— Само това ли те интересува? Незначителната ти агенция?

Гневът му бе престорен и тя нямаше да се улови на въдицата.

— Днес ще пишеш.

Той пристъпи зад нея, остави чашата с кафе и сложи ръце на раменете й.

— Не мисля така.

Повдигна косата й и притисна устни към чувствителното местенце зад ухото й. Топлият му дъх помилва кожата й, а нежното докосване на устните му съживи чувствата й. За миг тя си позволи да се отдаде на усещанията, които пробуждаше в нея. Само за миг…

Ръцете му се мушнаха под пуловера, сетне се плъзнаха по голата кожа до дантелените чашки на сутиена. Погали зърната на гърдите й през коприната. Докосването му бе толкова приятно. Тръпки на удоволствие пронизаха тялото й. Джейк разкопча закопчалка отпред и дръпна чашките настрани. Когато повдигна пуловера и разголи гърдите й, тръпките се превърнаха в горещи вълни, бушуващи във вените. Той притисна раменете й към облегалката на фотьойла, така че гърдите й щръкнаха нагоре, и започна да дразни с палци набъбналите зърна. Устните му захапаха крайчеца на ухото й, после се спуснаха надолу по шията. Джейк беше майстор на прелъстяването, преминаваше от една еротична зона към друга, като че ли следваше карта от наръчник по секс.

В този миг Фльор осъзна, че са я изпързаляли.

Избута ръцете му, прекратявайки умелото му пресметливо съблазняване, и смъкна пуловера.

— Ти си истински негодник! – изсъска и скочи от фотьойла. – Това беше най-лесният начин да ми затвориш устата, нали?

Той стоеше неподвижно и се взираше в някаква точка над главата й. Вратите се затръшнаха, щорите се спуснаха, капаците се залостиха здраво.

— Не ме насилвай.

Фльор беше бясна на себе си, задето толкова лесно бе паднала в капана му, бясна на него и безкрайно тъжна.

— Кръгът се затвори – рече тя уморено. – Толкова си играл Калибър, че той накрая те е превзел. Не разбра ли, че твоят герой изяжда и малкото останало от почтеността ти!

Джейк прекоси стаята и отвори вратата.

Фльор се вкопчи в ръба на бюрото.

— Снимането на онези отвратителни филми е по-лесно, отколкото да вършиш истинската си работа.

— Върви си.

— Господин Корав пич е напълнил гащите от страх. – Тя се свлече отново във фотьойла. Ръцете й трепереха толкова силно, че пръстите не я слушаха. – Действие първо, сцена първа, дяволите да те вземат…

— Ти си луда.

— Действие първо, сцена първа. Коя е първата реплика?

— Наистина напълно си откачила!

— Хайде, стига, трябва да знаеш за какво точно е тази пиеса.

— Не е пиеса! – Той изведнъж се озова до нея. Лицето му бе толкова изтерзано, че тя потръпна. Една от ръцете му се сви в юмрук. — Това е книга! Трябва да напиша книга. Книга за Виетнам.

Фльор пое дълбоко дъх.

— Книга за войната? Точно по вкуса на Птичаря Калибър.

— Ти нищо не разбираш – каза той тихо.

— Тогава ми обясни.

— Ти не си била там. Няма да разбереш.

— Ти си един от добрите писатели в страната. Накарай ме да разбера.

Джейк се извърна с гръб към нея. В мансардата се възцари тишина. Тя чу в далечината вой на полицейска сирена, грохота на преминаващ камион долу по улицата.

— Беше невъзможно да ги разграничиш – проговори Джейк накрая. – Във всеки трябваше да виждаш враг.

Гласът му бе овладян, но идваше сякаш отдалеч. Извърна се и я погледна, като че ли искаше да се увери, че е разбрала. Тя кимна, при все че не разбираше. Ако това, което се бе случило във Виетнам, блокираше писането му, тогава защо обвиняваше нея?

— Влизаш в някакво оризище и виждаш две малки деца – четири или петгодишни. И в следващия миг някое от тях хвърля граната по теб. Мамка му. Що за война е това?

Фльор плъзна отново пръсти по клавишите и започна да пише, опитвайки се да напечата всичко. Надяваше се, че постъпва правилно, въпреки че никак не бе сигурна.

Той, изглежда, не чуваше тракането на пишещата машина.

