— Няма да се върна в Ню Йорк – отсече Фльор решително.

Чувстваше се странно да говори отново на английски.

— Разбира се, че ще се върнеш. Я погледни това място. Не мога да повярвам, че наистина работиш тук. Господи, след като излезе „Затъмнение в неделя сутрин“, някои от най-големите режисьори в Холивуд искаха да те снимат. – Тя пъхна дръжката на очилата в малкото джобче на сакото, така че да провиснат надолу. – Тази глупава разправия с Белинда стигна твърде далеч. Майки и дъщери постоянно имат проблеми. Няма защо да се раздухват толкова.

— Това не е твоя работа.

— Порасни, Фльор. Това е двайсети век и нито един мъж не струва толкова, че две жени, които се обичат, да се разделят.

Значи, така мислеха всички – че двете с Белинда се бяха скарали заради Джейк. Тя вече почти не се сещаше за него. От време на време зърваше снимката му в някое списание, обикновено свъсил вежди срещу фотографа, нахлул в личното му пространство. Понякога беше с красива жена и стомахът й винаги се присвиваше неприятно. Все едно да се спънеш неочаквано в мъртва котка или птица. Трупът е безобиден, но те кара да подскочиш.

Кариерата на Джейк бе във възход, но въпреки че „Затъмнение в неделя сутрин“ му бе спечелил „Оскар“ за най-добър сценарий, той бе спрял да пише. Никой не знаеше защо, а Фльор не се интересуваше.

Гретхен не направи усилие да скрие презрението си.

— Я се погледни. Ти си на двайсет и две години, а си се свряла в някаква дупка и живееш като просякиня. Лицето е единственото, което имаш, а ти си положила всички сили да го унищожиш. Ако не ме послушаш, една сутрин ще се събудиш стара и сама, задоволяваща се с трохите, които ти подхвърлят. Това ли искаш? Толкова ли си изпълнена с желанието да се саморазрушиш?

Това ли искаше наистина?, – запита се Фльор. По-голяма част от болката си бе отишла. Когато във вестника случайно попаднеше на снимка на Белинда и Алексей, в нея нищо не трепваше. Разбира се, майка й се бе върнала при него. Алексей беше един от най-влиятелните мъже във Франция, а Белинда се нуждаеше от светлините на прожекторите, както другите хора от кислород. Понякога Фльор се замисляше дали да не се върне в Ню Йорк, но тъй като никога повече не би могла да бъде модел, какво щеше да прави там? Тлъстината й осигуряваше безопасност и беше много по-лесно да се носи по течението на настоящето, отколкото да се впусне в преследване на несигурното бъдеще. По-лесно да забрави момичето, което копнееше всички да го обичат. Вече не се нуждаеше от обичта на другите хора. Нямаше нужда от никого, освен от себе си.

— Остави ме на мира – каза на Гретхен. – Няма да се върна.

— А аз нямам намерение да си тръгна, докато…

— Махай се.

— Не можеш да продължиш…

— Изчезвай!

Гретхен огледа грозната мъжка риза над джинсите, пукащи се по шевовете. Претегли я, прецени я и Фльор долови точния миг, когато Гретхен Казимир реши, че тя повече не си струва усилията.

— Ти си неудачница – сви презрително устни жената. – Ти си жалка нещастница, чийто живот е задънена улица. Без Белинда ти си нищо.

Думите й бяха пропити с отрова, но бяха верни. Фльор нямаше амбиция, планове, нито гордост от постигнатото – нямаше нищо, освен някакъв пасивен рефлекс за оцеляване.

Час по-късно тя излезе от фотографското студио и хвана следващия влак, заминаващ от Страсбург.

* * *

Двайсет и третият рожден ден на Фльор дойде и отмина.

Седмица преди Коледа тя нахвърли малко дрехи и вещи в един сак, взе своя европас и напусна Лил, за да се качи на влака за Виена. Франция беше единственото място в Европа, където можеше да работи легално, но трябваше да се махне за няколко дни, за да се поразсее. Вече не си спомняше какво бе усещането да е слаба и силна или да не се тревожи дали ще успее да плати наема за запусната стая с ръждясал умивалник и петна от мухъл по тавана.

Хрумна й да избере Виена, след като прочете книгата „Светът през очите на Гарп“ на американския писател Джон Ървинг. Искаше да погледа мечките, които карат велосипеди с едно колело, и мъжете, ходещи на ръце. Откри евтина стая в стар виенски пансион, чийто асансьор приличаше на позлатена птича клетка, който по думите на портиера бил счупен от германците по време на войната. След като довлече сака до шестия етаж, отвори вратата на миниатюрна стая с толкова очукани и овехтели мебели, че Фльор се запита коя война е имал предвид портиерът. Свали дрехите си, пъхна се под протритата завивка и докато стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра, а асансьорът проскърцваше, тя се унесе в сън.

