— О, не, аз съм съвсем сериозен – увери я той.

Тя кръстоса крака, за да не треперят.

— През целия си живот съм се сблъсквала с арогантни грубияни.

Устните му грозно се изкривиха.

— За такъв ли ме смяташ? Арогантен грубиян?

— Не. – С усилие на волята Фльор успя да изсумти презрително. — Мисля, че си чудовище.

— Ти си такова дете.

Никога не си бе представяла, че може да ненавижда някого толкова силно. Бавно направи една крачка, сетне още една. Движеше се по лъснатия до блясък под към ковчега и колкото повече приближаваше, толкова по-трудно й беше да устои на желанието да побегне от тази мъртвешки тиха къща, да избяга от „Улицата на благотворителността“, от Алексей Савагар, обратно при безопасния задушаващ уют на монахините. Ала не можеше да побегне. Не и докато не му покаже какво бе захвърлил.

Стигна до ковчега и пое дълбоко дъх. После се наведе и докосна уста до ледените неподвижни устни на баба си.

Внезапно чу остро свистене. За един ужасяващ момент си помисли, че идва от трупа, но в следващия миг Алексей я сграбчи за раменете и я дръпна назад от ковчега.

— Sale grâce!* – изруга злостно и я разтърси. – Същата си като него. Готова си на всичко, за да спасиш гордостта си! – Косата й се разпиля по гърба. Той я бутна да седне на малкия черен стол до ковчега. – Нищо не е прекалено гнусно, ако на карта е заложена гордостта ти.

[* Кучка! (фр.) – Б.пр.]

Със свободната си ръка изтри устните й, размазвайки червилото по бузата й.

Тя се опита да избута ръката му.

— Не ме докосвай! Мразя те! Да не си посмял някога да ме докоснеш!

Хватката му се охлаби. Той пророни нещо толкова тихо, че тя замалко да го пропусне.

— Pur sang.

Фльор спря да се бори.

Той помилва устата й с пръсти. Докосванията му бяха невероятно нежни. Показалецът му обходи линията, където устните се съединяваха. И сетне неочаквано се плъзна в устата й и се придвижи гальовно по зъбите.

— Enfant. Pauvre enfant!*

[* Дете. Бедно дете. (Фр.) – Б.пр.]

Фльор седеше зашеметена, омагьосана, хипнотизирана. Той мърмореше нещо напевно, сякаш бе приспивна песен.

— Уловено в капана на нещо непонятно. Pauvre enfant.

Докосването му беше толкова нежно. Така ли приласкаваха бащите дъщерите, които обичаха?

— Ти си изумителна – промърмори Алексей. – Снимката във вестника не ме подготви за невероятната ти красота. – Усука внимателно около пръстите си кичура, паднал на бузата й. – Винаги съм обичал красивите неща. Дрехи. Жени. Автомобили. – Бръсна палец по извивката на челюстта й. Тя вдъхна уханието на одеколона му, леко остро и пикантно. – Отначало обичах безразборно, но вече се научих да бъда по-придирчив.

Докосна брадичката й.

— Сега имам само една страст. „Бугати“. Виждала ли си „Бу-гати“?

Защо й говореше за коли? Тя си спомни автомобилите в гаража, ала поклати глава.

— Еторе Бугати наричал колите си „pur sang“, „чиста кръв“,

като чистокръвните коне. – Върховете на пръстите му подръпнаха леко полираните капки оникс в ушите й. – Аз притежавам най-великолепната колекция от чистокръвни „Бугати“ в света, с изключение на перлата в короната – „Бугати Роял“. – Гласът му беше тих, любящ… хипнотизиращ. Тя имаше чувството, че я омагьосва. – Създал е само шест броя от тях. През войната един автомобил „Бугати Роял“ е останал в Париж. Аз бях един от тримата, които го скриха от германците в катакомбите на Париж. Този автомобил се е превърнал в легенда и аз съм твърдо решен да се сдобия с него. Трябва да го притежавам, защото той е най-прекрасният. Чистокръвен, разбираш ли ме, enfant? Немислимо е да не притежаваш най-доброто.

Той помилва страната й.

Тя кимна, при все че нищо не разбираше. Защо сега й говореше за това? Но гласът му беше толкова любящ, че старите фантазии отново се събудиха в нея. Клепачите й бавно се притвориха. Баща й я бе видял и след всички тези години най-сетне я искаше.

— Ти ми напомняш за онзи автомобил – прошепна той. – Само дето ти не си чистокръвна, нали?

Отначало Фльор помисли, че усеща пръста му в устата си. После осъзна, че са устните му. Баща й я целуваше.

— Алексей!

