— Обаждане за гус’дин Хелфин. Обаждане за гус’дин Хелфин.

Ван Хелфин вдигна ръка и на масата му се появи розов телефон.

Белинда въртеше между ръцете си дългото хладно столче на чашата, опитвайки се да не забелязва, че пръстите й треперят. Стана пет часът, но Алексей все още го нямаше. Последния път, когато бяха заедно, тя бе засегнала гордостта му. Дали изобщо щеше да дойде? Не знаеше какво щеше да прави, ако той не се появи.

Влязоха Грегъри Пек и новата му жена, французойката Вероник. Тя беше бивша журналистка, тъмнокоса и красива, и Белинда усети как я жегва жилото на завистта. Световноизвестният съпруг на Вероник й се усмихна нежно и й каза нещо, предназначено единствено за нейните уши. Вероник се засмя и покри ръката му със своята, с ласкав и привичен собственически жест. В този миг Белинда възненавидя Вероник Пек, както никого не бе ненавиждала досега.

В шест часа Алексей влезе във фоайето на „Поло Лоундж“. Спря се за миг до вратата и размени няколко думи с метрдотела, преди да се насочи към нея. Беше облечен в перленосив копринен костюм, както винаги безупречен, и неколцина посетители го поздравиха, когато мина покрай масите им. Тя бе забравила какво голямо внимание привличаше Алексей към себе си. Флин й бе казал, че се дължи на невероятното му умение да умножава парите.

Той се настани грациозно на дивана, донасяйки със себе си полъх на скъп одеколон. Имаше неразгадаемо изражение и Белинда усети леки тръпки да пробягват по гърба й.

— „Шато О’Брион“, реколта 1952-ра – поръча на приближилия се сервитьор и посочи към недопитото й мартини. – Отнесете това. Мадмоазел ще пие вино с мен.

Докато сервитьорът се отдалечаваше, Алексей поднесе ръката й към устните си и нежно я целуна. Белинда се опита да не мисли за последната им среща, когато целувките му далеч не бяха толкова нежни.

— Струваш ми се нервна, та cherie.

Нямаше място за съмнения и размисъл, тъй като съединилите се малки клетки в нея неспирно се множаха, затова Белинда повдигна небрежно рамене.

— Мина доста време. Аз… липсваше ми. – Чувство за несправедливост внезапно избуя в гърдите й. – Как можа да изчезнеш просто така? Дори не се обади, нито ми писа.

Той я погледна развеселено.

— Ти се нуждаеше от време да помислиш, cherie. Да видиш дали ще ти хареса да бъдеш сама.

— Никак не ми хареса – отвърна Белинда рязко.

— Така си и мислех, бях сигурен, че няма да ти хареса. – Погледна я толкова съсредоточено, че тя се почувства като притисната под стъкълцето, поставено под обектива на микроскопа. – Кажи ми какво разбра, докато беше насаме със себе си.

— Разбрах, че съм свикнала да завися от теб – отвърна тя предпазливо. – След като си замина, всичко се разпадна, а ти не беше до мен, за да ми помогнеш да събера парчетата. Струва ми се, че не съм толкова самостоятелна, както мислех.

Сервитьорът донесе бутилката вино, отвори я и наля малко в чашата на Алексей за проба. Той отпи глътка, кимна разсеяно и го изчака да се отдалечи, преди отново да насочи вниманието си към Белинда. Тя му разказа за живота си през последния месец: за неуспеха с продуцентите и неспособността й да привлече интереса на нито един от тях, за това, че родителите й са решили да й спрат издръжката. Разказа му за всичките си нещастия, освен за най-главното.

— Разбирам промърмори той. Толкова много се е случило за толкова кратко време. Има ли още неволи, които искаш да изплачеш на рамото ми?

Момичето преглътна с усилие.

— Не, няма нищо друго. Но не ми останаха никакви пари и имам нужда от теб да ми помогнеш да взема някои решения.

— Защо не се обърна към бившия си любовник? Той със сигурност ще ти помогне. Не се съмнявам, че ще се втурне към теб като рицар на бял кон, в блестящи доспехи, размахващ страховития си меч и громейки безмилостно всички злодеи, причина за нещастията ти. Защо не отидеш при Флин, Белинда?

