Алексей бе видял насреща си Флин, младия, чист и непорочен Флин, но чертите му бяха смекчени и преобразени, дарявайки Фльор с особена красота. Девойката имаше същия широк и изсечен нос, красиво очертана уста и високо чело. Дори очите й носеха неговия отпечатък, със същата форма и раздалечени, само златистозелените ириси бяха на Фльор.

Алексей се обърна на пети и излезе от салона.

* * *

Фльор стоеше до прозореца в спалнята на майка си. Белинда спеше, а тя наблюдаваше как Алексей напуска къщата със своя ролс-ройс, каран от шофьор. Сребристият автомобил се плъзна елегантно надолу по алеята за коли, през високите железни порти и излезе на „Рю дьо Биенфезанс“. Улица „Благотворителност“. Какво глупаво име! В тази къща нямаше никаква благотворителност, само един ужасен мъж, който ненавиждаше собствената си плът и кръв. Може би ако беше дребна и красива… Но нали бащите трябваше да обичат дъщерите си, независимо как изглеждат?

Фльор отдавна не беше малко дете, за да плаче, затова обу мокасините и излезе навън да проучи имението. Откри една задна стълба, водеща в градината, където имаше идеално прави лехи, очертани по краищата с грозни храсти. Каза си, че е била истинска късметлийка, задето са я отпратили по-надалеч от това противно място. От лехите в манастира надничаха петунии, сред които котките, сгушени уютно, се припичаха на слънце и подремваха. Момичето изтри очите си с ръкава на пуловера. Една малка, глупава част от нея искаше да вярва, че сърцето на баща й ще се смекчи, когато я види. Че ще осъзнае каква грешка е направил, когато я е изоставил. Глупачка. Глупачка.

Фльор тръсна глава и се огледа. Погледът й попадна върху едноетажна Т-образна постройка, разположена в дъното на градината. Също като къщата бе изградена от сив камък, но нямаше прозорци. Запъти се към нея и се натъкна на странична врата, която не бе заключена. Завъртя дръжката, пристъпи вътре и се озова в… кутия за бижута.

Стените бяха драпирани с черно моаре, а пред нея блестеше под от черен мрамор. Малките прожектори, вградени в тавана, сияеха като рояк звезди, превръщайки го в нощното небе от картините на Ван Гог. Всяко съзвездие осветяваше по един ретро автомобил. Полираните им повърхности й напомняха на скъпоценни камъни – рубини, изумруди, аметисти и сапфири. Някои от колите стояха директно върху мраморния под, но болшинството бяха издигнати върху платформи. Като че ли някой бе подхвърлил във въздуха шепа блестящи камъни, които, преди да паднат на земята, бяха застинали в нощта.

До всяка кола се виждаха тесни колони с гравирани сребърни табели. Токовете на обувките й отекваха върху мраморния под, докато Фльор ги оглеждаше. „Изота-Фраскини“, модел 8, 1932. „Щуц Беркат“, 1917. „Ролс-Ройс Фантом I“, 1925. „Бугати Бреша“, 1921. „Бугати“, модел 13, 1912. „Бугати“, модел 59, 1935. „Бугати“, модел 35.

Всички автомобили, подредени в по-късата част на Т-образното помещение, имаха отличителния червен овал на „Бугати“.

Точно в средата Фльор видя ярко осветена празна платформа, по-голяма от останалите. Върху табелката в ъгъла на платформата с големи удебелени букви бе изписано:

БУГАТИ 41 РОЯЛ

— Той знае ли, че си тук?

Фльор рязко се извъртя и се озова срещу най-красивото момче, което някога бе виждала. Косата му блестеше като фина жълта коприна, а чертите на лицето му бяха дребни и деликатни. Носеше избелял зелен пуловер и омачкан памучен панталон, пристегнат в кръста с широк каубойски колан. Момчето беше много по-ниско от нея, с дребни и нежни кости като на момиче. Ноктите на дългите му тънки пръсти бяха изгризани до живеца. Имаше остра брадичка, а бледо русите вежди се извиваха над очи със същия наситен син оттенък като първите пролетни зюмбюли.

Лицето на Белинда я гледаше, трансформирано в чертите на този юноша. Старата горчилка се надигна като жлъч в гърлото й.

Той изглеждаше по-млад от своите петнайсет години, докато гризеше остатъците от нокътя на палеца си.

— Аз съм Мишел. Нямах намерение да те шпионирам. – Усмихна й се със стеснителна и печална усмивка и внезапно й се стори по-стар. – Ядосана си ми, нали?

— Не обичам да ме дебнат.

