— Толкова съжалявам, миличка. Наистина много те обичам. Ти си всичко за мен. Когато онази статия излезе, всички се опитваха да ме докопат. Да съдерат кожата ми. Да оглозгат костите ми. – Той попи с целувка сълзата, търкулнала се от ъгълчето на окото й. – После започнаха да пристигат писмата. От всички краища на страната. Пишеха момчета, които са били във Виетнам и не са могли да го изтрият от душите си. Учители, банкери, боклукчии, десетки, които не са могли да се задържат на никоя работа. Някои от тях все още сънували кошмари. Други пък твърдяха, че Виетнам бил най-хубавото нещо в живота им и отново биха направили същото. Най-различни мъже ми разказваха за разводите си, за щастливите си бракове, за децата си. В някои от писмата пишеше, че съм „увековечил мита за лудите виетнамски ветерани“. Но ние не бяхме луди. Ние бяхме просто група хлапета, видели твърде много. Докато четях тези писма, най-после разбрах, че съм написал нещо, което трябва да прочете цялата страна. Ще публикувам книгата си, цветенце, и ще включа и тези писма.

— Сигурен ли си?

— Повече няма да живея в сенките. Искам да изляза на слънце. Но не мога да го направя без теб.

Тя отпусна ръце върху раменете му и зарови лице в шията му.

— Имаш ли представа колко много те обичам?

— Достатъчно, за да започнем да говорим за покупка на комби и брак между двама влюбени, отдадени на кариерите си?

— И за деца – обяви без колебание Фльор. – Искам бебета. Много, много бебета.

Той се ухили с прочутата крива усмивка и плъзна ръце под нощницата й.

— Искаш ли веднага да започваме? – Не дочака отговор, а впи устни в нейните. След няколко минути се отдръпна. – Цветенце?

— Ъхъ?

— Целувката не ми достави наслада.

— С-съжалявам. – Тя се опита да спре тракането на зъбите си, но безуспешно. – П-просто ужасно ми е студено. От устата ми излиза пара!

Джейк изпъшка и отметна завивките.

— Да вървим. Ще ми държиш фенерчето.

Наметната с якето върху сатенената нощница и обута с вълнени термочорапи, тя го последва в мазето. Той коленичи на бетонния под пред парния котел, а тя пъхна ръка под ризата му.

— Джейк?

— Да?

— След като къщата се затопли…

— Дръж това фенерче по-здраво, става ли? Почти го оправих.

— След като къщата се затопли, какво ще кажеш да… имам предвид мислиш ли, че ще е глупаво, ако…

— Ето, готово. – Той се изправи. – Какво казваше?

— Какво?

— Казваше нещо. Дали съм щял да имам нещо против…

Тя преглътна.

— Нищо. Забравих.

— Лъжкиня. – Той пъхна ръце под якето, прегърна я през

кръста и я привлече към себе си. – Нима не разбираш, че точно това искам най-много на света? – Устните му захапаха ухото й, после се придвижиха по извивката на шията й и прошепнаха в устата й: – Ще трябва отново да вдигнеш косата и да я прихванеш с онези фиби. Това е любимата ми част.

Както се оказа, Джейк откри и други части, които му харесаха дори още повече…

Когато всичко свърши, двамата останаха да лежат изтощени и задоволени в топлата стая. Изритаха завивките и задрямаха. Фльор най-после се размърда и вдигна глава от гърдите му.

— Следващият път аз ще държа револвера – промърмори, докато се отпускаше върху възглавницата.

Той нежно гризна голото й рамо.

— Никой не смее да вдигне оръжие към Птичаря Калибър.

— Нима? – Тя сви пръст и го насочи към гърдите му.

— Леле. Какви бързи рефлекси!

— Най-бързите в Голямата ябълка. – Тя духна на пръста си. – Изглежда, ще се наложи Птичаря Калибър да преосмисли някои неща.

Джейк погали с палец ъгълчето на устната й.

— Струва ми се, че Птичаря Калибър вече го е направил.

Той се усмихна и тя му се усмихна. Снежната вихрушка трополеше в стъклата на прозорците. Тръбите на парното съскаха. Двамата се взираха един в друг с безгранична вяра.

— Прекрасно, скъпи. Обожавам да те гледам.