Момичето срещу нея най-после вдигна списанието и се наведе към нея.

— Извинете ме – подхвана, – никой ли не ви е казвал, че приличате на Фльор Савагар, известния модел?

Фльор се взря с празен поглед в лицето на американката.

— Тя не говори английски – заключи накрая момичето.

Спътничката й затвори шумно списанието.

— Казах ти, че не е тя.

Пристигнаха в Ним. Фльор намери стая в евтин хотел близо до гарата. Докато лежеше същата нощ в леглото, дебелият леден пласт в гърдите й най-после се пропука и тя избухна в сълзи. Мъчителни, накъсани ридания, породени от самота, предателство и ужасно, безгранично отчаяние. Нищо не й бе останало. Любовта на Белинда е била лъжа, а Алексей завинаги я бе омърсил. И Джейк… Тримата заедно бяха изнасилили душата й.

Хората оцеляват благодарение на умението да преценяват правилно, а всичките й преценки досега бяха погрешни. Ти си нищо, бе казал Алексей. Докато мракът на нощта я обгръщаше, тя разбра какво е ад. Ад означаваше да се изгубиш в света, да изгубиш дори себе си.

* * *

— Съжалявам, мадмоазел, но тази сметка е закрита.

Златната карта на Фльор изчезна в дланта на служителя като в ръка на фокусник.

Обхвана я паника. Нуждаеше се от пари. С пари можеше да се скрие на някое място, където Алексей няма да я достигне и където никой няма да я познае, някъде, където Фльор Савагар ще престане да съществува. Но сега това бе невъзможно. Докато крачеше забързано по улиците на Ним, Фльор не можеше да се избави от усещането, че Алексей я наблюдава. Привиждаше й се близо до вратите, в отраженията на витрините, в лицата, мяркащи се по улицата. Затича обратно към железопътната гара. Бягай. Тя трябваше да избяга.

* * *

Когато Алексей видя останките от великолепния автомобил, за пръв път осъзна, че е смъртен. Леката парализа на дясната страна продължи близо два дни. Той се затвори в стаята си и не се виждаше с никого.

През целия ден лежеше в леглото, стиснал носна кърпа в лявата си ръка. Понякога се взираше в отражението си в огледалото.

Дясната страна на лицето му бе провиснала.

Парализата бе почти незабележима, издаваше я само устата. Колкото и да се опитваше, не можеше да удържи слюнката, стичаща се от единия ъгъл. Всеки път, когато поднасяше кърпата, за да я избърше, си казваше, че заради тази уста никога нямаше да прости.

Парализата постепенно отшумя и когато отново можеше да контролира устата си, Алексей се обади на лекарите. Те казаха, че е претърпял лек мозъчен удар. Предупреждение. Наредиха му да намали натоварването, да спре цигарите и да спазва строга диета. Споменаха за високо кръвно налягане. Алексей ги изслуша търпеливо, после ги освободи.

В началото на декември изложи на търг колекцията си от автомобили. Търгът привлече купувачи от цял свят. Организаторите го посъветваха да стои настрани, но той искаше да присъства. Докато водещият аукциона обявяваше поредната кола, той изучаваше лицата на купувачите, запечатваше израженията им в съзнанието си, за да ги запомни завинаги.

След като търгът свърши, Алексей събори музея камък по камък.

* * *

Фльор седеше зад очуканата маса в дъното на студентското кафене в Гренобъл, тъпчейки старателно всяка засищаща хапка от втората паста в устата си, докато не остана и троха. Вече почти близо година и половина храната бе единственият й източник на сигурност. Докато джинсите й отесняваха все повече и тя вече можеше да напипа първия слой тлъстина върху ребрата и на кръста, гъстата мъгла на вцепенението се повдигна достатъчно, за да изпита кратко трайно чувство на задоволство от постигнатото. Бляскавото момиче бе изчезнало.

Представи си изражението на Белинда, ако можеше да види сега скъпоценната си дъщеря. Двайсет и две годишна, с наднормено тегло, с късо подстригана коса и евтини грозни дрехи. А Алексей… Струваше й се, че долавя презрението му, скътано в сладките ласкателни думи на обич, приличащи отвътре на развален бонбон.

Преброи внимателно парите си и излезе от кафенето, като придърпа по-плътно яката на дебелото мъжко яке. Беше февруари и по тъмния заледен тротоар все още се виждаха следите от сутрешния сняг. Нахлупи по-ниско вълнената шапка на главата си по-скоро за да се предпази от студа, отколкото от страх, че някой би могъл да я разпознае. Това не се бе случвало от близо година.