Пронизителният вик приличаше на крясъка на ранено животно. Фльор рязко отвори очи.

На вратата стоеше Белинда с изкривено от ужас лице.

— Махни си ръцете от нея! Ще те убия, ако отново я докоснеш! Махни се от него, Фльор. Никога не бива да му позволяваш да те докосва!

Фльор се изправи непохватно от стола.

— Но… Той… Той е мой баща – възрази неволно с пресекващ глас.

Белинда имаше такъв вид, като че ли я бяха зашлевили. На Фльор й призля и се спусна към майка си.

— Прости ми. Съжалявам!

— Как можа? – задавено прошепна Белинда. – Нима само една среща с него бе достатъчна, за да забравиш всичко?

Фльор поклати нещастно глава.

— Не. Не, не съм забравила нищо.

— Ела с мен горе – нареди Белинда с ледено изражение. – Веднага.

— Върви с майка си, cherie. – Гласът на Алексей бе като коприна. – Ще имаме време да поговорим утре, след погребението. Ще направим планове за бъдещето ти.

Фльор се почувства виновна, задето думите му я изпълниха със сладко трепетно усещане.

* * *

Белинда стоеше до прозореца в спалнята си, зареяла поглед през дърветата в проблясващите фарове на автомобилите, преминаващи по „Рю дьо Биенфезанс“. Сълзите се стичаха по бузите й на черни вадички от размазаната спирала и капеха върху реверите на бледосиния й пеньоар. Фльор спеше в съседната стая. Флин бе умрял, без да узнае за нея.

Белинда беше на трийсет и пет, но се чувстваше като старица. Нямаше да позволи на Алексей да открадне красивото й бебче. Без значение какво трябваше да направи. Препъна се в килима и политна към стереоуредбата. Преди час бе провела един телефонен разговор. Това бе единственото, което можа да измисли. Докато се озърташе за питието си, осъзна, че след тази вечер няма да има повече.

Остави чашата на пода до купчината с грамофонни плочи. Клекна до тях и взе албума, който лежеше най-отгоре. Музиката към филма „Дяволска касапница“. Втренчи се в снимката върху обложката.

Джейк Коранда. Актьор и драматург. „Дяволска касапница“ беше вторият му филм от поредицата за Птичаря Калибър. За разлика от кинокритиците, Белинда харесваше и двата филма. Те твърдяха, че Джейк търгува евтино таланта си, като участва в подобен боклук, но тя не смяташе така.

Снимката върху обложката го изобразяваше в първата сцена от филма „Дяволска касапница“. Джейк, като Птичаря Калибър, се взираше в камерата с уморено и прашно лице; меките му пухкави устни бяха провиснали в грозна гримаса, а отстрани на бедрата му висяха револвери със седефени дръжки. Тя отметна глава назад, затвори очи и призова фантазиите, които щяха да й помогнат да се почувства по-добре. Постепенно звуците от преминаващите в далечината коли заглъхнаха и Белинда чуваше само тежкото му дишане, усещаше единствено топлите му длани, обхванали гърдите й.

Да, Джейк. О, да. О, да, мой скъпи Джими.

Албумът се изплъзна от пръстите й и я изтръгна от света на фантазиите. Белинда протегна ръка към смачкания пакет цигари, но той бе празен. Смяташе след вечеря да изпрати някой от прислугата да й купи цигари, но бе забравила. Всичко й се изплъзваше. Всичко, с изключение на дъщерята, която никой и никога нямаше да й отнеме.

Чу звука, който очакваше – стъпките на Алексей по стълбите. Плисна още малко уиски в чашата и я взе със себе си, когато излезе в коридора. Лицето на Алексей изглеждаше уморено и изпито. Навярно последната му невръстна любовница го бе изтощила. Тя пристъпи към него, пеньоарът се свлече и оголи едното й рамо.

— Ти си пияна – изгледа я той презрително.

— Само малко. – Кубчетата лед иззвънтяха в чашата. – Колкото да разговарям с теб.

— Върви да спиш, Белинда. Твърде съм уморен, за да задоволявам желанията ти тази вечер.

— Искам само една цигара.

Той я погледна внимателно, извади сребърната си табакера и я отвори. Тя бавно избра една цигара, сетне мина покрай него и влезе в спалнята му. Алексей я последва.

— Не си спомням да съм те канил.

— Извинявай, че нахлувам в детското царство – тросна се тя саркастично.

— Върви си, Белинда. За разлика от любовниците ми, ти си стара и грозна. Превърнала си се в отчаяна жена, която знае, че няма с какво да привлече един мъж.