На следващата сутрин се разходи из двореца „Шьонбрун“ и обядва скромно в малко кафене до музея на Леополд, близо до площад „Рузвелт“. Сервитьорът постави пред нея чиния с миниатюрен десерт, наречен „Нокерли“ или „Залцбургски хълмове“. Беше невероятно вкусен, но тя го преглътна с усилие. Във Виена нямаше мечки на велосипеди с едно колело, нито мъже, които се разхождат на ръце; само старите проблеми, които никакво бягство не можеше да разреши. Тя никога не е била най-смелата, най-бързата, нито най-силната. Всичко е било само една илюзия.

Шлифер „Бърбъри“ и куфарче „Луи Вюитон“ докоснаха пътьом края на масата, после се върнаха.

— Фльор? Фльор Савагар?

Бяха й нужни няколко секунди, за да познае в мъжа, стоящ пред нея, Паркър Дейтън – бившия й агент. Той беше над четирийсетте, а лицето му сякаш бе изваяно от божествен скулптор, който малко преди глината да изсъхне, го е ударил, разваляйки творението си. Дори грижливо оформената брада в ръждивокафяв цвят, която си бе пуснал, след като го бе видяла за последен път, не можеше внесе хармония между безволевата брадичка и сплескания нос.

Тя никога не бе харесвала Паркър. Белинда го бе избрала, за да се грижи за филмовата й кариера по настояване на Гретхен, но впоследствие се бе оказало, че е любовник на Гретхен, а не представител на висшия ешелон на нюйоркските агенти. Въпреки това, съдейки по куфарчето „Луи Вюитон“ и обувките „Гучи“, бизнесът му явно процъфтяваше.

— Изглеждаш ужасно – обяви той и без да дочака покана, се настани на стола насреща й, като остави куфарчето на пода. Впери поглед в нея. Тя на свой ред насочи своя в него. Мъжът поклати глава. – Гретхен похарчи цяло състояние, за да уреди проблемите с всички договори, които наруши.

Почука с пръсти по масата и Фльор доби усещането, че здравата го сърби да извади калкулатор и да пресметне точната сума.

— Не съм струвала и пукната пара на Гретхен – заяви тя. – Сигурна съм, че Алексей е платил сметките от моите пари, а аз можех да си го позволя.

Той сви рамене.

— Това е една от причините понастоящем да се придържам само към музиката. – Паркър запали цигара. – Мениджър съм на „Неон Линкс“. – Затършува из джобовете и най-после извади един билет. – Заповядай на концерта довечера като мой гост. Всички билети са продадени от седмици.

Тя бе видяла афишите, разлепени из целия град. Тази вечер бе първият концерт от първото им европейско турне. Взе билета и пресметна наум колко би могла да вземе за него, ако го продаде на черно.

— Трудно ми е да си те представя като рокаджийски мениджър.

— Ако рок бандата пробие и парчетата й станат хитове, все едно си получил лиценз да печаташ пари. Когато ги открих, „Линкс“ свиреха в треторазреден клуб по крайбрежието на Джърси. Веднага разбрах, че в тях има хляб, но нямаха опаковка. Липсваше им стил, сещаш се какво имам предвид, нали? Можех да им намеря подходящ мениджър, но тогава бизнесът ми беше в застой, затова реших, защо пък, по дяволите, да не се заема лично? Направих някои промени и ги направих известни. Да ти кажа честно, очаквах, че ще имат успех, но не чак толкова голям. В последните два града, където бяхме на турне, избухнаха безредици. Няма да повярваш…

Той махна на някого зад нея и към тях се присъедини още един мъж. Беше малко над трийсетте, с буйна коса и дълги, извити надолу мустаци ала Фу Манчу*.

[* Литературен герой, създаден от английския писател Сакс Ромер, въплъщение на злото и криминален гений. – Б.пр.]

— Фльор, да ти представя Стю Каплан, тур мениджърът на „Неон Линкс“.

За облекчение на Фльор, новодошлият, изглежда, не я позна. Мъжете поръчаха кафе, сетне Паркър се извърна към Стю.

— Разреши ли проблема?

Стю подръпна мустака си.

— Прекарах половин час на телефона с чиновниците от проклетата агенция за човешки ресурси, преди да намерят някого, който говори английски. После ми казаха, че може би след седмица ще намерят подходящо момиче. Исусе, следващата седмица ще сме в шибаната Германия.