Пред киното се бе извила опашка и тя застана на края. Зад нея се стълпиха група американски студенти. Монотонно звучащите отворени гласни в произношението им подразниха неприятно слуха й. Не помнеше кога за последен път бе говорила на английски. Не й пукаше, ако никога повече не проговори на този език.

Въпреки студа, дланите й бяха потни и тя ги пъхна по-дълбоко в джоба на якето. Отначало си каза, че дори няма да чете отзивите за „Затъмнение в неделя сутрин“, но не можа да се сдържи. Критиците бяха по-снизходителни към нея, отколкото бе очаквала. Един нарече изпълнението й „изненадващо обещаващ дебют“. Друг изтъкна „изгарящата химия“ между Коранда и Савагар. Единствено тя знаеше колко едностранна бе тази химия.

Сега просто съществуваше, залавяйки се за всяка работа, която намираше, и се промъкваше в университетските зали за лекции, когато не работеше. Преди два месеца заведе в леглото симпатичен германец с благ характер, който седеше до нея на лекция по икономика в университета в Авиньон. Не искаше Джейк да е единственият мъж, с когото се е любила. Малко след това й се стори, че усеща дебнещото присъствие на Алексей, сякаш постоянно дишаше зад врата й, и замина от Авиньон за Гренобъл.

Младата французойка на опашката пред нея се заяде с гаджето си.

— Не те ли е страх, че тази вечер няма да проявя интерес към теб, след като прекарам два часа в екранната компания на Джейк Коранда?

Той погледна към афиша.

— Ти си тази, която трябва да се притеснява. Аз ще гледам Фльор Савагар. Жан-Пол е гледал филма миналата седмица и не спира да говори за тялото й.

Фльор сгуши лице в яката на якето. Трябваше да види филма.

Намери място на последния ред в киносалона. Минаха началните надписи и камерата показа панорама на обширните плодородни земи на Айова. Прашни ботуши крачеха по покрития с чакъл път. Внезапно лицето на Джейк изпълни екрана. Тя някога го бе обичала, но нажеженият до бяло огън на предателството бе изпепелил тази любов.

Първите няколко сцени се изнизаха една след друга. После Джейк се спря пред фермерската къща в Айова. Младо момиче скочи от люлката на предната веранда. Пастите, които Фльор бе погълнала, се превърнаха на лепкава каша в стомаха й, докато се гледаше как лети към обятията му. Припомни си твърдите му мускулести гърди, докосването на бедрата му. Спомни си смеха му, шегите, ръцете му, които я прегръщаха толкова силно, че тя си мислеше, че никога няма да я пуснат.

Гърдите й болезнено се стегнаха. Повече не можеше да остане в Гренобъл. Трябваше да замине. Утре. Тази вечер. Сега.

Последното, което чу, докато бягаше от кинозалата, бе гласът на Джейк:

— Кога си станала такава хубавица, Лизи?

Бягай. Трябваше да бяга, докато изчезне дори от себе си.

* * *

Алексей се отпусна в коженото кресло зад бюрото в кабинета си и запали цигара – последната от петте, които си разрешаваше да изпушва на ден. Докладите му се доставяха точно в три часа всеки петък следобед, но той винаги чакаше да настъпи нощта, когато оставаше съвсем сам, за да ги прегледа. Снимките пред него не се отличаваха особено от останалите, които му бяха изпращали през изминалите няколко години. Грозна коса, подстригана в евтина бръснарница, окъсани джинси, изтъркани кожени ботуши. И цялата тази тлъстина. За жена, която би трябвало да е в апогея на красотата си, тя изглеждаше отвратително.

Той беше толкова сигурен, че Фльор ще се върне в Ню Йорк и ще възобнови кариерата си, но тя го изненада, като остана във Франция. Лион, Ексан Прованс, Авиньон, Гренобъл, Бордо, Монпелие – избираше все университетски градове. Явно глупаво се надяваше, че може да се скрие от него сред безименната студентска тълпа. Като че ли подобно нещо беше възможно.

След шест месеца бе започнала да посещава лекции в някои от университетите. Отначало Алексей бе озадачен от избора й: лекции по висша математика, договорно право, анатомия, социология. Накрая разгада тактиката й и разбра, че Фльор избира занятия, които се провеждат в големи зали, където има малка вероятност да открият, че не е редовна студентка. Не можеше и да става дума да постъпи в университет, тъй като тя нямаше пари. Алексей се бе погрижил за това.

