— Това е добре – заяви младата жена веднъж. – След като не можем да се докосваме, ще се научим да общуваме на много по-висше, интелектуално ниво.

Отговорът му бе в типичен стил за Коранда.

— Престани да плещиш глупости и ми кажи какъв цвят са ти гащичките.

Една петъчна вечер в края на февруари тя се прибра у дома след купона, който Мишел и Деймън бяха устроили, за да отпразнуват преместването си в новото им общо жилище. Тъкмо влизаше, когато телефонът иззвъня. Фльор се усмихна и го вдигна.

— Казах, че аз ще ти се обадя, любовнико.

— Фльор? О, Господи, бебче, трябва да ми помогнеш! Моля те, бебче…

Пръстите й се стегнаха около слушалката.

— Белинда?

— Не му позволявай да го направи! Зная, че ме мразиш, но моля те, не му позволявай да ми го причини.

— Къде си?

— В Париж. Аз… аз мислех, че съм се отървала от него. Трябваше да зная… – Гласът на Белинда заглъхна и тя се разплака.

Фльор стисна клепачи.

— Кажи ми какво се е случило.

— Той изпрати в Ню Йорк двама от главорезите си. Чакаха ме в апартамента, когато вчера се прибрах, и ме принудиха да тръгна с тях. Ще ме заведат в Швейцария. Той ще ме заключи в клиника, бебче. Защото останах далеч от теб в Ню Йорк. Заплашва ме от години, а сега наистина ще…

Внезапно се чу изщракване и линията прекъсна.

Фльор се свлече на ръба на леглото, все още стискайки слушалката в ръка. Не дължеше нищо на майка си. Белинда сама бе решила да остане омъжена за Алексей. Беше прекалено обсебена от ореола на свръхбогатите и могъщите, обкръжаващ Алексей, и каквото и да се случваше в момента с нея, бе единствено по нейна вина.

Ала все пак… Белинда беше нейна майка.

Остави слушалката върху вилката и се застави да проанализира отношенията си с Белинда, което отдавна избягваше. Спомените за времето, прекарано заедно, се заредиха пред очите й като страниците от ръкописа на Джейк. Тя видя с нови очи това, което не бе забелязала преди. Видя съвсем ясно майка си – слаба, лекомислена жена, която искаше да гребе с пълни шепи най-доброто от живота, но или нямаше възможности, или не притежаваше силата да го постигне сама. И тогава видя любовта на майка си – егоистична, себична, оплетена с условности и различни хитрости – но все пак любов. Толкова искрена, че Белинда никога не можа да проумее защо Фльор се съмняваше в нея.

Запази билет за сутрешния полет до Париж. Беше твърде рано, за да се обади на Джейк, затова остави бележка на бюрото на Риата да го уведоми, че се е наложило спешно да замине по работа извън града и да не се тревожи, ако няколко дни не му се обади. Не желаеше нито той, нито Мишел да разберат какво е предприела. Последното, което искаше, бе Джейк да цъфне в Париж, въоръжен с два револвера и камшик. А Мишел бе страдал достатъчно от безразличието на Белинда.

Докато излизаше от къщата, в главата й се превъртаха различни сценарии, кой от кой по-ужасен. Белинда може да смяташе, че всичко е заради нея, но Фльор не се заблуждаваше: Алексей използваше Белинда като примамка, за да доведе дъщеря му обратно при него.

* * *

Къщата на „Рю дьо Биенфезанс“ се издигаше сива и мълчалива в сумрака на зимната парижка вечер. Изглеждаше също толкова недружелюбна, каквато Фльор я помнеше. Докато се взираше през прозореца на лимузината, която бе наела от хотела, младата жена си спомни за първия път, когато бе видяла мрачната резиденция. През онзи ден бе толкова изплашена – ужасена от срещата с бащата, когото не познаваше, изпълнена с болезнен копнеж да види майка си, притеснена за неподходящите си дрехи. Поне този път нямаше защо да се тревожи за дрехите.

Под вечерната кадифена наметка, подплатена със сатен, Фльор бе облечена с последния тоалет, който Мишел бе сътворил за нея – права, виненочервена рокля от кадифе, с тесни, плътно прилепнали ръкави. Корсажът беше с дълбоко деколте, извезан с изящна плетеница от тъмночервени мъниста. Роклята бе с асиметричен подгъв, превърнал се в запазена марка на Мишел – от едната страна стигаше до коляното, а от другата се спускаше до средата на прасеца, с мъниста по края, за да се подчертае диагоналната линия. Косата й бе вдигната в по-сложна прическа от обичайното, а между спуснатите покрай ушите й кичури проблясваха гранатови обеци. На шестнайсет години Фльор бе решила, че е много мъдро да се появи в дома на Алексей в обикновени дрехи, но на двайсет и шест не мислеше така.

