Стомахът на Фльор се присви болезнено.

— Не бъди лицемер – изсъска Белинда. – Аз спасих твоя филм.

— Филмът не беше чак толкова застрашен.

— На мен не ми изглеждаше така. Направих това, което трябваше.

— Да бе. Подхвърли дъщеря си в спалнята ми, за да получи магическото лекарство на мамичка. Я ми кажи нещо, Белинда. Това ли е твоят стил? Да пробваш първо ти любовниците на дъщеря си? Да ги преслушаш, за да си сигурна, че отговарят на стандартите ти, преди да ги пуснеш в леглото на бебчето си?

Стаята се завъртя около Фльор.

Презрението на Джейк сякаш възпламени въздуха.

— Що за жена си ти, по дяволите?

— Аз съм жена, която обича дъщеря си.

— Празни приказки. Ти дори не познаваш дъщеря си. Единственият човек, когото обичаш, си ти самата.

Той се извъртя и се озова лице в лице с отражението на Фльор в огледалото.

Фльор не помръдна. Болката в гърдите й я разкъсваше като ужасен и страшен звяр, отнемайки дъха й, превръщаше света в черна и грозна пустиня.

Джейк тутакси се озова до нея.

— Цветенце…

Белинда издаде тих сподавен звук.

— О, Господи! Бебчето ми! – Изтича към Фльор и сграбчи ръцете й. – Всичко е наред, мъничката ми.

Сълзи се стичаха по страните на Фльор. Тя ги избута и отстъпи назад – непохватно и вдървено, опитвайки се да избяга от ужасния звяр, вкопчил нокти в душата й.

— Не ме докосвайте! Да не е посмял някой от вас да ме докосне!

Лицето на Белинда се сгърчи.

— Миличка… позволи ми да ти обясня. Трябваше да ти помогна. Трябваше… Не разбираш ли? Можеше да съсипеш всичко – кариерата си, всичките си планове, нашите мечти. Сега си знаменитост. Правилата за теб са различни. Не го ли осъзнаваш?

— Млъквай! – изкрещя Фльор. – Ти си мръсна! И двамата сте мръсни!

— Моля те, бебче…

Фльор замахна назад и с все сила зашлеви майка си през лицето. Белинда извика и политна назад.

— Фльор!

Джейк се спусна към нея.

Тя стисна зъби и изръмжа като диво животно.

— Стой по-далеч от мен!

— Изслушай ме, Фльор.

Той протегна ръка към нея, но тя подивя и се нахвърли отгоре му, крещеше, риташе, удряше… Господи, искаше да го убие! Той се опита да улови ръцете й, но тя се отскубна и изхвърча от стаята, полетя надолу по стълбите. Десетки слисани лица се вторачиха в нея, докато тичаше през фоайето към вратата.

Дъждът заплющя върху нея. Искаше й се да бе лед – малки ледени остриета, които да се врежат в нея, да накълцат плътта и костите й на хиляди късчета, достатъчно малки, за да ги отмие навеки пороят. Вдигна мокрите поли на роклята и хукна надолу по извитата алея за коли. Каишките на сандалите се впиваха в краката й, подметките се плъзгаха върху мокрия асфалт, но тя не спря. Затича за по-напряко през тревата към външния портал.

Фльор чу, че Джейк бяга след нея, викайки името й през дъжда, и хукна още по-бързо. Косата й се бе залепила за бузите. Той изруга и тропотът от стъпките му се усили. Сграбчи я за рамото и тя изгуби равновесие. Препъна се в мократа коприна и двамата паднаха, както през онзи първи снимачен ден пред фермерската къща.

— Престани, цветенце. Моля те, спри се. – Притегли я в прегръдките си и я притисна здраво към гърдите си върху просмуканата от дъжда земя. Пръстите му се вплетоха в мократа й коса, а дишането му бе тежко и накъсано. – Не можеш да си отидеш просто така. Позволи ми да те заведа у вас. Позволи ми да ти обясня.

Тя бе повярвала, че той я желаеше през онази нощ. Малката бежова рокля и комбинезонът с телесен цвят, и блестящите златни халки, полюшващи се от ушите й… Всичко е било подбрано от Белинда. Майка й я бе изпратила при него в сценичен костюм.

— Махни си ръцете от мен!

Той я стисна още по-силно и я обърна с лице към него. Сакото му бе пропито с вода и кал. Дъждът се стичаше на поточе по изсечените скули.

— Изслушай ме. Това, което чу, не е цялата история.

Тя оголи зъби като малко зверче.

— Бил ли си любовник на майка ми?

