Ето какво било. Тайната, която го измъчваше. Причината да издигне непреодолими стени около себе си. Той се боеше, че светът ще научи, че се е сринал.

— Ти не си Джон Уейн. Ти си бил двайсет и една годишно хлапе от Кливланд, което е имало много малко шансове в живота си, а е видяло твърде много.

— Аз откачих, цветенце. Не го ли разбираш? Виех с дни, вперил поглед в тавана.

— Това е без значение. Ти не би могъл да напишеш толкова красиви, проникновени пиеси, които надникват в сърцата, ако човешките страдания те оставят безучастен, ако не разкъсват душата ти.

— Много от момчетата видяха същото, което и аз, но не откачиха.

— Ти не си като „многото момчета“.

Фльор протегна ръка към него, но преди да го докосне, той стана и се извърна с гръб към нея.

— Успях да събудя всичките ти закрилнически инстинкти, нали? – Заболя я от презрението, с което бяха изречени думите. – Накарах те да ме съжаляваш. Повярвай ми, не това съм искал.

Фльор също се изправи, но този път не понечи да го докосне.

— Когато ми даде ръкописа, трябваше да ми кажеш, че не бива да го чета. Да не би да очакваше да реагирам, сякаш току-що съм гледала един от тъпите ти филми за Калибър? Не бих могла. Не обичам да те гледам как измъчваш хора, надупчени с куршуми. Много повече те харесвам, когато лежиш свит на кълбо на тясното болнично легло, когато всичко в теб крещи и вие, защото не си могъл да предотвратиш случилото се в онова виетнамско село. Твоята болка ме накара да страдам с теб и ако това не ти се нрави, не биваше да ми даваш книгата.

Вместо да го успокоят, думите й го разгневиха.

— Ти нищо не си разбрала! – извика Джейк и се отдалечи.

Тя не тръгна след него. Всичко това беше за него, не за нея.

Отиде при басейна и свали дрехите си. Остана по сутиен и бикини. Трепереща от студ, се взря в тъмната негостоприемна вода. После се гмурна. Ледените води сякаш прерязаха дробовете й, отнеха дъха й. Тя заплува към дълбокия край на басейна и се обърна по гръб. Студ… неподвижност… очакване.

Изпитваше дълбоко, болезнено състрадание към момчето, което някога е бил, отраснало без нежността на майка си, прекалено уморена и твърде сърдита заради несправедливостта на живота, за да даде на детето си обичта и ласките, от които се е нуждаело. Той е търсил баща сред мъжете, посещаващи съседните барове. Понякога е намирал; понякога – не. Фльор се замисли за поредната ирония на съдбата – не бе поучил стипендия заради прекрасния си изтънчен ум и чувствителна душа, а заради умението безмилостно да вкарва топката в коша.

Докато се носеше в ледената вода, Фльор размишляваше за брака му с Лиз. Той бе продължил да я обича дълго след като връзката им е приключила. Колко типично за него. Джейк не обикваше лесно, но щом веднъж отдадеше любовта си, не можеше толкова леко да се освободи от чувствата. Бил е вцепенен от болка, когато се е записал доброволец, и безуспешно се е опитвал да преодолее предателството на любимата жена с помощта на войната, смъртта и наркотиците. Не го е било грижа дали ще оцелее и тя се ужасяваше от безразсъдството му. Когато не е успял да попречи на случилото се в селото, се е сринал. И въпреки онези дълги месеци във военната болница, той никога не се беше възстановил напълно.

Докато се взираше в нощното небе, на Фльор й се струваше, че разбира защо.

— Водата е студена. По-добре да излезеш. – Той стоеше край басейна. Не изглеждаше особено дружелюбен, но не беше и враждебен. В едната си ръка държеше бутилка бира. В другата – оранжева плажна кърпа.

— Още не съм готова.

Джейк се поколеба, после отнесе кърпата и бирата до един от шезлонгите.

Фльор огледа облаците, носещи се над главата й.

— Защо ме обвиняваш за творческия си блокаж?

— Проблемът започна, когато те срещнах. Преди да се появиш, всичко вървеше чудесно.

— Имаш ли някакво обяснение за това?

— Няколко.

— Искаш ли да ги споделиш?

— Не съвсем.

Фльор спусна крака и запори водата.

— Ще ти кажа защо не си могъл да пишеш. Аз щурмувах крепостта. Рушах онези стени. Ти ги беше изградил дебели и високи, но едно забавно деветнайсетгодишно хлапе, което те поглъщаше с очи, започваше да ги събаря по-бързо, отколкото успяваше отново да ги издигнеш.