Вратата отвори млад мъж в костюм от три части. Дали не беше един от главорезите, за които бе споменала Белинда? Приличаше на погребален агент, завършил „Харвард“ с диплом по икономика.

— Вашият баща ви очаква.

Обзалагам се, не ме очаква. Подаде му вечерната наметка.

— Бих искала да видя майка ми.

— Оттук, ако обичате.

Тя го последва в предния салон. Стаята беше студена и празна. Единственото украшение беше букетът от бели рози върху полицата на камината като в погребална зала. Фльор потръпна.

— Вечерята ще е готова всеки момент – оповести погребалният агент. – Бихте ли желали първо да пийнете нещо? Може би чаша шампанско?

— Бих желала да видя майка ми.

Той се обърна, все едно не я беше чул, и изчезна надолу по коридора. Фльор обви ръце около себе си, опитвайки се да се предпази от гробовния студ в помещението. Свещниците по стените хвърляха зловещи сенки върху гротескните фрески по тавана.

Достатъчно, каза си Фльор. Само защото погребалният агент бе затворил вратата, сякаш да я запечата в гробницата, не означаваше, че бе длъжна да остане тук. Токчетата на вечерните й обувки затракаха върху мрамора, когато излезе в коридора. Вдигнала високо глава, в случай че я следят невидими очи, тя мина покрай безценните гоблени и се отправи към внушителното стълбище. Когато стигна до горе, друг погребален агент с грижливо зализана коса и тъмен костюм й препречи пътя.

— Заблудили сте се, мадмоазел.

Беше констатация, а не въпрос и Фльор осъзна, че е допуснала първата грешка. Мъжът нямаше да я пусне, а тя не можеше да си позволи толкова ранно поражение, когато трябваше да пази силите си за схватката с Алексей. Реши да ограничи загубите.

— Отдавна не съм била тук и съм забравила колко огромна е къщата – изрече с достойнство и се върна в салона, където първият погребален агент я очакваше, за да я съпроводи до трапезарията.

Дългата лъскава махагонова маса бе украсена с още един букет от бели рози и сервирана само за един – скъп китайски порцелан, кристал и сребърни прибори. Алексей бе обявил война на нерви, внимателно режисирайки всичко така, че да я накара да се почувства безпомощна. Тя сведе поглед към диамантения часовник, който Джейк й бе изпратил, и сподави престорена прозявка.

— Надявам се, че тази вечер храната ще е прилична. Доста огладнях по пътя.

Забеляза със задоволство удивлението, пробягнало по лицето му, преди да кимне и да излезе. Кои бяха тези мъже с тъмни костюми и официални маниери? И къде беше Белинда? И в тази връзка, къде беше Алексей?

Появи се слуга в ливрея, за да й сервира. Тя седеше сама в кадифената рокля, начело на огромна маса, гранатите и мънистата блещукаха на светлината на свещите. Съсредоточи се върху вечерята, опитвайки се да изглежда свършено спокойна, докато се наслаждава на вкусната вечеря. Дори помоли да й сипят допълнително от суфлето с кестени. Накрая поиска чаша чай и коняк. Алексей щеше да определя своята част от тази игра, но нямаше да диктува нейната.

Погребалният агент се появи, докато въртеше между пръстите си чашата с коняк.

— Ако мадмоазел желае, да ме последва…

Тя отпи още една глътка, сетне бръкна в чантата за огледалцето и червилото. Погребалният агент не скри нетърпението си.

— Вашият баща ви очаква.

— Дойдох тук, за да видя майка ми. – Тя отвори рязко капачката на огледалцето. – Нямам работа с мосю Савагар, докато не се срещна с майка ми. Ако не разрешава, ще си тръгна незабавно.

Погребалният агент явно не бе подготвен за подобен развой. Поколеба се за секунда, после кимна.

— Много добре, ще ви заведа при нея.

— Сама ще намеря пътя. – Тя върна огледалцето и червилото в чантата, мина покрай него, излезе в коридора и се насочи към величественото стълбище. Мъжът, който я бе пресрещнал първия път, отново се появи, но този път не се опита да я спре и Фльор мина покрай него, сякаш бе невидим.

Почти седем години бяха минали, откакто за последен път бе стъпвала в къщата на „Рю дьо Биенфезанс“, но нищо не се бе променило. Персийските килими все още заглушаваха стъпките, а от позлатените си рамки мадоните от петнайсети век продължаваха да извиват очи към небето. В тази къща времето се измерваше с векове, докато десетилетията се изнизваха незабелязано.

