

— Особено в леглото, п’est-cepas*?

[* Нали (фр.). – Б.пр. ]

Не дочака отговора й, а посочи към ширналите се лозя и й обясни какви сортове се отглеждат. Отново й заприлича на предишния Алексей, който я развеждаше из Париж, и Белинда постепенно се отпусна.

— Погледни ето там, cherie. Виждаш ли онези сиви каменни сгради? Това е манастирът „Благовещение“. Тамошните монахини ръководят едно от най-добрите училища във Франция.

Белинда повече се интересуваше от лозята.

— Някои от най-видните френски семейства изпращат децата си при монахините, за да ги обучават – продължи той. – Сестрите дори вземат бебета, макар че, когато навършат пет години, момчетата се изпращат при братята монаси близо до Лангър.

Белинда беше потресена.

— Защо богатите семейства ще отпращат децата си далеч от дома?

— Налага се, когато дъщерята е неомъжена, а не може да се намери подходящ съпруг. Сестрите държат децата, докато не се уреди дискретно осиновяване.

Разговорът за бебета я изнервяше и тя се опита да заговори за друго, но Алексей нямаше намерение да се отклонява от темата.

— Сестрите се грижат добре за тях – продължи той. – Не са изоставени да прекарат дните си в бордеи или улицата. Винаги са нахранени и живеят в много добри условия.

— Не мога да си представя майка, способна да даде детето си на някой друг. – Белинда развърза ръкавите и облече пуловера. – Да вървим. Стана ми студено.

— Не можеш да си представиш, защото все още разсъждаваш като буржоазка – рече той, без да помръдва от мястото си. – Ти си моя съпруга и ще трябва да се научиш да мислиш различно. Ти вече си Савагар.

Ръцете й несъзнателно се сключиха върху корема и тя бавно се извърна към него.

— Не разбирам. Защо ми казваш всичко това?

— За да знаеш какво ще стане с твоето копеле. Веднага след като се роди, ще бъде предадено на сестрите в манастира „Благовещение“, където ще бъде отгледано и възпитано.

— Ти знаеш – прошепна Белинда.

— Разбира се, че зная.

Изведнъж слънцето сякаш се скри и всичките й нощни кошмари се нахвърлиха върху нея.

— Коремът ти е издут – процеди той с натежал от презрение глас, – а вените на гърдите ти прозират през кожата. Онази нощ, когато те видях в спалнята в прозрачната черна нощница… Като че ли някой смъкна превръзката от очите ми. Още колко дълго смяташе, че ще можеш да ме мамиш?

— Не! – Белинда почувства, че повече не може да издържи този ужас, и стори това, което се бе заклела никога да не прави. – Не! Бебето не е копеле! Бебето е твое! Това е твое…

Той я зашлеви през лицето и сграбчи грубо ръката й.

— Не се унижавай с лъжа, в която знаеш, че никога няма да повярвам! – Тя се опита да се отскубне, но той я стискаше здраво. – Колко ли си ми се надсмивала в онзи ден в „Поло Лоундж“. Подмами ме да се оженя за теб и аз се улових в капана ти като неопитен ученик. Подигра ми се, направи ме на глупак!

Тя се разплака.

— Знаех, че трябва да ти кажа. Трябваше да ти кажа. Но ти нямаше да ми помогнеш, а аз не знаех какво друго да направя. Ще си тръгна. След нашия развод. Не е нужно да ме виждаш никога повече.

— Нашият развод? О, не, ma petite. Няма да има развод. Не разбра ли това, което ти казах за манастира „Благовещение“? Не разбра ли, че сега ти си в капан?

Страхът я сграбчи, когато си припомни думите му.

— Не! Никога няма да ти позволя да ми отнемеш детето!

Нейното бебе. Бебето на Флин! Щеше да сбъдне мечтите си.

Ще започне нов живот отново в Калифорния. Тя и малкото й момченце, красиво като баща си, или малкото момиченце, по – красиво от всяко друго дете на земята.

Лицето му се изкриви от ярост и жестокост и глупавите й въздушни замъци от илюзии и мечти рухнаха.