Тя прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не изтърве нещо излишно. Алексей не разбираше Флин – никога не го бе разбирал – ала тя не можеше да го каже. Налагаше се някак си да притъпи злъчта му, дори ако това означаваше да излъже.

— Онези дни, в „Градините на Аллах“… Никога не ми се бе случвало нещо подобно. Незнайно как, но вие двамата се преплитахте в съзнанието ми. Бях се заставила да повярвам, че всичките ми чувства са породени от Флин, но след като ти замина, осъзнах, че ти си бил източникът им. – Беше репетирала старателно какво да каже. – Нуждая се от помощ и не зная към кого другиго да се обърна.

— Разбирам.

Но Алексей не разбираше, ни най-малко. Белинда започна да сгъва салфетката, избягвайки погледа му.

— Аз… аз нямам никакви пари, а не мога да се върна в Индианаполис. Аз… аз бих искала да ми дадеш назаем – само за една година, докато накарам студията да ме забележат.

Отпи глътка от виното, което не искаше. С парите на Алексей можеше да замине на някое място, където никой не я познаваше, и да роди детето си.

Той не каза нищо и нервността й се усили.

— Не зная към кого другиго да се обърна. Ще умра, ако се върна в Индианаполис. Сигурна съм, че ще умра.

— По-добре смърт, отколкото Индианаполис – подхвърли той с развеселени нотки в гласа. – Колко по детски поетично и колко типично за теб, моя сладка Белинда. Но ако ти заема тези пари, какво ще получа в замяна?

Прислужникът мина покрай масата им, а месинговите копчета върху сакото му проблеснаха.

— Обаждане за гус’ин Пек. Обаждане за гус’ин Пек.

— Каквото пожелаеш – промълви Белинда.

В мига, в който го изрече, разбра, че е допуснала ужасна грешка.

— Разбирам – изсъска той. – Ти отново се продаваш. Я ми кажи, Белинда, какво те отличава от онези крещящо облечени млади жени, които метрдотелът разгонва от вратата? Какво те отличава от проститутките?

Очите й се замъглиха от несправедливите му думи. Той нямаше да й помогне. Защо си бе въобразила, че ще го стори? Тя се изправи и грабна чантата си, преди да се е унижила окончателно, извършвайки непростимия грях да се разплаче на публично място, толкова блестящо като фоайето на „Поло Лоундж“. Ала преди да успее да направи и крачка, Алексей улови ръката й и нежно я дръпна към дивана.

— Прости ми, cherie. Отново те нараних. Но щом продължаваш да хвърляш ножове по мен, рано или късно, би трябвало да очакваш да прокървя.

Тя сведи ниско глава, за да скрие сълзите, търкалящи се по страните й. Една от тях остави тъмно петно върху полата на светло карамеления й костюм.

— Може би ти можеш да вземаш от хората, без да им даваш нищо в замяна, но аз не мога. – Пръстите й се опитваха непохватно да разкопчаят закопчалката на чантата, за да извади носна кърпичка. – Ако това ме прави проститутка в твоите очи, мога само горчиво да съжалявам, задето се обърнах за помощ към теб.

— Не плачи, cherie. Караш ме да се чувствам като чудовище.

Кърпичка, сгъната в безупречен триъгълник, падна на коленете й.

Белинда я стисна, сведе още по-ниско глава и попи очите си.

Постара се движенията й да са колкото е възможно по-незабележими за околните, ужасена, че Ван Хелфин може да я наблюдава или слабата блондинка с него, или Вероник Пек. Ала когато вдигна глава, установи, че никой не гледа към тях.

Алексей се облегна назад и се взря внимателно в нея.

— Всичко е много просто за теб, нали? – Гласът му изведнъж стана дрезгав. – Ще се откажеш ли от фантазиите си, cherie? Ще ме обожаваш ли?