Докато вървеше по разкошните притихнали коридори, Фльор се замисли в каква къща би искала да живее с Джейк – голяма, разхвърляна, с постоянно хлопащи врати и дървени подове, които скърцат, с перила, по които се пързалят деца. Къща, в която времето се отмерва с шумни десетилетия. Джейк като баща на децата й… техните деца. За разлика от Алексей, Джейк щеше да им крещи, когато го ядосат. Но щеше да ги прегръща и целува и ако се наложи, ще се сражава с целия свят, за да ги защити.

Защо тогава се колебаеше? Та нали най-много на този свят искаше да бъде негова жена. Ако това означаваше, че ще се наложи да приеме двойствената му природа – е, сега вече познаваше всичките му хитроумни номера и нямаше да му е лесно да се затвори и изолира от нея, когато нещо го тревожи. А и тя не беше кой знае какво цвете за мирисане. Нямаше намерение да се отказва от кариерата си и нищо на света не можеше да я накара да се влюби в домакинската работа. Освен това Джейк не беше единственият, който умееше да се затваря и изолира.

Изведнъж, сред гробовния студ на тази къща, всичките й съмнения отлетяха. На земята нямаше друг мъж, комуто би се доверила да стане баща на децата й. Още тази нощ ще му се обади и ще му го каже.

Беше стигнала до стаята на Белинда, затова пропъди мислите за бъдещето, за да се справи с настоящето. След като почука, измина известно време, преди да чуе някакво движение от другата страна. Вратата се отвори и в пролуката се появи лицето на Белинда.

— Бебче? – Гласът й затрепери, като че ли дълго време не го бе използвала. – Наистина ли си ти? Аз… аз съм в ужасно състояние. Не мислех… – Пръстите й запърхаха като крила на уловена птичка, когато ръката й се стрелна към бузата.

— Не си вярвала, че ще дойда.

Белинда отметна един сплъстен кичур коса, паднал върху очите й.

— Аз… аз дори не смеех да се надявам. Зная, че не биваше да те моля.

— Ще ме пуснеш ли вътре?

— О… Да… Да. – Тя се отдръпна. Когато вратата се затвори зад гърба й, Фльор забеляза, че майка й мирише на застоял тютюнев дим, вместо на „Шалимар“. Припомни си ярката райска птица, която долиташе в манастира и носеше със себе си толкова сладко ухание, че мигом разсейваше обичайните миризми на мухъл, стари навици и безполезни молитви.

Гримът на Белинда се бе изтрил, бяха останали само мазни следи от сините сенки върху клепачите, събрали се в бръчиците около очите й. Лицето й бе толкова бледо, че изглеждаше безцветно на фона на смачкания пеньоар от жълта китайска коприна. Фльор забеляза едно петно отпред и провисналия преден джоб, сякаш натежал от прекалено много запалки. Ръката на Белинда отново се стрелна към бузата й.

— Ще отида да се измия. Винаги съм искала да изглеждам хубава за теб. Ти винаги си смятала, че съм красива.

Фльор улови ръката на майка си. Беше малка като на дете.

— Седни и ми кажи какво се е случило.

Белинда се подчини – послушно дете, покоряващо се на силата. Запали цигара и със задъхания си младежки глас разказа на Фльор за заплахите на Алексей да я затвори в клиника.

— Вече не пия, бебче. Той го знае, но използва миналото. То е като меч, постоянно висящ над главата ми, за да ме заплашва, когато го разсърдя. – Издуха струя дим. – Не му хареса какво се случи между нас, когато пристигнах в Ню Йорк. Той е мислил, че ще бъда по-упорита и настойчива в желанието си да съм с теб. Очакваше от мен да те изложа, но моите действия злепоставиха единствено него.

— Имала си връзка с Шон Хауъл.

Белинда изтръска пепелта от цигарата в порцелановия пепелник.

— Той ме изостави заради по-възрастна жена, представяш ли си? Смешно, нали? Алексей закри всичките ми сметки, а другата жена беше богата.

— Шон Хауъл е кретен.

— Той е звезда, бебче. Въпрос на време е, преди отново да се завърне триумфално на небосклона. – Погледна към Фльор укорително, както някога. – Ти трябваше да му помогнеш. Сега, когато си голям агент, би могла да се погрижиш за стар приятел.

Фльор видя недоволството в очите на майка си и зачака отново да я залее старата вълна на вина, но нищо подобно не се случи. Вместо това изпита раздразнението на майка, изправила се пред неразумно и непослушно дете.