— Селото беше крепостта на Виетконг. Партизаните избиха много от нашите. Някои от тях са били изтезавани, осакатявани. Те бяха наши другари… момчета, с които се сближаваш, които се превръщат в твое семейство. Трябваше да превземем селото и да го сравним със земята. Цивилните знаеха правилата. Ако не си виновен, не бягай! За нищо на света не бягай! Половината от ротата бяха пияни или надрусани – това бе единственият начин да понесеш ужаса, без да откачиш. – Джейк пое рязко дъх. – Извозиха ни по въздуха до писта близо до селото и веднага щом тя се освободи, започна въздушният обстрел. Когато всичко беше разчистено, влязохме в селото. Подбрахме ги и ги събрахме в центъра му. Те не бягаха – знаеха правилата – но въпреки това някои бяха застреляни. – Лицето му доби пепеляв оттенък. – Едно малко момиченце… беше облечено с изпокъсана ризка, която не покриваше корема му, щампована с малки жълти патета. И когато всичко свърши и селото гореше, някой включи радиото и намери станцията на американската армия във Виетнам. Отис Рединг пееше „Седя си на кея на залива“, а над корема на малкото момиченце летяха мухи…

За пръв път Джейк сякаш забеляза, че тя пише, и тикна пръст в машината.

— Записа ли онази част за музиката? Музиката е много важна. Всички, които са били във Виетнам, помнят музиката.

— Аз… аз не зная. Говориш много бързо.

— Дай на мен. – Той я избута, изтръгна листа от пишещата машина и сложи нов. Тръсна глава, сякаш да проясни мислите си, и започна да пише.

Фльор отиде до дивана, отпусна се изнемощяло и зачака. Той не откъсваше очи от страниците, които се изстрелваха една след друга като с магическа пръчка. В стаята беше студено, но по челото му бе избила пот, докато трескаво натискаше клавишите. Картината, която бе нарисувал Джейк, вече се бе запечатала в съзнанието й. Селото, хората, ризката с малките жълти патета. Нещо ужасно се бе случило през онзи ден.

Той не забеляза, когато Фльор тихо се измъкна от стаята.

* * *

Същата вечер Фльор излезе да хапне навън с Киси. Когато се върна, тракането на пишещата машина продължаваше. Тя му направи сандвич и отряза парче от бадемовата торта, останала от партито. Този път не си направи труда да чука, а отключи със своя ключ.

Джейк се беше привел над пишещата машина, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки на умора. По бюрото се виждаха чаши кафе и навсякъде бяха пръснати листове. Той изръмжа, когато Фльор остави подноса и започна да събира чашите, за да ги измие. Изплакна кафеварката и я зареди с прясно кафе, готова за включване, когато пожелае.

Ужасът от сутрешния му разказ се бе трупал в нея през целия ден. Не спираше да мисли за „Затъмнение в неделя сутрин“ и масовото убийство, на което Мат е бил свидетел във Виетнам. Сега постоянно я измъчваше един въпрос. Дали Джейк, като своя герой, е бил безпомощен свидетел на масово убийство, или е бил деен участник?

Обви ръце около себе си и излезе от мансардата.

* * *

По-късно същата седмица Дик Спано й позвъни за пръв път.

— Трябва да открия Джейк.

— Той никога не ми се обажда – рече тя, което беше буквалната истина.

— Ако го направи, кажи му, че го търся.

— Едва ли ще ми се обади.

Вечерта Фльор се качи на тавана и каза на Джейк за обаждането. Очите му бяха кървясали, по лицето му бе набола брада и като че ли от дни не бе спал.

— Не желая да говоря с никого – заяви той. – Дръж ги далеч от мен, ще го направиш ли?

И Фльор наистина се постара. Успя за известно време да залъже финансовия му мениджър, адвоката му и всичките им секретарки, но някой толкова известен като Джейк не можеше просто да изчезне и след като минаха пет дни и обажданията станаха все по-настойчиви и разтревожени, тя разбра, че трябва да предприеме нещо. Обади се на Дик Спано.

— Чух се с Джейк – осведоми го Фльор. – Той е започнал отново да пише и за известно време се е покрил.

— Трябва да говоря с него. Има една работа, която не търпи отлагане. Кажи ми къде е.

Тя почука с химикалката върху бюрото.

— Мисля, че е в Мексико. Но не ми каза точно къде.

Дик изруга, после я бомбардира с дълъг списък от неща, които трябва да му каже, ако Джейк отново се обади. Фльор записа прилежно всичко и пъхна бележката в джоба си.