— Изкарваш го по-сложно, отколкото е всъщност. Не можех да пиша, след като си тръгна, защото се чувствах виновен, това е всичко. И двамата знаем, че не е заради теб.

— Не! – Тя заплува, докато краката й докоснаха дъното. – Ти не си изпитвал вина. Това е просто удобно извинение. – Гърлото й се стегна. – Не си се чувствал виновен, защото си ме искал, защото може би дори малко си ме обичал. – Болезнената буца, заседнала в гърлото, й пречеше да диша. – Трябва да си ме обичал, Джейк. Не бих могла да си измисля всички онези чувства.

— Ти нищо не знаеш за моите чувства.

Фльор трепереше във водата, мокрият сутиен студенееше върху гърдите й, цветето на медальона бе залепнало към кожата. Внезапно го видя толкова ясно, че сама се удиви как не го е разбрала по-рано.

— Всичко е заради мачизма. Това е. В „Затъмнение в неделя сутрин“ ти си разкрил твърде много от себе си и когато съм се появила аз, всичките ти предупредителни лампички са светнали. Не си спрял да пишеш заради мен. Спрял си, защото си се боял да не разголиш още повече душата си. Не си искал всички да узнаят, че коравият мъжкар от екрана – силното момче, което е трябвало да бъдеш, докато си растял – няма нищо общо с теб.

— Говориш като проклет психар.

Зъбите й тракаха от студ и думите звучаха накъсано.

— Дори когато се шегуваш с екранния си образ, ти лекичко намигваш. Сякаш казваш: „Хей, вие, това е само игра, но всички знаем какъв мъжага съм аз“.

— Това са пълни глупости.

— Започнал си да се правиш на корав непукист още докато си бил дете. В противен случай онези кливландски улици са щели да те унищожат. Но не след дълго си започнал да вярваш в измисления образ, че ти си мъж, който може да се справи с всичко. Мъж като Птичаря Калибър. – Тя се изкачи по стълбичките и от мразовития въздух мокрото й тяло затрепери още по-силно. – Искал си да бъдеш като каубоя Калибър – емоционално мъртъв, безчувствен човек, който никога не изпитва болка. Човек, който е недосегаем.

— Наистина дрънкаш пълни дивотии! – Бирената бутилка се стовари шумно върху масата.

Вместо да приеме, че не е неуязвим, той отново се нахвърляше срещу най-близката мишена. В случая тя. Фльор се вкопчи в перилото, раменете й се свиха от студа, гърдите й се стегнаха от мъка.

— Птичаря Калибър дори не е наполовина мъж, колкото теб. Не го ли разбираш? Твоят емоционален срив е признак на човечност, а не на слабост.

— Глупости!

Зъбите й вече тракаха толкова силно, че тя едва можеше да говори.

— Ако искаш да се излекуваш, влез вътре и прочети собствената си проклета книга!

— Мамка му, не мога да повярвам! Напълно грешиш.

— Прочети книгата си и се опитай да изпиташ поне малко състрадание към онова бедно, храбро момче с оголени нерви и разядена душа…

Джейк скочи от шезлонга, лицето му пламтеше от ярост.

— Не си разбрала най-важното. Нищо не си проумяла! Не виждаш това, което е под носа ти! Тази книга не е за съжалението!

— Прочети книгата си! – извика тя в студената нощ. – Прочети за момчето, което не е имало нито един човек на този свят, на когото да му пука за него!

— Защо не можеш да разбереш? – разкрещя се той. – Тази книга не е за съжалението! Това, което написах, е за отвращението. – Изрита шезлонга, препречващ пътя му, и го запрати в басейна. – Искам да изпиташ такова отвращение към мен, че да се махнеш от шибания ми живот!

Хукна към къщата, а портите на манастира се затръшнаха за хиляден път пред лицето й. Джейк си тръгна, като всички други, зарязвайки я безпомощна, мръзнеща и самотна. Фльор се свлече на бетона, трепереща и вцепенена. Старите кедри около къщата простенаха. Тя грабна оранжевата кърпа и се уви в нея, сетне отпусна глава върху смачканите дрехи, сви се на топка и най-после даде воля на сълзите. Плака, докато силите не я напуснаха.

* * *

Джейк стоеше до прозореца в тъмната дневна и гледаше надолу към Фльор, скупчена край басейна. Тя беше красиво, сияещо създание, изтъкано от светлина и доброта, а той я бе завлякъл в ада. Нещо остро и парещо забоде клепачите му.

