— Не му ли навредихте достатъчно? Репортерите не го оставят на мира. Не разбрахте ли посланието? Джейк не желае да разговаря с вас.

Това беше преди пет дни и оттогава Фльор не се бе опитвала да му се обади.

Затвори куфара.

— Ако не искаш да живееш тук, Белинда, можеш да се преместиш. Ти си богата жена и можеш да живееш, където пожелаеш. Предложих ти да потърсим подходящ апартамент, но ти отказа.

— Размислих. Нека утре да излезем и да разгледаме какво се предлага.

— Твърде късно. Самолетът ми отлита в три часа. – Но не за Ню Йорк, както мислеше Белинда.

— Бебче! – захленчи Белинда. – Не съм свикнала да бъда сама.

Доколкото познаваше майка си, Фльор не се съмняваше, че

няма дълго да остане сама.

— Ти си по-силна, отколкото мислиш. – И двете сме, додаде наум младата жена.

Очите на Белинда се наляха със сълзи.

— Не мога да повярвам, че ме изоставяш. След всичко, което направих за теб.

Фльор целуна набързо майка си по бузата.

— Всичко с теб ще е наред.

* * *

На път за летището лимузината заседна в трафика. Фльор зяпаше магазините, докато един автобус не закри гледката. Колата напредна с още десетина метра, задмина автобуса и тя се озова срещу голям билборд, откъдето я гледаше лицето на Джейк – рекламираше „Смут край кървавата река“. Плоската периферия на шапката засенчваше очите му, лицето му бе брадясало, а от ъгълчето на устата му висеше пура. Птичаря Калибър – мъж, чужд на всякаква слабост, който не се нуждаеше от никого на света. Какво я бе накарало да си въобрази, че може да го промени?

Затвори очи. Трябваше да управлява агенция и не можеше да си позволи да отсъства дълго, но имаше нужда от няколко дни – само няколко дни насаме – преди да се върне. Нуждаеше се от място, където никой не можеше да я открие, място, където няма да чака телефонът да звънне. Веднъж вече бе излекувала разбитото си сърце. Можеше отново да го направи.

В Миконос.

* * *

Кокетната къща с бяла хоросанова замазка бе сгушена сред маслинова горичка, недалеч от пустия плаж. По цели дни Фльор се печеше на слънце, дълго се разхождаше боса край брега на морето и не спираше да си повтаря, че времето ще излекува раните й. Но отвътре се чувстваше вцепенена и празна, сякаш бяха изцедили и последната й капка живот. Оставаше глуха за звуците, сляпа за цветовете. На Миконос – където бялото беше толкова бяло, че очите боляха, а тюркоазените води на Егейско море толкова ярки, че на техния фон нюансите се променяха – всичко бе избледняло до сиво. Докато вървеше край морския бряг, виждаше как вятърът развява косата й, ала не усещаше полъха му върху кожата си и се питаше дали това ужасно вцепенение някога ще изчезне.

Нощем я будеха мъчителните спомени за целувките и ласките на Джейк. Устните му върху гърдите й… пулсиращата мъжественост, която я изпълваше докрай… Ако я обичаше така, както тя го обичаше, щеше да знае, че тя никога не би могла да го предаде. Точно от това се бе страхувала през цялото време. Това бе причината да го помоли да изчакат, когато й предложи да се оженят. Фльор не вярваше, че Джейк я обича достатъчно, и се оказа права. Не я обичаше толкова, че да бъде силен и непоклатим.

На третия ден тя знаеше, че Миконос не притежава вълшебна лечебна сила. Бе зарязала работата си твърде дълго време и трябваше да се върне в Ню Йорк. Въпреки това остана още два дни, преди да се обади на Дейвид и да му каже, че се прибира.

Беше празна, вцепенена от болка, ала не бе прекършена.

* * *

Когато Фльор слезе от самолета на летище „Кенеди“, валеше сняг. Вълненият панталон дразнеше изгорялата от слънцето кожа, която се белеше на места, а стомахът й бе разбърникан от двучасовите въздушни течения над Атлантика. Заради снега беше много по-трудно от обичайното да намери такси и когато най-после хвана едно, парното не работеше. Минаваше полунощ, когато пусна резето на входната врата и се отправи към дневната.

В къщата бе влажно и студено, почти като в таксито. Фльор пусна куфара, включи отоплението и изрита обувките. Все още с палтото, отиде в кухнята, напълни чаша с вода и пусна две таблетки „Алка Зелцер“. Докато те се разтваряха, краката й съвсем замръзнаха върху ледените плочки на пода. Смяташе веднага да си легне, да включи електрическото одеяло и да не помръдне до сутринта. Но първо ще вземе най-горещия душ, който успее да издържи.

