Фльор имаше право да вижда майка си два пъти в годината – по време на коледната ваканция и един месец през август. Точно след четиринайсет дни двете щяха да бъдат заедно в Антиб, където прекарваха всяка Коледа. Момичето отмяташе дните в календара си от миналия август. Най-много от всичко на света обичаше да бъде с майка си.

Фльор не бе виждала баща си. Той я довел в манастира, когато е била само на една седмица, и оттогава никога повече не се бе появявал. Тя нито веднъж не бе ходила в дома на „Рю дьо Биенфезанс“, където те живееха без нея – майка й, баща й, баба й… и брат й Мишел. Вината не била нейна, така я бе уверила майка й.

Фльор подсвирна пронизително с уста, когато приближи оградата, до която стигаха земите на манастира. Преди да й сложат шините, можеше да свирка много по-добре. Преди да й сложат шините, Фльор не вярваше, че може да изглежда по-грозна. Сега знаеше, че е сгрешила.

Дорестият червеникавокафяв жребец изцвили, подаде глава над стълба на оградата и потърка муцуна в рамото й. Беше спортна порода, Сел Франс, собственост на съседа, винар, и според Фльор беше най-красивото създание на земята. Би дала всичко, за да го поязди, но монахините не позволяваха, при все че съседът й бе дал разрешение. Тя искаше да пренебрегне забраната и да го яхне, но се боеше, че ще я накажат, като се обадят на Белинда да не идва.

Един ден Фльор щеше да стане велика ездачка, въпреки че в момента се славеше като най-непохватното момиче в манастира. По няколко пъти на ден се спъваше в големите си ходила, изтърваваше чиниите на пода, събаряше вазите с цветя, а монахините тичаха презглава към детската, за да пазят бебето, което й хрумнеше да погушка. Единствено когато ставаше дума за спорт, Фльор забравяше притесненията заради големите си крака, извисяващата се фигура и огромните ръце. Тя бягаше по-бързо, плуваше по-надалеч и вкарваше шайбата във вратата на хокейното игрище по-добре от всеки друг в манастирското училище. Беше силна и ловка като момче, а да бъде като момче, беше много важно за нея. Бащите обичаха синовете и може би ако беше най-смелата, най-бързата и най-силната, също като момче, баща й ще й позволи да си отиде у дома.

* * *

Дните преди Коледа се влачеха безкрайно бавно до дългоочаквания следобед, когато пристигаше майка й, за да я вземе. Фльор бе опаковала багажа си няколко часа преди това и докато чакаше, една по една монахините се изреждаха в студеното преддверие, за да й дадат последни напътствия.

— Фльор, не забравяй да си вземеш пуловер. Дори на юг може да е студено през декември.

— Да, сестро Доминик.

— Помни, че не си в Шатийон сюр Сен, където познаваш всички. Не бива да говориш с непознати.

— Да, сестро Маргьорит.

— Обещай ми, че всеки ден ще ходиш на литургия.

Тя кръстоса пръсти в гънките на полата си.

— Обещавам, сестро Терез.

Сърцето на Фльор щеше да се пръсне от гордост, когато красивата й майка най-сетне се появи в преддверието, все едно райска птица кацна сред ято черни лястовици. Под снежнобялото си палто от норки Белинда носеше жълта копринена блуза и тъмносин панталон, пристегнат в кръста с плетен оранжев колан. Гривни от платина и лусит подрънкваха върху китките й, а от ушите й висяха големи халки в тон с тях. Всичко по нея беше ярко, модерно, стилно и скъпо.

На трийсет и три, Белинда се бе превърнала в скъп диамант, шлифован до съвършенство от Алексей Савагар и скъпите магазини на „Фобур Сен-Оноре“*. Тя беше по-слаба, по-нервна, с по-отривисти и суетни жестове, но очите, изпиващи с обич лицето на дъщеря й, не се бяха променили. Те бяха със същия невинен наситено син оттенък като цвета на зюмбюл, каквито бяха в онзи ден, когато срещна Ерол Флин.

[* Намира се близо до Елисейския дворец, изобилства от антикварни и модни магазини, художествени галерии. – Б.пр.]

Фльор се втурна през преддверието като голямо кутре санбернар и се хвърли в прегръдките на майка си. Белинда отстъпи леко назад, за да запази равновесие.

— Да побързаме – прошепна в ухото на Фльор.

Фльор махна забързано на монахините за довиждане, сграбчи ръката на майка си и я повлече към вратата, преди сестрите да засипят Белинда с оплаквания за последните щуротии на дъщеря й. Не че Белинда им обръщаше внимание.