Тя тръсна глава. Нямаше да допусне думите му да я наранят. Трябваше да се съсредоточи върху онази гнусна сцена – устата на Алексей, покрила устните на Фльор.

— Няма да ти позволя да сложиш мръсните си ръце върху дъщеря ми.

— Твоята дъщеря? – Той свали сакото си и го захвърли върху един стол. – Нима тя не е нашата дъщеря?

— Ще те убия, ако я докоснеш.

— Боже мой, cherie. Алкохолът съвсем е помътил разсъдъка ти. — Копчетата му за ръкавели издрънчаха върху бюрото, където ги захвърли. – От години ме молиш да я направя член на семейството ни.

Въпреки че нямаше начин той да знае за телефонния разговор, който бе провела, Белинда трябваше да положи голямо усилие, за да звучи спокойно.

— На твое място не бих била толкова самоуверена. Сега, когато Фльор е голяма, вече нямаш такава власт над мен.

Пръстите му застинаха върху копчетата на ризата.

Белинда се насили да продължи.

— Имам планове за нея и вече не ми пука кой ще узнае, че си отглеждал дъщерята на друг мъж.

Не беше вярно. Пукаше й и още как. Не можеше да понесе мисълта, че обичта на дъщеря й ще се превърне в омраза. Ако Фльор откриеше, че Алексей не е неин баща, никога нямаше да разбере защо майка й я бе излъгала. Още по-лошо – никога нямаше да разбере защо Белинда бе останала с него.

Алексей я погледна развеселено.

— Да не би да ме изнудваш, cherie. Нима си забравила колко много обичаш разкоша? Ако някой научи истината за Фльор, няма да имаш достъп до парите ми, а ти отлично знаеш, че не можеш да оцелееш без тях. Не би могла да заработиш за къшей хляб, да не говорим за уиски.

Белинда бавно пристъпи към него.

— Може би не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— О, познавам те, cherie. – Пръстите му се плъзнаха надолу по ръката й. – Дори ти не се познаваш така добре.

Белинда се вгледа в лицето му, търсейки следа от някаква нежност и човещина. Ала виждаше единствено устата, притисната към устните на дъщеря й.

* * *

Сутринта след погребението на Соланж, Фльор се събуди преди разсъмване от нечии стъпки. Отвори очи и видя Белинда да хвърля дрехи в куфара й.

— Ставай, бебче – прошепна тя. – Вече опаковах багажа ти. Не вдигай шум.

Белинда отказа да й обясни защо заминават, докато не стигнаха до предградията на Париж.

— За известно време ще отседнем в имението на Бъни Дюверже във Фонтенбло. – Очите й постоянно се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане, а от напрежение край устата й се бяха образували дълбоки линии. – Запозна се с нея това лято, когато бяхме в Миконос, помниш ли? Жената, която все те снимаше.

— Помолих я да не го прави. Мразя да ме снимат.

Фльор не усещаше миризма на алкохол, но се чудеше дали Белинда не е пила. Нямаше дори седем сутринта. Мисълта я разстрои също толкова, колкото да я събудят на разсъмване и измъкнат от къщата без никакво обяснение.

— За щастие, Бъни не ти е обърнала внимание. – Белинда отново погледна в огледалото за обратно виждане. – След като се върнах в Париж, ми се обади няколко пъти. Тя те мислеше за моя племенница, помниш ли? Говореше само колко си прекрасна и как трябва да станеш модел. Поиска ми телефонния ти номер.

— Модел! – Фльор се наведе напред и зяпна смаяно Белинда. – Това е откачено.

— Бъни твърди, че имаш точно този тип и лице, и фигура, за които дизайнерите дават мило и драго.

— Но аз съм висока метър и осемдесет и два!

— Бъни е била модел, така че знае най-добре. – Белинда зарови в чантата си с една ръка и извади табакерата си. – Когато след пожара видяла снимката ти в „Монд“, разбрала, че не си моя племенница. Отначало ми била бясна, но след два дни ми се обади и призна, че е изпратила снимките, които ти направила в Миконос, на Гретхен Казимир. Тя е собственичка на една от най-престижните модни агенции в Ню Йорк.

— Модна агенция! Защо?

— Гретхен се влюбила в снимките и иска Бъни да ти направи няколко пробни снимки.

— Не мога да повярвам! Тя сигурно те поднася.

— Казах й истината – че Алексей никога няма да ти позволи да бъдеш модел. – Белинда извади запалка от жабката. – Но след случилото се… – Всмукна дълбоко от цигарата. – Ще можем да се издържаме. Налага се да се махнем колкото е възможно по-далеч от него и Ню Йорк е идеалното място. Това ще бъде нашият билет към свободата, бебче. Зная го.