* * *

Октомври се смени с ноември, датата на представянето на колекцията на Мишел наближаваше, а слуховете за старите нарушени договори продължаваха. И като че ли това не стигаше, но измислените истории, които бе подшушнала на журналистите за връзката й с Джейк, продължаваха да уронват престижа й. Според слуховете Фльор Савагар не била нищо повече от провалила се моделка, която се опитва да върти бизнес по гръб. Нито един от клиентите, с които преговаряше, не подписа с нея. Всяка вечер заспиваше, но след няколко часа се събуждаше и оставаше дълго да лежи, заслушана в приглушеното тракане на пишещата машина. На сутринта използваше собствения си ключ, за да влезе в мансардата и да го провери. След известно време вече бе трудно да се каже кой от двамата беше по-изтощен.

Фльор прекара деня преди представянето на колекцията на Мишел в хотела, сновейки между техническите работници и дърводелците, които изграждаха модния подиум. Направо подлуди всички с постоянните си напомняния за пропуските и охраната при вратите. Дори Киси изгуби търпение, но всичко зависеше от колекцията на Мишел, а Алексей разполагаше с двайсет и четири часа да извърти мръсния си номер. Фльор се обади на Мишел във фабриката в Астория, за да се увери, че охраната е на поста си и всичко е наред.

— Всеки път, когато погледна, те са по местата си – увери я брат й.

Когато той затвори, Фльор осъзна, че е забравила да диша. Беше наела най-добрата охранителна компания в щата. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че ще си свършат добре работата.

* * *

Уили Бонадей се оригна и бръкна в джоба на униформата за ролката с хапчета против киселини. Понякога ги дъвчеше едно след друго, за да му помогнат да мине по-бързо дневната смяна. Работеше тук вече месец и тази вечер беше последната. Уили си мислеше, че да се охраняват някакви дрехи си е чиста безсмислица, но щом редовно му плащаха, той си гледаше съвестно работата.

В смяната им бяха четирима и това място бе по-охранявано от крепост. Постът на Уили беше точно зад входната врата на старата фабрика в Астория, а партньорът му Анди охраняваше отзад. Още двама млади мъже пазеха вратите на шивашкото ателие на втория етаж, където бяха заключени дрехите. На сутринта момчетата от дневната смяна щяха да придружат големите щендери с дрехи до камиона, който щеше да ги откара в хотела. До вечерта работата им тук ще е приключила.

Преди две години Уили охранява Реджи Джаксън*. Ето това беше работа по вкуса му. Когато двамата със зет му гледаха „Джайънтс“**, искаше да се хвали, че е охранявал Реджи Джаксън, а не някакви дрехи. Уили взе броя на „Дейли Нюз“. Докато обръщаше на спортната страница, очукан оранжев ван с надпис „Булдог Електроникс“ отстрани мина покрай главния вход, но Уили не го забеляза.

[* Американски бейзболен играч. – Б.пр.]

[** Професионален американски бейзболен отбор. – Б.пр.]

Мъжът зад волана на вана зави в малката пресечка на отсрещната страна на улицата, без да погледне към фабриката. Не беше нужно. През изминалата седмица минаваше оттук всяка вечер, всеки път с различни превозни средства и знаеше точно какво ще види. Знаеше за Уили, макар че не му бе известно името на мъжа, както и за охранителя при задния вход и заключената стая на втория етаж, също охранявана от един пазач. Разполагаше с точна информация за разписанието на дневната смяна, която щеше да застъпи след няколко часа, както и за това, че през нощта фабриката се осветява от интериорни лампи. Единствено лампите бяха важни за него.

Складът на отсрещната страна на улицата беше изоставен преди няколко години и ръждясалият катинар на задната врата не беше никакво препятствие пред челюстите на секача за болтове. Мъжът извади от вана куфара с инструментите. Беше доста тежък, но той бе привикнал и тежестта не го притесняваше. След като проникна безпроблемно в склада, включи джобния фенер и осветявайки пътя пред себе си, се отправи към предната част на сградата. Фенерът го дразнеше. Светлинният лъч се размиваше – нямаше ясни и точни очертания. Скапана светлина.

Светлината беше негова специалност. Чисти и тесни лъчи, остри като молив. Кохерентната светлина не се размиваше в безформени очертания като лъча на фенера.

Необходим му беше почти час, за да монтира всичко. Обикновено не отнемаше толкова дълго време, но той бе принуден да нагоди оборудването си с мощен телескоп, а монтажът му бе труден. Мъжът не бързаше, защото обичаше предизвикателствата, особено добре платените.