— След години – заяви тя – всички тук с гордост ще обявяват пред света, че са работили с екипа на „Затъмнение в неделя сутрин“.

Никой не възрази.

* * *

Фльор всеки ден отиваше с нежелание на снимачната площадка. Ненавиждаше, когато Джейк и Белинда се смеха. Защо тя не можеше да го забавлява като майка си? Снимките бяха истинско мъчение за нея, и не само заради Джейк. Мразеше актьорската игра дори повече от модния подиум. Може би, ако ролята й се удаваше по-добре, нямаше да се чувства толкова унила. Не че изпълнението й беше чак толкова ужасно, но тя бе слабото звено в един великолепен кастинг, а Фльор винаги бе свикнала да бъде най-смелата, най-бързата, най-силната.

Съвсем очаквано Белинда отхвърляше тревогите й.

— Ти си твърде строга към себе си, бебче. Всичко е заради онези ужасни монахини. Заради тях страдаш от синдрома на прекалената взискателност.

Фльор погледна към Джейк, застанал в другия край на снимачната площадка. Той рошеше косата й, измъкваше я в почивките, за да поиграят баскетбол, крещеше й, когато тя спореше с него, и се отнасяше с нея точно като с по-малка сестра. Искаше й се да може да говори с Белинда за чувствата си към него, но майка й бе последният човек на земята, с когото би могла да сподели за това.

Съвсем естествено е да се влюбиш в него – щеше да каже Белинда. – Не би могло да е другояче. Той е невероятен мъж, бебче. Също като Джими.

Фльор си казваше, че всъщност това не е любов или поне не е онази вечната, голямата любов. Беше просто увлечение, което щеше да отмине за ден-два, нали? Ала чувствата й бяха много по-дълбоки и сложни от обикновено физическо привличане. Може би просто страдаше от тежка форма на девическа любов. За нещастие, тя бе насочена към мъж, който се отнасяше към нея, сякаш бе на дванайсет.

Една петъчна вечер след края на снимките Дик Спано организира купон на снимачната площадка. Фльор се издокара със саронг от крепдешин, чиито краища завърза над бюста, и сандали със седемсантиметрови токчета. Всички мъже на снимачната площадка я забелязаха, с изключение на Джейк. Той бе прекалено увлечен в разговор с Белинда. Майка й никога не му създаваше главоболия, никога не го предизвикваше, нито му противоречеше. Нищо чудно, че той обичаше компанията й.

Фльор започна да брои дните до началото на външните снимки в Айова. Колкото по-бързо приключи работата по този филм, толкова по-скоро тя щеше да се върне в Ню Йорк и да забрави за Джейк Коранда. Само ако можеше да реши какво да прави с живота си оттук нататък, след като всичко това остане зад гърба й.

Дик Спано нае малък мотел за актьорите и снимачния екип. Разположен недалеч от Айова Сити, той се превърна в нещо като команден пункт на продукцията. В стаята на Фльор имаше две грозни лампи, овехтял оранжев килим, а на стената висеше „Неделен следобед на остров Гран Жат“*. Картонът на картината се бе издул в средата и приличаше на картофен чипс. Белинда смръщи нос, докато я изучаваше.

[* Най-известната картина на френския художник Жорж Сьора (1859 – 1891), основател и ярък представител на поантизма. – Б.пр.]

— Имаш късмет. В моята стая виси долнопробна имитация на „Слънчогледите“ на Ван Гог.

— Не беше нужно да идваш с мен – каза Фльор и гласът й прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Не се дразни, скъпа. Знаеш, че не бих могла да не дойда. След всички онези нещастни години в Париж, когато нямах какво да правя, освен да се наливам с алкохол, това тук е като сбъдната мечта.

Фльор вдигна глава от купчината сутиени, които прибираше в едно от чекмеджетата на бюрото. Дори и в тази неуютна, пошло обзаведена хотелска стая Белинда изглеждаше щастлива. И защо да не е? Белинда бе осъществила мечтата си. Ала това не беше мечтата на Фльор. Втренчи се в сутиените.

— Аз… напоследък доста мисля какво ще правя, след като всичко това приключи.

— Не се обременявай с толкова мисли, скъпа. Затова плащаме на Гретхен и агента й. – Белинда се разрови в тоалетната чанта на Фльор и измъкна четката за коса. – Макар че много скоро ще се наложи да вземем решение за проекта на „Парамаунт“. Предложението наистина е изкушаващо. Паркър е сигурен, че е точно като за теб, обаче Гретхен не хареса сценария. Но така или иначе, първо трябва да довършим рекламата за „Есте Лаудер“.