Свали палтото и дрехите чак когато влезе в банята. Вдигна косата си и я забоде с фиби, плъзна настрани вратите на душ-кабината и застана под горещата водна струя. След шест часа ще стане и ще отиде да тича в парка, независимо колко зле се чувстваше. Този път няма да рухне. Ще се придържа към ежедневния ритъм и обикновените неща и накрая болката ще стане поносима.

Фльор се подсуши и облече бежовата сатенена нощница, висяща на закачалката до душ-кабината. Беше забравила да включи електрическото одеяло, затова облече и сатенения пеньоар. Смяната на температурата след Миконос бе твърде рязка. Въпреки горещия душ, отново й стана студено. Чаршафите сигурно щяха да са ледени.

Бутна вратата на банята и посегна да завърже колана на пеньоара. Странно. Мислеше, че е включила лампата, когато влезе в спалнята. Боже, какъв мраз! Стъклата на прозорците дрънчаха от снежната виелица навън. Защо парното не…

Фльор изкрещя.

— Стой на мястото си, госпожо, и не мърдай.

Риданието заседна в гърлото й.

Той се бе облегнал на стената в другия край на стаята; едва различаваше лицето му на ивицата светлина откъм открехната врата на банята. Докато говореше, устните му почти не се движеха.

— Ако правиш това, което ти казвам, никой няма да пострада.

Фльор заотстъпва към банята. Той вдигна ръка и тя видя насоченото срещу нея дълго сребристо дуло на револвер.

— Не мърдай повече – процеди мъжът.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Моля ви…

— Махни го.

Отначало ужасената жена не разбра какво иска да каже. После се досети, че говори за колана на пеньоара. Треперещите й ръце го пуснаха на пода.

— Сега пеньоара.

Тя не помръдна.

Той вдигна револвера и се прицели в гърдите й.

— Ти си луд! – ахна Фльор. – Ти си…

Петлето изщрака.

— Свали го.

Ръцете й се стрелнаха към предницата на пеньоара. Тя го

разтвори и изхлузи ръце. Шумолейки тихо, дрехата се плъзна на земята.

Той вдигна още малко дулото.

— Разпусни косата си.

— Исусе Христе… – Пръстите й непохватно измъкнаха фибите и косата й се разпиля, няколко водни капки паднаха върху голите й рамене.

— Това е хубаво. Много хубаво. Сега и нощницата.

— Недей… – замоли се тя

— Смъкни бавно презрамките. Една по една.

Фльор свали първата, после спря.

— Продължавай. – Мъжът махна рязко с револвера. – Прави каквото ти казвам.

— Не.

Той се изправи.

— Какво каза?

— Чу ме.

— Не ме ядосвай, учителке.

Фльор притисна ръце към гърдите си.

Мамка му, помисли си Джейк. Сега какво трябваше да направи?

* * *

— Само ме прегърни за минута, става ли? – прошепна Фльор.

Той остави револвера на нощното шкафче и отиде при нея. Кожата й беше ледена. Джейк разтвори якето, загърна я с него и я сгуши до меката си вълнена риза.

— Май не ти е забавно.

Тя изхлипа задавено.

— Хей, плачеш ли? – Тя кимна, притиснала буза о брадичката му. – Прости ми, скъпа. Не исках да те разплаквам. Май не съм избрал подходящ момент.

Тя поклати глава, прекалено замаяна, за да проумее откъде знаеше за „Буч Касиди“ и нейната фантазия.

— Идеята ми се стори добра – продължи Джейк, – особено след като не можах да реша какво да ти кажа, когато те видя.

— Птичаря Калибър не може да разреши проблемите ни – заговори тя, все още забила нос в ризата му. – Ние трябва сами да се справим.

Той повдигна брадичката й.

— Крайно време е да се научиш да разграничаваш фантазията от реалността. Каубоят Калибър е измислен герой. Харесва ми да го играя – дава ми възможност да се освободя от агресията – но аз не съм той. Аз се страхувам от коне, забрави ли?

Фльор се взря в него.

— Хайде, ела, докато не си окончателно замръзнала – подкани я Джейк и я поведе към леглото. Отметна завивките, а тя като в мъгла се плъзна между студените чаршафи. Джейк набързо се освободи от якето и ботушите. По джинси и риза се мушна до нея. – Регулаторът на парното сигурно се е повредил – промърмори Джейк. – Тук е по-студено, отколкото на Северния полюс.

Тя се пресегна, за да включи нощната лампа.