— Онези стари прилепи – бе казала последния път на Фльор. – Ти си дива, със свободен и независим дух и аз не желая да променят нищо в теб.

Фльор обичаше, когато майка й говореше така. Белинда бе заявила, че необуздаността е в кръвта й.

В подножието на стъпалата пред входа ги очакваше сребристо ламборгини. Фльор се плъзна на предната седалка и вдъхна познатия аромат на „Шалимар“, любимия парфюм на майка й.

— Привет, бебчето ми.

С тихо ридание момичето се сгуши в обятията на Белинда, потъна в пухкавата кожа, уханния облак и всичко, което беше майка й. Беше твърде голяма, за да плаче, ала не можеше да се сдържи. Толкова хубаво беше отново да се почувства бебето на Белинда.

* * *

Белинда и Фльор обичаха Лазурния бряг. На следващия ден след като пристигнаха, те потеглиха от хотела с розова хоросанова замазка, близо до Антиб в Монако, към прочутия Корниш дьо Литорал, или Корниза – виещото се планинско шосе, дръзко впиващо се в скалите край морския бряг.

— Няма да ти прилошее, ако гледаш право пред себе си, вместо да се озърташ настрани – посъветва я Белинда, както и миналата година.

— Но тогава ще пропусна прекалено много интересни гледки.

Първо спряха на пазара в подножието на хълма, където се намираше дворецът на принца на Монако. Стомахът на Фльор бързо се успокои и тя подскачаше от една сергия с храни на друга, сочейки всички лакомства, които й се харесваха. Денят беше топъл и тя беше с шорти в цвят каки, любимата си тениска с надпис: „Истинска наливна бира, забранена за мамини синчета“ и новите си сандали с кожени каишки, които Белинда й бе купила предишния ден. Белинда не се отнасяше към дрехите като монахините.

— Носи това, което ти харесва, бебче – казваше й тя. – Създай собствен стил. По-късно ще имаш много време за висшата мода.

Самата Белинда беше облечена в модели на Емилио Пучи*.

[* Италиански моден дизайнер с аристократичен произход (1914-1992), наричан „бог на пъстрите цветове“, любимец на богатите и звездите, обличал Джаки Онасис, София Лорен, Одри Хепбърн, Мерилин Монро и много други. – Б.пр.]

След като Фльор си избра обяда, задърпа майка си нагоре по стръмната пътека, водеща от пазара на Монте Карло към двореца. Момичето крачеше забързано и бъбреше оживено, докато дъвчеше сандвича с шунка и домашно изпечено кръгло хлебче с маково семе. Фльор говореше четири езика, но най-много се гордееше с английския си с безупречно американско произношение. Беше го научила от съученичките си в манастира – дъщери на дипломати, банкери и шефове на отдели в американски вестници. Усвоявайки техния жаргон и поведение, тя постепенно престана да се възприема като французойка.

Един ден двете с Белинда щяха да заминат да живеят в Калифорния. Искаше й се да отидат още сега, но Белинда нямаше да има пари, ако се раздели с Алексей. Освен това Алексей нямаше да й даде развод. Най-много от всичко на света Фльор искаше да живее в Америка.

— Толкова ми се иска да имам американско име. – Фльор почеса ухапаното от комар място върху бедрото си и отхапа голям залък от сандвича. – Ненавиждам името си. Наистина го мразя. Фльор е глупаво име за някой толкова грамаден като мен. Жалко, че не си ме кръстила Франки.

— Франки е отвратително име – отсече Белинда и се стовари върху пейката, опитвайки се да си поеме дъх. – Фльор е най-близо до женската версия на името на един мъж, който означаваше много за мен. Фльор Диана. Красиво име за красиво момиче.

Белинда винаги твърдеше, че Фльор е красива, макар че не беше истина. Мислите й се отклониха в друга посока.

— Мразя да съм неразположена. Противно е.

Белинда зарови в чантата си за цигара.

— Съзряваш и се превръщаш в жена, бебче.

Фльор изкриви лице в гримаса, за да покаже на Белинда точно какво мисли по въпроса, а майка й се засмя. Момичето посочи към пътеката, извиваща се към двореца.

— Чудя се дали тя е щастлива?

— Разбира се, че е щастлива. Тя е принцеса. Една от най-известните жени в света. – Белинда запали цигара и бутна очилата на темето си. – Трябваше да я видиш в „Лебедът“ с Алек Гинес и Луи Журдан. Господи, колко беше красива.

Фльор протегна крака. Бяха покрити с фини светли косъмчета и порозовели от слънчевите лъчи.