Искаше да отнеме болката й, да я всмуче в себе си. Но не отиде при нея – не си го позволи. Даде й книгата. Написа я за нея, за да разбере защо той не можеше да й даде всичко, което искаше, всичко, което това изключително създание заслужаваше, всичко, което бе – твърде слаб или твърде недостоен – да й даде.

Спомни си онова парти в дома й, когато отиде да я търси и ги завари двете с Киси да гледат „Буч Касиди“ по телевизията. Редфорд никога нямаше да се озове в тясно болнично легло, свит като зародиш. Док никога нямаше да се срине. Нито Птичаря Калибър. Как можеше тя да обича мъж, способен да свърши толкова безславно?

Извърна се от прозореца. Не трябваше да я води тук, не биваше да я допуска отново в живота си, да я обича толкова силно. Любовта събаряше защитните прегради, които бе изградил, за да живее. Тъй като самата тя бе силна, не желаеше да приеме, че той е слаб. Другите момчета не рухнаха, а той се разпадна.

Тя бе разпръснала ръкописа край креслото, в което го бе чела. Той си я представяше как седи там, подвила онези невероятно дълги крака под себе си, смръщила красивото си лице, докато съсредоточено чете. Приближи се до креслото и коленичи, за да събере листовете. Ще запали огън и ще ги изгори, преди да си легне. Те бяха като гранати, разхвърляни наоколо, и той нямаше да заспи спокойно, докато не ги унищожи. Защото, ако някой друг прочете написаното в тях, не му оставаше нищо друго, освен да опре дулото на пистолета до челото си и да си пръсне мозъка.

Върна се до прозореца. Тя бе притихнала. Може би беше заспала. Надяваше се да е заспала.

Отиде при креслото и погледът му попадна върху първата страница. Вдигна я, огледа качеството на печата, забеляза, че дясното поле е прекалено малко. Регистрира всички тези дребни, незначителни факти и започна да чете.

ГЛАВА ПЪРВА

Всичко във Виетнам е като миниран капан. Пакет цигари, запалка, станиолова обвивка на бонбон – всички тези неща могат да избухнат в лицето ти. Но не очаквахме, че малкото детско телце, лежащо отстрани на пътя към Куанг Чи, може да е миниран капан. Кой би допуснал, че едно мъртво дете може да бъде бомба? Това бе отвъд границите на човешкото разбиране…

* * *

По някое време през нощта Джейк я внесе вътре. Главата й се удари, докато се опитваше да мине през вратата на гостната, и той изруга, но когато я положи върху леглото и й прошепна „лека нощ“, нежността в гласа му я накара да се престори на заспала.

Що се отнася до чувствата, той е най-непочтеният човек, когото съм срещала. Това бе казала на Киси за него и беше права. Беше изпитала достатъчно болка в живота си и беше дотук. Да обича мъж, който подмяташе сърцето й като баскетболна топка, беше мъчение, което повече не можеше да понесе.

Рано на следващата сутрин, тя го намери заспал върху един от диваните. Устата му бе полуотворена, а ръката – заровена в купчината листове, разпръснати на пода под него. Откри ключовете на ягуара и натъпка възможно най-безшумно багажа си в сака. Пикапът му бе в гаража, така че не го оставяше без превоз.

Колата запали от раз. Докато излизаше на заден и обръщаше на алеята за коли, утринното слънце заслепи очите й, още подути от сълзите. Бръкна в чантата за слънчевите очила. Алеята беше стръмна и неравна. Джейк и неговата несигурност. Беше направил къщата почти недостъпна, за да опази скъпоценното си глупаво уединение.

Колата запълзя надолу по пътя. Някакво движение в огледалото за обратно виждане привлече вниманието й. Джейк тичаше след колата. Краят на ризата му се вееше, а косата му стърчеше във всички посоки. Приличаше на човек, готов на убийство. Крещеше нещо, но Фльор не можеше да го чуе. Може би така беше по-добре.

Натисна педала на газта, взе следващия завой прекалено бързо и дъното на колата заора в една от браздите на пътя. Тя изви рязко волана надясно и ягуарът поднесе. Преди да успее да го изправи, предното колело увисна над канавката отдясно на пътя.

Фльор изключи двигателя, отпусна ръце върху волана и зачака Джейк и гнева му. Или Джейк и едно от заядливите му остроумия, или Джейк и поредната димна завеса, която ще изпречи помежду им. Защо просто не я остави да си отиде? Защо най-после не изберат по-лесния изход?

Вратата на шофьора се отвори, но младата жена не помръдна. Дишането му бе учестено, както нейното през онази нощ на Четвърти юли преди шест месеца. Фльор бутна очилата по-високо на носа си.