Погледът му се плъзна по списъка от абсурдната черна работа, която бе вършила, за да се издържа през последните две години: миене на чинии, чистене на конюшни, сервиране в закусвални и евтини ресторанти. Понякога работеше за фотографи, не като модел – подобна идея би била немислима сега – но като общ работник. Нагласяваше прожекторите, занимаваше се с оборудването. Тя неволно бе открила единствената възможна защита срещу него. Какво би могъл да отнеме от човек, който не притежава нищо?

Алексей чу стъпки и бързо плъзна снимките в кожената папка. Когато се увери, че са на сигурно място, отиде до вратата и я отключи.

Косата на Белинда бе разрошена от съня, а гримът й се бе размазал.

— Отново сънувах Фльор – прошепна тя. – Защо не спирам да я сънувам? Защо болката не намалява?

— Защото не спираш да чоплиш раната – рече той. – Не искаш да я оставиш да си отиде.

Белинда обви пръсти около ръката му и вдигна умоляващ поглед към него.

— Ти знаеш къде е тя. Моля те, кажи ми.

— Аз само те защитавам, cherie. – Студените му пръсти се плъзнаха по бузата й. – Не искам да те излагам на омразата на дъщеря ти.

Белинда най-после го остави сам. Той се върна на бюрото и отново прегледа доклада, после заключи папката в сейфа в стената. Засега Фльор не притежаваше нищо ценно, което той би могъл да разруши, но ще дойде време, когато щеше да има. Той беше търпелив мъж, щеше да чака, дори с години, ако се наложи.

* * *

Звънецът над вратата на фотографското студио в Страсбург издрънча тъкмо когато Фльор поставяше последната кутия филми на лавицата. Неочакваните шумове я плашеха, въпреки че бяха минали две години и половина, откакто бе избягала от Париж. Каза си, че ако Алексей искаше, досега щеше да я открие. Погледна към часовника на стената. Собственикът на студиото цяла седмица бе зает със специална бебешка сесия и тя се надяваше следобедът суматохата да приключи, за да успее за лекцията по икономика. Изтри ръце в джинсите и отметна завесата, разделяща малката приемна от студиото.

От другата страна стоеше Гретхен Казимир.

— Мили Боже! – възкликна посетителката.

Фльор тутакси се напрегна, сякаш някой бе стиснал гърдите й с менгеме.

— Мили Боже! – повтори Гретхен.

Фльор си каза, че беше неизбежно. Рано или късно, все някой щеше да я открие – би трябвало да е благодарна, че бе отнело толкова дълго време – ала не изпитваше благодарност. Чувстваше се като уловена в капан и обзета от дива паника. Не биваше да остава толкова дълго в Страсбург. Четири месеца бяха огромен срок.

Гретхен свали слънчевите очила. Погледът й се плъзна по фигурата на Фльор.

— Приличаш на балон. Не мога да те използвам в този вид.

Косата й бе по-дълга, отколкото Фльор я помнеше, а кестенявият цвят бе по-светъл. Обувките й от алигаторска кожа навярно бяха дело на прочутия италиански дизайнер Марио от Флоренция, бежовият ленен костюм определено беше на американския дизайнер Пери Елис, а шалът – „Ермес“. Фльор почти бе забравила как изглеждат подобни скъпи дрехи. Можеше да живее шест месеца с това, което Гретхен носеше на гърба си.

— Сигурно си наддала поне двайсетина килограма. И тази коса! Не бих могла да те продам дори на риболовното списание „Поля и потоци“!

Фльор направи усилие да измъкне от нафталина старата си непукистка усмивка, но не се получи.

— Никой не те и моли – процеди сковано.

— Бягството ти ми струва цяло състояние – заяви Гретхен. – Нарушени договори. Съдебни дела.

Фльор се опита да пъхне ръка в джоба на джинсите, но платът бе толкова опънат, че успя да промуши само палец. Не я бе грижа. Ако тежеше предишните петдесет и девет килограма, щеше да изгуби дори мимолетното чувство на безопасност.

— Изпрати сметката на Алексей – рече тя. – Той държи моите два милиона долара, които би трябвало да я покрият. Но мисля, че ти вече го знаеш.

Алексей знаеше къде е. Той бе изпратил Гретхен тук. Стори й се, че стените на стаята се прихлупват отгоре й.

— Ще те отведа в Ню Йорк – отсече Гретхен – и ще те изпратя в център за отслабване. Ще са нужни месеци, докато си възвърнеш формата. Тази ужасна коса направо те е обезобразила и не си въобразявай, че ще мога да ти осигуря старите хонорари. Дори не си и помисляй, че Паркър ще ти уреди веднага участие в друг филм.