— Не съм го правил, но предполагам, че това няма значение. Нито един от двама ни не бива да е тук. Той ще се вбеси, ако узнае.

Английският му беше американски като нейния и това я накара да го намрази още повече.

— Не ме е страх от него – заяви Фльор войнствено.

— Защото не го познаваш.

— Мисля, че на някои от нас им е провървяло повече.

Изрече думите с най-злостен тон.

— И аз така мисля. – Той отиде до вратата и започна да изключва светлините, проблясващи на тавана, от таблото с ключовете. – По-добре сега си върви. Трябва да заключа, преди той да е разбрал, че сме били тук.

Фльор го мразеше, задето беше толкова дребен и красив. Един повей на вятъра можеше да го отвее.

— Хващам се на бас, че ти правиш всичко, което ти каже. Като изплашен заек.

Той сви рамене.

Повече не можеше да го издържа. Тя изхвърча през вратата и хукна към градината. През всички тези години толкова се бе старала да спечели любовта на баща си, стремейки се да бъде най-смелата, най-бързата и най-силната. Каква жестока шега й бе изиграла съдбата!

* * *

Мишел остана да се взира във вратата, през която бе изчезнала сестра му. Не биваше да си позволява да се надява, че ще станат приятели, но толкова силно го искаше. Нуждаеше се от нещо, от някого, който да му помогне да запълни болезнената празнота, останала след смъртта на баба му, която го бе отгледала и възпитала. Соланж казваше, че той бил нейният шанс, даден й от живота, за да поправи миналите грешки.

Един ден баба му бе чула виковете на Белинда, съобщаваща на баща му за бременността си. Белинда крещяла на Алексей, че ще даде на детето, което носи под сърцето си, точно толкова любов, колкото давал Алексей на бебето, захвърлено в манастира „Благовещение“. Баба му беше казала, че баща й се изсмял на заплахите й. Заявил, че Белинда не би могла да не обича собствената си плът и кръв. Че това бебе ще я накара да забрави другото.

Но баща му сгрешил. Соланж бе тази, която го гушкаше, играеше си с него и го успокояваше, когато бе наранен. Мишел би трябвало да се радва, че тя най-сетне се е отървала от мъките, но толкова много му се искаше баба му да се върне. Да пуши вечните си „Голоаз“, изцапани с червило, да го гали нежно по косата му, когато той коленичеше пред нея, дарявайки го с цялата обич и топлина, от които останалите обитатели на огромната къща на „Рю дьо Биенфезанс“ го лишаваха.

Тя бе тази, която бе извоювала нелекото примирие между родителите му. Белинда се бе съгласила да се показва в обществото с Мишел, ако в замяна се вижда два пъти годишно с дъщеря си. Ала примирието не бе променило факта, че майка му не го обичаше. Беше му заявила, че той е детето на баща си. Но Алексей също не го искаше, особено сега, когато бе разбрал, че Мишел никога няма да бъде като него.

Всички беди в семейството бяха свързани със сестра му – мистериозната Фльор. Дори баба му не знаеше защо я бяха отпратили от дома.

Мишел излезе от гаража и се отправи към стаите си на тавана. Постепенно бе пренесъл вещите си там и вече никой не си спомняше защо и как наследникът на огромното богатство на Савагар живее в някогашните стаи за прислугата.

Излегна се на леглото и скръсти ръце под главата си. Бял парашут висеше като балдахин над малкото желязно легло. Беше го купил от магазин за стоки от армейските излишъци, който се намираше недалеч от подготвителното училище в Бостън, което посещаваше. Обичаше да гледа как по тънкия плат пробягват вълни от въздушното течение в стаята, чувстваше се защитен и закътан, сякаш се намираше в копринена утроба.

Върху белосаните стени висеше безценната му колекция от фотографии. Лорън Бакол в класическа червена прилепнала рокля на Хелън Роуз в „Дизайнерката“. Каръл Бейкър, висяща от полилея в „Торбарите“ в прозрачно творение на Едит Хед, обсипано с мъниста, украсено с щраусови пера.

Над бюрото му Рита Хейуърт като Джилда блестеше в прочутата рокля на Жан Луи, а до нея погледа привличаше Шърли Джоунс в предизвикателна поза и във възхитително крещящия розов комбинезон, който носеше в „Елмър Гантри“. Прочутите жени и техните костюми го очароваха.

Той взе скицника си и с няколко смели щриха на молива нахвърля високо, слабо момиче с дебели вежди и широка уста. Телефонът му иззвъня. Беше Андре. Мишел усети как пръстите му, стиснали слушалката, затрепериха.

