— Какво обожание. – Алексей изкриви леко устни. – Както винаги, моят приятел е късметлия. Жалко, че не те оценява. Може би със следващия компаньон ще ти провърви повече.

— Говориш така, сякаш съм лека жена – тросна се Белинда. – Това не ми харесва.

Странните скосени очи на Алексей сякаш пронизваха дрехите й, проникваха през кожата, достигаха до най-тайното кътче в душата й, известно само нему.

— Жена като теб, та cherie, винаги ще се нуждае от мъж. – Той улови ръката й и си поигра с върховете на пръстите, изпращайки леки тръпки по тялото й. – Ти не си от онези енергични модерни жени. Ти си от тези, които трябва да бъдат закриляни и пазени, моделирани, за да бъдат превърнати в нещо скъпоценно и прекрасно. – За миг й се стори, че зърва болка в очите му, но тя бързо изчезна. Когато заговори, гласът му прозвуча грубо: – Продаваш се твърде евтино.

Тя отскубна ръката си от неговата. Той не разбираше. Нямаше нищо евтино в това, да се отдаде на Флин.

Скоро след Коледа всичко приключи катастрофално, когато Флин се умори от играта с Алексей. Тримата седяха на един диван в „Романов“. Флин пъхна нова цигара в кехлибареното си цигаре и заяви, че заминава и ще прекара няколко месеца в Европа. Избягваше погледа й и Белинда разбра, че не е поканена да го придружи.

Сякаш огромна задушаваща буца изпълни гърдите й. Очите й се наляха със сълзи. Тъкмо когато и последната капка самоконтрол се отцеди от нея, усети остра болка в бедрото си. Ръката на Алексей я стисна силно под масата, забранявайки й да се самоунижава. Като че ли силата му се преля в нея и тя успя да издържи остатъка от вечерта. Когато на първия ден от новата година Флин отлетя, Алексей я взе в прегръдките си и й позволи да се наплаче. По-късно тя прочете във вестника, че новата спътница на Флин е петнайсетгодишна.

Макар че отдавна бе приключил с деловите си ангажименти в Калифорния, Алексей като че ли нямаше намерение да се връща в Париж. Наемът на бунгалото бе платен до края на януари – не от Флин, както Белинда подозираше – и следващите няколко седмици двамата прекарваха заедно почти всяка вечер. Една нощ той неочаквано се наведе и я целуна леко по устните.

— Недей!

Белинда скочи на крака, изпълнена с негодувание и гняв от проявата на интимност. Алексей не беше Флин и тя не беше проститутка. Втурна се през вратите от двора в гостната и грабна една цигара от порцелановата поставка върху малката масичка.

Останал сам на верандата, Алексей Савагар прати по дяволите всички години на железен контрол и самодисциплина. Изстреля се от мястото си и влетя в дневната.

— Тъпа малка кучка!

Белинда рязко се извъртя, потресена от злобата в гласа му, а когато видя лицето на Алексей, отстъпи назад. Добре шлифованата френска маска се бе свлякла, разголвайки истинската физиономия на атавистичния продукт на безброй поколения руски дворяни.

— Как смееш да ми отказваш? – озъби се той. – Ти си просто една уличница. Но вместо да се чукаш за парите на един мъж, се продаваш заради славата му.

Белинда издаде приглушен вик, когато той се насочи към нея. Алексей я сграбчи за раменете и я притисна грубо към стената. Пръстите му се впиха в брадичката й и преди тя да успее отново да извика, устата му завладя нейната. Той ухапа устните й, насилвайки я да ги разтвори. Белинда се опита да избута езика му, който нахлу в устата й, но пръстите му се сключиха здраво около гърлото й, отправяйки красноречиво послание. Той беше граф Алексей Николай Василий Савагарин, всемогъщ господар на крепостните, имащ право по рождение да притежава всичко, което пожелае, и тя бе длъжна безропотно да му се подчинява.

След като покори устата й, той се отдръпна.

— Аз заслужавам уважение. Флин е глупак, придворен шут. Той живее безотговорно, пилеейки чара си, и умее единствено да хленчи, когато нещата се влошат. Но ти си прекалено глупава, за да го разбереш, затова трябва аз да те науча.

Белинда простена задавено, когато ръката му се пъхна под полата й. Той смъкна гащичките й и раздалечи с коляно бедрата й. Без да обръща внимание на хлипанията й, я облада с аристократичните си пръсти, нахлувайки във всички места, на които си представяше, че е бил Флин. През пелената на ужаса нещастницата усещаше възбудения му член, притиснат върху бедрото й. Нападението му беше акт на притежание, свято право на царете, неопровержимо потвърждение на социалния порядък в класовото общество, в което аристокрацията стои много по-високо от всяка кинозвезда.