— Той е стар, не мислиш ли?

— Мъже като Рение нямат възраст. Знаеш ли, принцът наистина е изключителен. Много чаровен.

— Срещала си се с него?

— Миналата есен. Дойде на вечеря.

Белинда надяна отново очилата.

Фльор заби петата на сандала в прахта.

— Той беше ли там?

— Подай ми от онези маслини, скъпа.

Белинда посочи към една от картонените кутии с показалеца си със съвършено оформен нокът във формата на бадем, покрит с лак с цвета на зрели малини.

Фльор й подаде кутията.

— Беше ли?

— Алексей притежава имение в Монако. Разбира се, че беше там.

— Не питам за него. – Изведнъж сандвичът се стори безвкусен на Фльор и тя започна да къса хапки и да ги хвърля на патиците от другата страна на пътеката. – Нямах предвид Алексей, а Мишел.

Произнесе на френски името на тринайсетгодишния си брат, което в Америка беше име за момиче.

— Мишел беше там. Беше във ваканция.

— Мразя го. Наистина го мразя.

Белинда остави настрани картонената кутия, без да я отвори, и всмукна дълбоко от цигарата.

— Не ме е грижа, че е грях – продължи Фльор. – Мразя го дори повече от Алексей. Мишел има всичко. Не е честно.

— Той няма мен, скъпа. Не го забравяй.

— А аз нямам баща. Но пак не сме наравно. Мишел поне може да се прибира у дома, когато не е в училище. Може да бъде с теб.

— Дошли сме тук, за да си прекараме добре, бебче. Нека не говорим за сериозни неща.

— Не мога да разбера Алексей – не се отказваше момичето. – Как е възможно някой толкова да ненавижда едно бебе? Навярно сега би могло, когато съм голяма… Но не и когато съм била само на една седмица.

— Обсъждали сме го толкова много пъти – въздъхна Белинда. – Причината не е в теб. Той така е устроен. Боже, как ми се иска да пийна нещо.

При все че Белинда й го бе обяснявала десетки пъти, Фльор все още не разбираше. Как бе възможно един баща толкова силно да копнее да има синове, че да отпрати надалеч единствената си дъщеря и никога повече дори да не я погледне? Белинда й бе казала, че Фльор му напомняла за провала му, а Алексей не понасял провалите. Но дори и след раждането на Мишел една година по-късно, той не се бе променил. Белинда бе заявила, че причината била невъзможността й да има повече деца.

Фльор изрязваше от вестниците снимки на баща си и ги пазеше в кафяв плик на дъното на шкафа си. Понякога си фантазираше как майката игуменка я вика в кабинета си и там я чака Алексей. Признава й, че е направил ужасна грешка, и й съобщава, че е дошъл да я прибере у дома. След това я прегръща и я нарича „бебчето ми“, както й казваше майка й.

Тя хвърли още едно късче хляб на патиците.

— Мразя го. Мразя и двамата. Мразя и тези ужасни шини! – додаде Фльор за по-голяма тежест. – Джоузи и Селин Сикар ме ненавиждат и не могат да ме понасят, защото съм грозна.

— Просто в момента се самосъжаляваш, скъпа. Спомни си какво ти повтарям постоянно. След няколко години всяко момиче в манастира ще иска да прилича на теб. Само трябва още малко да пораснеш, това е всичко

Лошото настроение на Фльор тутакси се изпари.

* * *

Дворецът на фамилията Грималди представляваше каменна постройка с хоросанова замазка, разпростираща се на голяма площ, с грозни квадратни кули и караулки за гвардейците отпред. Белинда наблюдаваше дъщеря си, която се стрелна през тълпата туристи и се изкачи на върха на старото оръдие, за да разгледа по-добре яхтите в залива на Монако. В гърлото й заседна буца. Фльор беше истинско дете на Флин – същата необузданост и неутолима жажда за живот.

Толкова пъти й се бе искало да разкрие истината. Да каже на Фльор, че мъж като Алексей Савагар никога не би могъл да бъде неин баща. Че Фльор е дъщеря на Ерол Флин. Но страхът я принуждаваше да мълчи. Много отдавна се бе научила да не противоречи на Алексей. Само веднъж бе успяла да го победи. Само веднъж той се беше почувствал безпомощен. Когато се роди Мишел.

След вечерята Белинда и Фльор отидоха на кино, за да гледат американски уестърн със субтитри на френски. Филмът беше стигнал до средата, когато Белинда го видя за пръв път. Сигурно е издала някакъв звук, защото Фльор я погледна.