— Току-що чух ужасната новина за баба ти – рече Андре. – Много съжалявам. Сигурно ти е много тежко.

Гърлото на Мишел се сви от топлите нотки на искрено съчувствие, прозвучали в познатия глас.

— Можеш ли да се измъкнеш тази вечер? Аз… искам да те видя. Искам да те утеша, cherie.

— С удоволствие – промълви Мишел. – Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. В Англия беше ужасно, но Даниел настоя да останем през целия уикенд.

Мишел не обичаше да му се напомня за съпругата на Андре, но Андре много скоро щеше да я напусне и двамата щяха да отидат да живеят в южна Испания, в рибарска хижа. Сутрините Мишел ще премита теракотените подове, ще разбухва възглавниците на диваните, ще подрежда свежи цветя в глинените вази и зрели плодове в плетените кошнички. Следобедите Андре ще му чете поезия, а Мишел ще създава красиви дрехи на шевната машина, на която сам се бе научил да шие. Нощем ще се любят под съпровода на плискащите се морски вълни край брега на залива в Кадис. Така Мишел си представяше блаженството.

— Можем да се срещнем след час – пророни той тихо.

— Добре, след час. – Гласът на Андре се снижи. – Je t’adore*, Мишел.

[Обожавам те (фр.). – Б.пр.]

Мишел преглътна с усилие напиращите сълзи.

— Je t’adore, Андре.

* * *

Фльор никога не бе обличала толкова елегантна дреха – черна рокля с дълги ръкави, плътно обгръщаща фигурата й; малки припокриващи се листа, избродирани от черни мъниста, украсяваха едното рамо.

Белинда вдигна косата й в хлабав кок и закрепи на ушите й изящни обеци – полирани капки оникс.

— Ето – рече майка й и отстъпи назад, за да огледа творението си. – Да видим дали сега ще те нарече селянка.

Фльор трябваше да признае, че изглежда по-изискана и по-голяма за своите шестнайсет години, но се чувстваше странно, сякаш се бе облякла в дрехите на Белинда.

Девойката зае мястото си в средата на дългата маса, Белинда се настани в единия край, а Алексей в другия. Цареше потискащо мълчание. Всичко беше бяло. Бяла ленена покривка и салфетки, бели свещи, тежки алабастрови вази с по десет бели разцъфнали рози. Дори храната беше бяла – крем супа, бели аспержи и бели миди, чиято миризма се смесваше с тежкото сладникаво ухание на белите рози. Тримата, облечени в черно, приличаха на гарвани, накацали край погребална катафалка. Кървавочервените нокти на Белинда бяха единственото цветно петно върху този мрачен фон. Дори отсъствието на Мишел не можеше да направи ужасната вечеря по-поносима.

Фльор искаше майка й да спре да пие, но Белинда пресушаваше чашите с вино една след друга и само ровичкаше храната си. Когато майка й угаси цигарата в чинията си, прислужникът побърза да я отнесе.

— Сега бих искал да те заведа да видиш баба си.

Гласът на Алексей наруши тишината.

Ръката на Белинда трепна и виното се разплиска над ръба на чашата.

— За бога, Алексей. Фльор дори не я познаваше. Няма нужда от това.

Фльор не можеше да гледа сгърченото и изплашено лице на майка си.

— Всичко е наред. Не се страхувам.

Прислужникът отмести стола й, докато Белинда остана да седи, застинала и бледа като белите рози пред нея.

Девойката последва Алексей в коридора. Ехото на стъпките им отекваше от сводестия таван, изрисуван с бруталните фрески на митични жени с брони на гърдите и мъже, промушващи се с дълги мечове. Стигнаха до позлатените врати, водещи към главния салон. Той ги разтвори и с жест й заповяда да влезе.

Всички мебели бяха изнесени и в средата бе поставен блестящ черен ковчег, отрупан с бели рози. Редом стоеше малък стол от абанос. Фльор се опита да се държи, сякаш гледката на мъртъвци е ежедневие за нея, но единственият труп, който бе виждала, бе на сестра Мадлин, при това само бегло го бе зърнала. Сбръчканото лице на Соланж Савагар приличаше на моделирано от стара восъчна свещ.

— Целуни баба си по устните в знак на уважение.

— Сигурно се шегуваш.

Тя едва не прихна, но когато го погледна и видя изражението на лицето му, се смрази. Разбра, че на него не му пукаше дали тя ще засвидетелства уважение. Алексей изпитваше смелостта й. Това бе предизвикателство, un défi. По изражението му Фльор разбра, че той нито за миг не допускаше, че тя ще го приеме.