— Няма да има развод – изхриптя той. – Ако се опиташ да избягаш, никога няма да получиш нито петак от мен. А ти не можеш да оцеляваш без чуждите пари, нали, Белинда?

— Не можеш да ми вземеш детето!

— Мога да направя всичко, което поискам. – Гласът му беше убийствено спокоен. – Не познаваш френските закони, скъпа моя. Твоето копеле по право е мое. В тази страна бащата има пълната власт да се разпорежда със съдбата на децата си. И те предупреждавам, че ако кажеш на някого за глупостта си, ще те съсипя. Разбираш ли ме? Ще останеш без нищо.

— Алексей, не ми причинявай това – изхлипа отчаяната жена.

Но той вече се отдалечаваше от нея.

Обратният път до Париж изминаха в мълчание. Когато колата мина през портите на имението и пое по алеята за коли, Белинда вдигна поглед към къщата, която бе започнала да ненавижда. Тя бе надвиснала над нея като огромен сив надгробен паметник. Белинда напипа слепешком дръжката на вратата и изскочи от колата.

Алексей тутакси се озова до нея.

— Влез в къщата с достойнство, Белинда, заради самата себе си.

Очите й се наляха със сълзи.

— Защо се ожени за мен?

Той се втренчи продължително в нея, секундите се нижеха и сякаш всяка отнасяше едно погубено обещание. Устата му се сви в горчива гримаса.

— Защото те обичах.

Тя се взря в него. Кичур коса падна върху страната й.

— Ще те мразя вечно заради това.

Отскочи от него и хукна, без да гледа, към „Рю дьо Биенфезанс“. Нещастието й бе още по-осезаемо и смазващо на фона на слънчевата красота на пролетния следобед.

Белинда се скри в гъстите сенки край портите, където високият стар кестен се извисяваше в небето, натежал от бели цветове. Нежните венчелистчета се сипеха по паважа, трупаха се край тротоара като големи снежни преспи. Когато тя зави по улицата, поривът на вятъра от минаваща кола подхвана падналите цветчета и те я обгърнаха като бял облак. Алексей стоеше неподвижно и я наблюдаваше. Белинда, уловена в един от най-сърцераздирателните мигове на живота си, сред вихрушка от снежнобял кестенов цвят.

Щеше да запомни тази картина за цял живот. Белинда, обсипана с бели цветове – глупава и лекомислена, агонизираща, млада. С разбито сърце.

* * *

Мъжът изплющя с отвратителния черен камшик над главата си и по-малките момичета изпищяха. Дори по-големите ученички, които едва снощи се убеждаваха една друга, че вече са твърде пораснали, за да се плашат от противния старец, почувстваха как гърлата им пресъхват. Той беше ужасяващо грозен, с мръсна, сплъстена брада и дълго расо, осеяно с мазни петна. На всеки 4 декември fouettard* избираше най-провинилото се момиче в манастира „Благовещение“, което да получи от ръцете му снопа брезови клонки.

[* Съгласно легендата Pere Fouettard (Father Whipper) е спътник на св. Никола, наказва непослушните деца с камшика си, докато св. Никола раздава подаръци на послушните. – Б.пр.]

Като никога, трапезарията не се огласяше от обичайната сутрешна момичешка глъчка, разнасяща се на поне пет различни езика. Момичетата се притиснаха по-плътно една до друга и потръпнаха, пронизани от болезнено сладки тръпки на страх.

Моля те, Пресвета Дево, нека не съм аз. Молитвите им бяха повече по навик, отколкото от истински страх, тъй като те вече знаеха кого ще избере страшният старец.

Тя стоеше малко настрани от всички, недалеч от пластмасовия коледен венец, висящ на стената до книжните снежинки и афиша на Мик Джагър, който сестрите още не бяха забелязали. Макар че бе облечена също като съученичките си – в бяла блуза, синя шотландска пола и тъмни чорапи до коленете – тя изглеждаше различна от останалите. Беше само на четиринайсет, но вече се извисяваше над всички. Имаше големи ръце, крака като гребла на лодка и лице, твърде едро за тялото й. Русата й коса с преливащи светли кичури стигаше под раменете и бе прихваната в раздърпана опашка. Тя контрастираше с гъстите тъмни вежди, които почти се сключваха над носа и изглеждаха като нарисувани с тъп черен молив. Устата й бе твърде широка и ведно със сребристите шини заемаше почти цялата долна част на лицето й. Ръцете и краката й бяха дълги и тромави, с остри лакти и изпъкнали колене, а върху едното се виждаше мръсен лейкопласт. Докато останалите момичета носеха изящни швейцарски часовници, тя бе надянала на китката си мъжки хронометър с черна кожена каишка, която й бе широка и часовникът висеше отстрани на костеливата юношеска китка.