Тя плачеше, когато Алексей разтвори блузата й, и не забеляза нежното му докосване. Сълзите й капеха върху ръцете му, докато той разкопчаваше сутиена и галеше гърдите й, целувайки ги с нежност, каквато Флин никога не бе проявявал, мърморейки думи на френски или може би на руски, които тя не разбираше.

Бавно и постепенно Алексей я успокои.

— Прости ми, малка моя. Съжалявам, че те изплаших. – Той угаси лампата, вдигна я и я сложи на коленете си. – Постъпих ужасно с теб – прошепна, – но ти трябва да ми простиш – заради себе си и заради мен. – Устните му докоснаха косата й. – Аз съм единствената ти надежда, cherie*. Без мен ти никога няма да се превърнеш в жената, която би могла да бъдеш. Без мен, ти ще се носиш по течението и ще водиш жалко съществуване ден за ден, опитвайки се да откриеш отражението си в очите на мъжете, които не те заслужават.

[* Скъпа (фр.). – Б.пр.]

Алексей милва косата й, докато тялото й се отпусна.

Когато Белинда най-сетне заспа в прегръдките му, Алексей дълго с взира в притихналия мрак. Как можа толкова глупаво да се влюби? Тази жена, чиито наситено сини очи с цвят на зюмбюл изпълваха прочутите киноактьори с такова покорно обожание, бе събудила в него неподозирани чувства. Той бе възпитан да живее живота си единствено от позицията на сила и за пръв път от години не знаеше как да постъпи. Не се съмняваше, че може да завоюва любовта на Белинда – това бе проста работа, а и тя изпитваше към него много по-силни и дълбоки чувства, отколкото й се искаше да признае. Не, завоюването на любовта й не го плашеше. Това, което го ужасяваше, бе властта, която тя бе придобила над него.

Алексей бе приучен на самодисциплина от най-ранна възраст. Припомни си един случай от детството, когато се бе разболял от някаква детска болест. Лежеше, пламнал от треската, в спалнята си, когато майка му влезе. Обсипаните й с пръстени пръсти стискаха тетрадката му с граматични упражнения, а погледът й бе твърд и обвинителен. Нима наистина не бе довършил превода си по латински? Той й обясни, че е болен и се чувства зле.

Само селяните намират оправдания, за да се измъкнат от задълженията си. Майка му го извлече от леглото и го настани зад бюрото. Очите му горяха, ръцете му трепереха, но той писа, докато не довърши превода. Майка му стоеше до прозореца, рубините върху гривните й проблясваха на слънчевите лъчи, докато тя пушеше цигара след цигара.

Суровите спартански училища оформяха характера на богатите френски наследници, превръщайки ги в мъже, достойни да носят гордите фамилни имена. Там изчезнаха и последните навици от детството. На осемнайсет години Алексей се впусна в борба за изземването на контрола върху огромното състояние на семейство Савагар – първо се справи със застаряващите попечители, затлъстели и затънали в мързел, а след това окончателно отстрани майка си. Превърна се в един от най-могъщите мъже на Франция, имаше къщи на два континента, безценна колекция от европейски шедьоври, цяла върволица млади момичета, готови да изпълнят всеки негов каприз. Докато не срещна Белинда Бритcн, с неопетнения си оптимизъм и по детски възторжена представа за света, Алексей Савагар не съзнаваше какво липсва в живота му.

* * *

На следващата сутрин Белинда се събуди в леглото си, все още с дрехите, завита с тънко одеяло. Погледът й попадна върху листа хартия с логото на хотела, подпрян върху възглавницата. Бързо прегледа редовете, изписани със ситен, елегантен почерк.

Ма cherie,

Днес отлитам за Ню Йорк. Твърде дълго време занемарявах делата си. Може би ще се върна, а може би – не.

Алексей

Тя смачка листа на топка и го хвърли ядно на пода. Да върви по дяволите! След това, което й причини миналата вечер, тя се радваше, че е заминал. Той беше чудовище. Белинда спусна крака от леглото и стомахът изведнъж я присви болезнено. Тя се отпусна отново върху възглавницата, затвори очи и си призна, че е изплашена до смърт. Алексей се бе грижил за нея и без него тя не знаеше как ще се справи.