Фльор извади маратонките от куфара.

— Може би… е по-добре да изчакаме, преди да вземем каквито и да било решения – подхвана тя предпазливо. – Не бих имала нищо против да си почина. Бихме могли да попътуваме малко, само ние двете. Ще бъде забавно.

— Не ставай глупава, бебче. – Белинда се взря в отражението си в огледалото и поправи кичур коса. – Дали малко да не я изсветля? Какво мислиш?

Фльор заряза преструвката, че разопакова багажа.

— Наистина бих искала да си почина. Три години работя без прекъсване и се нуждая от ваканция. И от възможност да помисля.

Най-сетне бе успяла да привлече вниманието на майка си.

— И дума да не става. – Белинда остави рязко четката. – Ще бъде самоубийствено за кариерата ти, ако изчезнеш от сцената.

— Но… аз искам да си взема отпуск. Нещата се случиха толкова бързо. Искам да кажа, че всичко е прекрасно и така нататък, но… – Изрече следващите думи на един дъх: – Откъде да зная, че точно това искам от живота?

Белинда я погледна, сякаш дъщеря й бе полудяла.

— И какво повече би могла да искаш?

Фльор не желаеше да започва веднага снимките на друг филм, а мисълта да продължи да бъде модел беше още по-отблъскваща, но когато заговори, гласът й пресекваше.

— Аз… не зная. Не съм сигурна.

— Не си сигурна? Предполагам, че е малко трудно да решиш какво друго да правиш, когато седиш на върха на света и имаш абсолютно всичко.

— Не казвам, че искам друга кариера. Просто… просто се нуждая от време, за да помисля за възможностите си. Да се уверя, че именно това искам.

— Имаш ли наум нещо по-вълнуващо от това, да бъдеш най-прочутият модел на света? – изрече Белинда със студен, отчужден глас, превръщайки се в непознат човек. – Нещо по-бляскаво от това, да бъдеш кинозвезда? С какво искаш да се занимаваш, Фльор? Искаш ли да бъдеш секретарка? Или продавачка? Или санитарка? Да чистиш повръщано и да изхвърляш нощните гърнета? Това ще те задоволи ли?

— Не, аз…

— Тогава какво? Какво искаш?

— И аз не зная!

Девойката се отпусна на ръба на леглото.

Майка й я наказа с мълчание.

Мъката набъбна в гърдите й, заплашвайки да я задуши.

— Аз просто… съм объркана – пророни тя с отпаднал глас.

— Не си объркана. Ти си разглезена. – Презрението на Белинда ожули кожата й като груба тел. – Всичко, за което можеш да мечтаеш, ти е поднесено на сребърен поднос, без да ти се налага да полагаш кой знае какви усилия за това. Осъзнаваш ли колко незряло звучиш? Може би щеше да бъде различно, ако имаше цел, но ти нямаш дори това. На твоята възраст аз знаех точно какво искам от живота и бях готова на всичко, за да го постигна.

Фльор почувства как решителността я напуска.

— Може би… може би си права.

Но Белинда беше ядосана и нямаше намерение да й прости толкова лесно.

— Никога не съм вярвала, че ще го кажа, но ти ме разочарова. – Прекоси опърпания оранжев килим. – Помисли си хубавичко от какво възнамеряваш да се откажеш и когато си готова с разумен разговор, ела при мен.

И без да добави нито дума, майка й излезе от стаята.

Годините сякаш отлетяха и внезапно Фльор се почувства отново малко дете. Стоеше в двора на манастира „Благовещение“ и гледаше как колата на майка й се отдалечава. Скочи от леглото и хукна към коридора, но Белинда бе изчезнала. Дланите й се изпотиха, а сърцето й запрепуска. Пое по коридора и спря пред стаята на майка си. Почука на вратата, но никой не отговори. Върна се в стаята си, но не можа да си намери място.

Слезе във фоайето. Беше празно, мотаеха се само неколцина от членовете на снимачния екип. Може би Белинда бе отишла да поплува. Но единственият, който се мотаеше край малкия басейн на мотела, беше чистачът, изпразващ кошчетата за боклук. Върна се във фоайето и зърна Джони Гай.

— Виждал ли си Белинда?

Той поклати глава.

— Може би е в бара.

Майка й вече не пиеше, но Фльор не знаеше къде другаде да я потърси.