Но не само фигурата я отличаваше от останалите, а и начинът, по който стоеше с вирната брадичка. Изумителните й зелени очи заблестяваха дръзко, щом нещо не й се понравеше – в настоящия случай fouettard. Непокорното й изражение го предизвикваше да я докосне с камшика. Никой, освен Фльор Савагар, не се осмеляваше да се държи така.

До зимата на 1970-а в повечето прогресивни райони на Франция страховитият fouettard, „злият старец с камшика“, който заплашваше да даде на провинилите се френски ученици брезови клонки вместо коледни подаръци, бе обявен за извън закона. Но до манастира „Благовещение“ промените стигаха бавно и сестрите се надяваха, че позорната слава да бъдеш заклеймена като „възпитаничката с най-лошо поведение“ ще има възпитателен ефект. За съжаление, надеждите им не се оправдаваха.

Страховитият старик изплющя за втори път с камшика и за втори път Фльор Савагар не само не помръдна, но дори не мигна, макар че имаше основателна причина да се тревожи. През януари бе откраднала ключовете от стария ситроен на майката игуменка. Въпреки че се хвалеше наляво и надясно, че може да кара, вряза колата право в бараката с инструменти. През март си счупи ръката, докато изпълняваше акробатични номера върху неоседлания гръб на мърлявото манастирско пони, а след това упорито отказа да признае пред когото и да било, че се е ударила. Никой нямаше да узнае, ако една от монахините не бе забелязала подутата й ръка. Последва нещастният инцидент с фойерверките, довел до изгарянето на покрива на гаража, но това беше невинна детска лудория в сравнение с онзи незабравим ден, когато от манастира изчезнаха няколко от шестгодишните му възпитанички.

Старецът извади от старата си, размъкната торба от зебло сноп брезови клонки и измери поред с очи притихналите ученички, докато погледът му не се спря на Фльор. Впи злобен взор в лицето й и остави брезовите клонки до върховете на протритите й ниски кафяви обувки. Сестра Маргьорит, която смяташе обичая за варварски, извърна поглед, но останалите монахини зацъкаха с езика и заклатиха неодобрително глава. Те се опитваха да бъдат строги с Фльор, но тя беше като живак и постоянно се изплъзваше от дисциплинарните им правила – предизвикателна, импулсивна, жадна да започне истинския си живот. Тя беше тяхната тайна любимка, защото беше прекарала най-дълго време с тях, а и защото бе невъзможно да не я обичаш. Но монахините се тревожеха какво ще стане с нея, когато се измъкне от суровия им контрол.

Сестрите я наблюдаваха, очаквайки да видят поне някакви признаци на разкаяние, когато питомката им вдигна снопа. Уви, напразно! Тя вирна глава и ги дари с дяволита усмивка, преди да обвие ръка около клонките и да ги стисне с лакът, сякаш бяха букет красиви рози с дълги изящни дръжки, поднесен на най-красивата избраница. Всички момичета се закискаха, когато Фльор им изпрати въздушна целувка и скърши снага в няколко подигравателни поклона.

Щом се убеди, че всички са разбрали колко малко й пука за глупавия старец с тъпите му брезови клонки, Фльор се измъкна през страничната врата, грабна старото си вълнено палто от закачалката в коридора и изтича навън. Утрото бе студено и от устата й излизаха бели облачета пара, докато тичаше по плътно утъпканата земя, по-далеч от старите сиви каменни постройки. Измъкна от джоба на палтото любимата си бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Шапката закачи гумения ластик на конската й опашка, но Фльор не обърна внимание. Белинда й бе купила шапката миналото лято.