Закри очите си с ръка и се опита да пропъди страховете, като си представи лицето на Джеймс Дийн – непокорните коси, намръщения поглед и бунтарски нацупените устни. Постепенно започна да се успокоява. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Докато беше с Флин, беше загърбила амбициите си. Време беше отново да поеме в свои ръце юздите на живота си.

Остатъкът от януари Белинда прекара в опити да възстанови контактите си. Обаждаше се по телефона, пишеше бележки до директорите на филмови студиа, с които се бе запознала чрез Флин, обикаляше местата, където се навъртаха влиятелните хора във филмовите среди, но не постигна нищо. Срокът, за който наемът за бунгалото в „Градините на Аллах“ бе платен, изтече и тя бе принудена да се върне в стария си апартамент. Там постоянно влизаше в разправии със съквартирантките си, докато накрая те й заявиха, че трябва да се изнесе. Белинда не им обърна внимание. Тъпи крави, задоволяваха се с толкова малко.

Истинската катастрофа се разрази с пристигането на светлосин плик. Писмото от майка й информираше Белинда, че родителите й повече нямат намерение да финансират глупостите й. В плика бе приложен последният им чек.

Белинда опита да си намери работа, макар и не твърде усърдно, тъй като постоянно се чувстваше зле – измъчваха я странни главоболия, стомахът й се бунтуваше, повръщаше, като при не много тежък грип. Започна да икономисва малкото пари, които й бяха останали, пропускаше хранения, което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше апетит, престана да ходи в дрогерията на Шуоб и не спираше да се пита как е възможно толкова ужасни неща да се случват на жената, която някога Ерол Флин е обичал.

Една сутрин Белинда нямаше дори сили да стане и да се облече и изведнъж я осени прозрението, че е бременна с детето на Флин. Два дни лежа в паянтовото легло, втренчена в тавана, опитвайки се да осмисли станалото. Припомни си разказите, нашепвани ужасено, за момичетата от Индианаполис, прекрачили границата на приличието, слухове за прибързани сватби или, още по-лошо, за безбрачни деца. Ала онези момичета бяха от бедните квартали, а не от уважавани семейства като дъщерята на доктор Бритън, Една Корнилия. Момичета като нея първо се омъжваха, а след това раждаха бебета. Обратното бе немислимо.

Замисли се да се свърже с Флин, но не знаеше къде да го търси. Освен това, честно казано, не си представяше, че той ще й помогне. И тогава се сети за Алексей Савагар.

Отне й два дни, за да го открие. Беше отседнал в хотел „Бевърли Хилс“*. Белинда му остави съобщение.

Госпожица Бритън ще очаква господин Савагар в пет часа тази вечер в „Поло Лоундж“.*

[* Изискан хотел на булевард „Сънсет“, посещаван от знаменитости и богаташи. – Б.пр.]

* * *

Късният февруарски ден беше студен и тя отдели доста време на избора на тоалета си. Облече светло карамелен кадифен костюм и бяла найлонова блузка, през която прозираше дантелата на комбинезона й. Сложи си комплекта от перления наниз и изящните обеци, който родителите й бяха подарили вместо празненство, за шестнайсетия й рожден ден. Шапката, украсена със светло карамелена панделка в тон с костюма, бе килната под жизнерадостен ъгъл върху главата й. Чифт благоприлични бели памучни ръкавици и недотам благопристойни обувки на тънки високи токчета довършваха тоалета й. Белинда отиде с раздрънкания си студебейкър до дрогерията на Шуоб, откъдето извика такси, което да я закара до елегантния покрит параден вход на хотела.

Флин я бе водил няколко пъти в „Поло Лоундж“, ала когато пристъпи във фоайето, тя отново се изпълни с вълнение. Съобщи на метрдотела името на Алексей и го последва до един от извитите дивани с лице към вратата – едно от най-предпочитаните места за сядане в най-прочутия лоби бар в страната. Въпреки че Белинда не обичаше мартини, си поръча едно, защото се смяташе за изискана напитка, а тя искаше да демонстрира светските си маниери пред Алексей.

Докато го чакаше, се опита да се успокои и разсее, като наблюдаваше останалите посетители. Ван Хефлин седеше наблизо в компанията на слаба блондинка. Край две от масите зърна Гриър Гарсън и Етъл Мерман, а в другия край на залата видя един от директорите на студия, с когото се бе запознала, докато беше с Флин. Във фоайето се появи прислужник на хотела, облечен в сако с месингови копчета.