— Не… – Джейк плъзна палци по страните й. – Тя дойде в стаята ми, но аз спрях. Аз не съм…

— Тя е написала онази бележка! Тя ме е изпратила при теб, за да ме любиш!

— Да. Но това, което се случи онази нощ, беше само между нас двамата.

— Негодник! – Тя замахна с юмруци към него. – Не се опитвай да ме убеждаваш, че си ме завел в леглото, защото си се влюбил в мен!

Той улови китките й.

— Цветенце, има различни видове любов. Аз много те харесвам и държа на теб. Аз…

— Млъквай! – Фльор отново се опита да го удари. – Аз те обичах! Обичах те с цялото си същество и не желая да слушам тъпите ти дрънканици! Пусни ме!

Джейк охлаби хватката си и бавно я пусна. Тя се изправи, олюлявайки се. Мократа й коса висеше на сплъстени кичури около лицето, думите й излизаха на пресекулки.

— Ако наистина искаш да ми помогнеш… намери Лин. А след това задръж Белинда по-далеч от мен. За час. Задръж я по-далеч от мен… най-малко за час.

— Цветенце…

— Направи го, копеле. Заслужавам поне това.

Двамата стояха под дъжда, гърдите им тежко се повдигаха, водата се стичаше от косите им. Той кимна и закрачи към къщата.

Лин закара Фльор у тях, без да задава въпроси. Не искаше да я оставя сама, но Фльор й обеща, че веднага ще си легне. Веднага щом Лин замина, девойката нахвърля някакви дрехи в най-големия куфар, съдра от себе си съсипаната рокля и се напъха в първите попаднали джинси. Джейк и Белинда бяха заговорничели против нея, бяха я използвали… А тя ги бе улеснила. Запита се дали са говорили за нея, докато са отмаряли в леглото, Джейк й бе казал, че не са стигнали докрай, но са отишли достатъчно далеч. Мисълта бе толкова отвратителна, че й се повдигна.

Затвори куфара, обади се на аерогарата и си запази билет за следващия полет до Париж. Оставаше й да свърши само още нещо, преди да замине…

* * *

Когато Джейк най-сетне пусна Белинда, тя бе обезумяла от тревога. Паниката я сграбчи с пълна сила, когато пристигна пред къщата и видя, че поршето го няма. Изтича в стаята на Фльор и видя разхвърляните дрехи по леглото. Мократа египетска рокля лежеше смачкана на пода. Тя я вдигна и я притисна към бузата си. Естествено, че Фльор е разстроена, но тя щеше да се върне. Просто й бе нужно малко време, за да се успокои, това бе всичко. Белинда и Фльор бяха неразделни; всички го знаеха. Двете бяха повече от майка и дъщеря. Бяха най-добрите приятелки.

Белинда забеляза светлина в банята. Със съсипаната рокля в ръце, отиде да угаси лампата.

Първо видя ножицата, проблясваща на дъното на ваната, после нададе тих болезнен вик. На пода лежеше голяма купчина мокра руса коса.

* * *

Джейк караше безцелно, опитвайки се да не мисли, но ледената буца в гърдите му не се стопяваше. В онзи ден, когато Фльор се появи на прага на дома му, той беше на края на силите. Трябваше да я изплаши и да я накара да побегне, както възнамеряваше. Но не бе намерил сили да й устои.

Беше излязъл от богатите изискани предградия и сега шофираше по мокрите и пусти улици – сърцето на Лос Анджелис. Беше свалил калното и смачкано сако и шофираше по риза. Тя беше толкова красива. Чувствена, вълнуваща… Първия път й причини болка, но тя не се отдръпна, продължи да му вярва.

Игрището беше в края на улицата, осеяна с боклуци и разбити мечти. Катерушката бе останала без хоризонталните лостове, а люлката беше без люлки. Самотна крушка осветяваше дъската с ръждива скоба, от която висяха остатъци от мрежа Джейк паркира колата и се пресегна към задната седалка, за да вземе топката. Само едно дете можеше да бъде толкова глупаво и безрезервно доверчиво като нея. Дете, на което животът не е нанесъл достатъчно жестоки удари, за да закоравее и поумнее.

Но сега животът й бе нанесъл съкрушителен удар. Той прецапа през калната локва на улицата, за да стигне до празната детска площадка. Сега тя беше повалена в истински нокаут и никога повече нямаше да бъде толкова глупава и наивна.

Джейк стъпи на напукания асфалт и задриблира с топката. Тя отскачаше от асфалта, удряше ръката му, усещането беше толкова приятно, разбираемо. Не искаше да си спомня Фльор, излегнала се във ваната му, заобиколена от запалените свещи. Красива, мокра, със замъглени от желание очи. Не искаше да мисли за това, което й бе причинил.