Бяха й нужни няколко секунди, за да свикнат очите й с полумрака в бара. Видя Белинда да седи сама на масата в ъгъла. Пред нея имаше чаша и тя разбъркваше със сламка напитката, която приличаше на уиски. Цялата кръв се отдръпна от главата й. След три години на трезвеност майка й отново пиеше и Фльор бе виновна за това.

Момичето се спусна към майка си.

— Какво правиш? Моля те, не го прави. Прости ми.

Белинда потопи сламката до дъното на чашата.

— В момента нямам настроение за компания. Може би е по-добре да ме оставиш сама.

Фльор се свлече на стола срещу нея.

— Ти се справяше толкова добре. Не бива да се наказваш заради неблагодарната си дъщеря. Толкова се нуждая от теб.

Белинда се втренчи в питието.

— Не се нуждаеш от мен, бебче. Очевидно те принуждавам да вършиш неща против волята ти.

— Не е вярно.

Белинда вдигна глава. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Толкова много те обичам. Искам само най-доброто за теб.

Фльор сграбчи ръката на майка си.

— Помниш ли какво винаги си казвала? Помежду ни има особена връзка, сякаш сме един човек, а не двама. – Гласът й пресекна от напиращите сълзи. – Това, което те прави щастлива, е щастие и за мен. Просто бях объркана, това е всичко. – Опита се да се усмихне. – Да отидем да се разходим с колата. Може да ни хрумне решение за предложението на „Парамаунт“.

Белинда сведе глава.

— Не ме мрази, бебче. Не бих могла да понеса омразата ти.

— Това никога няма да се случи. Хайде, ела. Да се махаме от тук.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна.

Белинда й се усмихна през сълзи и се надигна от стола. Фльор удари бедрото си в ръба на масата и част от питието на майка й се разплиска. Чак сега тя забеляза колко пълна е чашата. Прикова поглед за миг в нея. Изглежда, Белинда не бе отпила повече от една глътка.

* * *

В края на първата им седмица в Айова Джейк най-после си взе почивен ден. Спа до късно, излезе да потича, после си взе душ. Тъкмо излизаше от ваната, когато чу почукването. Уви една кърпа около бедрата си и отиде да отвори вратата. На прага стоеше Белинда.

Беше облечена в семпла синьо-лилава рокля тип „прегърни ме“ и размахваше между пръстите си бял книжен плик.

— Здравей. Искаш ли закуска?

Обзе го чувство за неизбежност. Защо не, по дяволите?

— Има ли кафе?

— Силно и черно.

Той я покани с жест да влезе. Тя дръпна от топката на вратата табелката „Не безпокойте“, окачи я на дръжката отвън, затвори и извади от плика две картонени чаши с кафе. Докато му подаваше неговата, го лъхна уханието на парфюма й. Белинда бе една от най – пленителните жени, които някога бе срещал.

— Смяташ ли се за бунтовник, Джейк?

Той махна капачката на картонената чаша и я метна в кошчето за боклук.

— Май никога не ми е хрумвало.

— Аз мисля, че си. – Белинда седна на единствения стол в стаята и кръстоса крака, така че полата й се разтвори над колене. – Ти си бунтовник без кауза. Мъж, който следва собствените си правила. Това е едно от нещата, които най-много ме вълнуват у теб.

— Значи, има и още?

Той се усмихна, но в следващия миг осъзна, че тя говори напълно сериозно.

— О, да. Спомняш ли си, когато тичаше в „Дяволска касапница“? Беше страхотно. Харесва ми, когато си сам срещу всички. Точно такъв филм би направил Джими, ако не беше умрял.

— Джими?

Той хвърли няколко възглавници до таблата и се облегна на тях.

— Джеймс Дийн. Винаги си ми напомнял за него. – Тя стана и пристъпи към леглото. В полумрака на стаята сините й очи излъчваха обожание. – Бях толкова самотна – прошепна. – Искаш ли да се съблека? За теб?

Джейк бе уморен от игрички, а нейната прямота бе като свеж полъх.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал от месеци.

— Искам да ти доставя удоволствие.

Белинда приседна на леглото и се наведе, за да го целуне. Когато устните им се срещнаха, ръцете й се вкопчиха в раменете му, сетне пръстите й се плъзнаха по ръцете му. Той я целуна страстно и докосна гърдите й през копринения плат на роклята. Тя тутакси се отдръпна и понечи да откопчае копчетата на кръста.

— Хей, по-бавно – помоли той нежно.

Тя вдигна към него очи, замъглени от смут.

— Не искаш ли да ме видиш?

— Целият ден е на наше разположение.

— Аз искам само да ти доставя удоволствие.