— Защо не отговори на обажданията ми? Откачих. Помислих…

— Зная какво си помислила. – Той се подпря на лакът и я погледна. Лицето му се сгърчи. – Прости ми, цветенце. Журналистите бяха като пощурели и старите спомени отново ме сграбчиха в лапите си. – Поклати глава. – Не можех да мисля разумно. Разочаровах те.

— Кога разбра, че е бил Алексей?

— Бих дал всичко, за да кажа веднага. – Той зарея невиждащ поглед из стаята. – Но нали знаеш колко много ме бива да те обвинявам за неща, с които не мога да се справя. Мина седмица, преди главата ми да се проясни достатъчно, за да се досетя.

— Седмица? – Тъкмо, когато е тръгвала за Миконос.

Джейк погали с палец ъгълчето на устата й и прошепна:

— Ще ти се реванширам. Обещавам.

Изглеждаше толкова нещастен и измъчен, че тя не можа да го понесе, затова му метна свиреп поглед.

— Дяволски си прав за това. Ще започнеш с диаманти.

— Колкото пожелаеш – промълви той задавено.

Фльор ухапа палеца му.

Джейк уви около пръста си кичур от косата й.

— Но все още не разбирам как е успял. Никога не съм се разделял с ръкописа.

Сега тя бе тази, която отмести поглед.

— Напротив, раздели се. В нощта, когато го прочетох. Тогава ти излезе навън, не помниш ли? Аз бях сама с ръкописа.

— Не се дръж детински. – Джейк улови брадичката й и обърна лицето й към себе си. После отново я целуна. Сърцето й щеше да се пръсне от любов. Въпреки че той не разбираше какво се е случило, беше сигурен, че тя не го е предала. Вярваше й, не се съмняваше в лоялността й.

Тя пое в шепи упоритата му мъжествена брадичка.

— Някой е влязъл в къщата и е фотографирал ръкописа, докато онзи ден сме се разхождали край брега на океана. Намерих негативите след смъртта му.

— Намерила си ги? – рязко вдигна глава Джейк. – И какво направи с тях?

— Изгорих ги, разбира се.

— По дяволите! – изруга той ядосано.

Фльор не можеше да повярва. Повдигна се на лакът.

— По дяволите?

— Щеше ми се първо да беше говорила с мен – промърмори той. – Това е всичко.

Тя не можа да се възпре. Зави се през глава с одеялото и изкрещя с пълно гърло.

За миг се възцари тишина. Накрая Джейк задърпа завивката. Когато се показа носа й, Джейк се вгледа в нея.

— Пак ще падне голямо писане, това е всичко. – Долната му устна се издаде напред.

Фльор кимна към револвера.

— Зареден ли е?

— Разбира се, че не.

— Много жалко.

Стъклата на прозорците издрънчаха. Джейк побутна револвера по-надалеч.

— Твоите приятели започнаха да ми звънят веднага щом излезе статията. Когато разбраха какви съм ги оплескал, сякаш адът се стовари отгоре ми. Киси долетя от медения си месец. Боже, тази жена наистина ругае като каруцар. Саймън заплаши, че ще посети редакциите на всички вестници и ще разправя наляво и надясно, че съм гей. Мишел ме удари. – Фльор го изгледа остро и Джейк вдигна отбранително ръце. – Аз не му отвърнах. Кълна се в Бога! – Пъхна се отново под завивките и притегли Фльор до гърдите си. – Дори някакъв кретен, на име Бари Ной, ми се обади.

— Шегуваш се.

— Бог ми е свидетел. – Той я погали по косата. – Имаш ли представа колко много хора те обичат?

Сълзи запариха в очите й. Той продължи да говори и да я милва.

— Бях напълно откачил, когато преди три дни ме откри Белинда. Ама и твоята майка си я бива. Погледна ме с онези нейни безумно сини очи и ми заяви, че съм бил най-вълнуващата холивудска звезда, но съм отблъснал единствената жена на света, достойна за мен. – Той поклати глава. – Но чуй това, цветенце. Никой – нито един от всички онези кучи синове, дето си пъхат носа в чуждите работи, нямаха ни най-малката представа къде да те намеря! – Джейк потръпна. – Докато вчера не ми се обади Дейвид Бенис, вече си мислех, че завинаги съм те изгубил. Миконос! Кой, дяволите да го вземат, ще вземе да се вдигне и да ходи сега в Миконос? Честна дума, ако още веднъж избягаш така от мен…

— Аз ли?

Джейк я притисна толкова силно към гърдите си, че Фльор си помисли, че ребрата й ще изпукат.