Паркър се намръщи.

— Проблемът е твой, аз нямам намерение да се намесвам, Стю. Ти си този, който ще работи без секретарка.

Двамата поговориха още няколко минути. Паркър се извини и отиде до мъжката тоалетна, а Стю се извърна към Фльор.

— Приятел ли ти е?

— По-скоро стар познат.

— Шибан диктатор. „Проблемът е твой, аз нямам намерение да се намесвам, Стю.“ По дяволите, да не би аз да съм виновен, че тя е надула корема.

— Твоята тур секретарка?

Мъжът кимна и се втренчи унило в чашата с кафе, а мустакът му съвсем провисна.

— Казах й, че ще й платим за аборта и всичко останало, но тя заяви, че се връща в Щатите, за да е сигурна, че всичко ще е както трябва. – Стю вдигна глава и се втренчи обвинително във Фльор. – За бога, това е Виена. Фройд е от тук, нали? Трябва да имат свестни лекари във Виена.

Хрумнаха й няколко неща, които би могла да му отговори, но реши да премълчи.

Стю изпъшка.

— Искам да кажа, че щеше да е зле, ако се бе случило в Питсбърг или някъде другаде, но във Вина…

— Какво точно прави тур секретарката?

Думите сами изскочиха от устата й. Просто се бе отплеснала, както винаги.

Стю Каплан я погледна и в очите му за пръв път блесна искрен интерес.

— Работата е много лека – да отговаряш на телефоните обаждания, да проверяваш ангажиментите, малко помощ за бандата. Нищо тежко. – Отпи от кафето. – Ти… ъъ… говориш ли немски?

Фльор също отпи от кафето.

— Малко. Също и италиански, и испански.

Стю се облегна назад.

— Заплатата е две стотачки на седмица, плюс стая и храна. Интересуваш ли се?

Тя имаше работа като сервитьорка в Лил. Посещаваше лекции в университета, беше се устроила в евтина стая и вече не вършеше нищо импулсивно. Но тази работа й се струваше безопасна. Различна. Би могла да опита за месец или два. Не разполагаше с нищо по-добро.

— Приемам.

Стю измъкна ловко визитна картичка от джоба.

— Събери си вещите и след час и половина ще се срещнем във фоайето на „Интерконтинентал“. – Надраска нещо върху картичката и се изправи. – Това е номерът на апартамента. Кажи на Паркър, че ще се видим там.

Паркър се върна на масата и Фльор му каза какво бе станало в негово отсъствие. Той се засмя.

— Не можеш да се справиш с работата.

— Защо не?

— Няма да издържиш. Не зная какво ти е казал Стю, но да си тур секретарка, на която и да е банда е тежка работа, а на „Неон Линкс“ е направо кошмар.

Това беше открит намек, че без Белинда тя не струва нищо. Трябваше да си тръгне и да забрави за цялата работа, но това, което беше просто един импулс, внезапно се превърна в нещо важно.

— Работила съм доста тежки работи.

Паркър я потупа покровителствено по ръката.

— Нека ти обясня нещо. Една от причините „Неон Линкс“ да останат на върха е, защото са разглезени, арогантни копелета. Това е техният имидж и откровено казано, аз ги окуражавам. Арогантността им е голяма част от това, което ги прави толкова велики, когато са на сцената. Но в същото време превръща работата с тях в истински ад. А да си тур секретарка не е особено престижна работа. Нека си го кажем честно. Ти си свикнала да раздаваш заповеди, а не да ги изпълняваш.

Какво ли знаеше Паркър Дейтън! Тя се вкопчи в твърдоглавието, което бе забравила, че притежава.

— Мога да се справя.

Мъжът, който не притежаваше никакво чувство за хумор, избухна в смях.

— Няма да издържиш и час. Не зная какво се случи с теб преди три години, но ти здравата се прецака. Ще ти дам един безплатен съвет. Зачеркни от менюто си хляба и пастите, после се обади на Гретхен и се върни пред камерата.

Фльор стана.

— Стю ме нае за негова тур секретарка, ясно ли е?

— При нормални обстоятелства, но…

— Добре, тогава. Той ми предложи работа и аз я приех.

Фльор се изнесе от ресторанта, преди Паркър да успее да каже нещо повече, но когато измина улицата до половината, се наложи да се облегне на стената на една сграда, за да си поеме дъх. Какви ги вършеше? Каза си, че това беше безопасно. Нищо повече от секретарска работа, но сърцето й продължаваше да бие като побесняло.