Подскочи високо и вкара топката в коша, забърсвайки ръка в желязото. Скобата потрепери, а ръката го заболя, но тълпата избухна в гръмогласен рев. Той трябваше да впрегне всички сили – да покаже на хората на какво е способен – да ги накара да закрещят толкова високо, че да не чува нищо друго, да заглушат гласовете, отекващи в него.

Промуши се покрай противника и поведе топката към центъра на игрището. Финтира отдясно, отляво, дриблира, скочи и стреля към коша. Тълпата подивя, крещейки името му. Док! Док! Док!

Той грабна топката и видя пред себе си Карим, който го очакваше, като студена и безмилостна машина. Карим, свръхчовек, лице от кошмарите му. Излъжи го. Понечи да се завърти наляво, но Карим беше машина, способна да чете мисли. Бързо, преди да го види в очите ти, преди да го долови през порите си, преди да отгатне всичките ти тайни. Сега. Джейк се завъртя надясно, бърз като мълния, подскочи и полетя във въздуха… Хората не могат да летят, но аз мога… Покрай Карим… в стратосферата… БУМ!

Док! Те скочиха на крака. Док! Крещяха неистово.

Карим го погледна и двамата мълчаливо отдадоха признание един на друг с онова безусловно уважение, възможно единствено между легендите. После мигът отмина и те отново бяха врагове.

Топката сякаш оживя между пръстите му. Мислеше единствено за топката. Тя беше идеалният свят. Свят, в който човек можеше да крачи като гигант и никога да не изпитва срам. Свят, в който съдиите определят кое е правилно и кое грешно. Свят, в който няма нежни деца и разбити сърца.

Джейк Коранда. Актьор. Драматург. Носител на наградата „Пулицър“. Искаше да се откаже от всичко и да живее в света на своите фантазии. Искаше да бъде Джулиъс Ървинг, който се носи по игрището, сякаш са му поникнали крила, скача в облаците, лети по-високо, по-далече, по-волно от всяко човешко същество. Запраща топката към славата. Да.

Виковете на тълпата стихнаха, а той стоеше сам, сред локва ръждива светлина, в самия край на нищото.

* * *

Фльор се опита да поспи в самолета до Париж, ала всеки път щом затвореше очи, чуваше Джейк и Белинда.

Чукай дъщеря ми, Коранда, за да спаси моето бебче кариерата си.

— Мадмоазел Савагар? – Към нея приближи шофьор с ливрея, докато стоеше край багажната лента на летище „Орли“. – Вашият баща ви очаква.

Последва мъжа през препълнения терминал до лимузината, паркирана до тротоара. Шофьорът задържа вратата и тя се плъзна вътре право в прегръдките на Алексей.

— Папа.

Той я привлече към гърдите си.

— И така, cherie, най-после реши да се върнеш у дома, при мен.

Тя зарови лице в скъпия плат на сакото му и заплака.

— Беше толкова ужасно. Бях такава глупачка.

Той започна да я гали и тя се почувства толкова добре и уютно, че затвори очи.

Когато пристигнаха в резиденцията, Алексей я поведе към стаята й. Тя го помоли да остане при нея, докато заспи, и той се съгласи.

Сутринта се събуди късно. Прислужницата й поднесе кафе в трапезарията и чиния с два кроасана, която тя бутна настрани. Повдигаше й се само при мисълта за храна. Не можеше да си представи, че някога отново ще сложи и хапка в устата си.

Алексей влезе, наведе се и я целуна по бузата. Намръщи се, като видя джинсите и пуловера, които бе намъкнала, след като си взе душ.

— Не си ли взе други дрехи, cherie? Ще трябва днес да излезем и да купим нещо подходящо.

— Имам и други. Просто нямах сили да се облека.

Тя забеляза недоволството му и съжали, че не е положила повече усилия да изглежда по-добре.

Алексей я огледа критично.

— Как си могла да направиш подобно нещо с косата си? Приличаш на момче.

— Това беше прощалният подарък за майка ми.

— Разбирам. В такъв случай днес ще се наложи да се погрижим за прическата ти.

Даде знак на прислужницата да му налее кафе и извади цигара от сребърната табакера, пъхната в малкия джоб на сакото.

— Разкажи ми какво се случи.

— Белинда обаждала ли ти се е?

— Няколко пъти. Направо е обезумяла. Казах й, че си на път за гръцките острови, но не си ме уведомила на кой точно ще отседнеш. Освен това я посъветвах да те остави на спокойствие.

— Което означава, че тя вече лети към Гърция.

— Naturellement.*

[* Естествено. (фр.) – Б. пр.]