Изрече го, сякаш ставаше дума за нещо обикновено, но то далеч не беше такова. Алексей я очароваше. Дори я вълнуваше, харесваше й начинът, по който хората я гледаха, когато беше с него. Но лицето му никога не е било увеличавано от сребристия екран до такива размери, че да го види целият свят.

Алексей извади цигара от сребърна табакера. Стори й се, че пръстите му треперят, но когато щракна запалката, пламъкът беше равномерен.

— Ще ти помогна, cherie, макар вътрешно да съм убеден, че не бива да го правя. Когато завърша делата си тук, ще заминем за Вашингтон и ще се оженим във френското посолство.

— Ще се оженим? – Белинда не повярва на ушите си, сигурно не бе чула правилно. – Ти няма да се ожениш за мен.

Твърдите линии около устата му омекнаха, а очите му заискриха с истинска любов.

— Няма ли, cherie? Аз те искам, но не за любовница, а за съпруга. Глупаво от моя страна, нали?

— Но аз вече ти казах…

— Qa suffit.* Не повтаряй отново предложението си.

Изплашена от настойчивостта му, Белинда се отдръпна от него.

[Достатcчно! (фр.) – Б.пр.]

— Като бизнесмен, аз никога не рискувам глупаво, а с теб няма никакви гаранции, нали, cherie? – Той прокара пръст по ръба на чашата си. – Helas*, но в същото време аз съм и руснак. Ти не искаш филмова кариера, при все че още не го разбираш. В Париж ще заемеш мястото си като моя съпруга. Това ще бъде нов живот за теб. Непознат, но аз ще те напътствам и много скоро за теб ще заговори целият град – младата жена на Алексей Савагар, още почти дете. – Усмихна се. – Вниманието ще ти хареса.

[* Уви (фр.). – Б.пр.]

Мислите й бясно препускаха. Не можеше да си се представи като съпруга на Алексей, винаги под изпитателния поглед на тези странни, скосени очи. Алексей беше богат и влиятелен, известен в своя свят. Той бе казал, че в Париж ще говорят за нея. Ала тя не можеше да се откаже от мечтите си да стане звезда.

— Не зная, Алексей. Не съм мислила…

Лицето му отново взе да добива твърдо, затворено изражение. Тя усети как той се отдалечава. Ако сега му откаже – ако се поколебае дори за миг – гордостта му никога нямаше да му позволи отново да й прости. Имаше само един-единствен шанс.

— Да! – Смехът й прозвуча писклив и напрегнат. Бебето! Трябваше да му каже за бебето. – Да. Да, разбира се, Алексей. Ще се омъжа за теб. Искам да се омъжа за теб.

Известно време той остана неподвижно, сетне поднесе ръката й към устата си. Усмихна се, завъртя китката й и докосна с устни пулсиращата веничка. Белинда се опита да не обръща внимание на бумтящото си сърце, на страха, бушуващ в кръвта й, на отчаяния въпрос: какво направих?

Той поръча „Дом Периньон“.

— За края на фантазията.

Алексей вдигна чашата си.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— За нас.

От съседния диван долетя нежният смях на Вероник Пек, мелодичен и милващ като звън на сребърни звънчета.

* * *

За огромно изумление на Белинда, първата й брачна нощ, както бе редно, се случи след сватбата – една седмица след срещата й с Алексей в „Поло Лоундж“. Двамата се ожениха във френското посолство във Вашингтон и веднага след церемонията заминаха на меден месец в лятната вила на посланика.

Белинда излезе от ваната във вилата на посланика и се подсуши с пухкавата кърпа с цвят на индийско орехче. Сърцето й се сви от тревога. Така и не се бе решила да каже на Алексей за бебето. Ако имаше късмет и бебето се роди малко, той можеше да повярва, че детето е негово и се е родило преждевременно. Ако не повярва, навярно щеше да се разведе с нея, но детето щеше да носи неговото име и тя нямаше да живее с позорното клеймо на самотна майка. Щеше да се върне в Калифорния и да започне начисто, но този път с парите на Алексей.

Всеки ден тя получаваше изненадващо ново доказателство за дълбочината на чувствата на Алексей. Не само я отрупваше с подаръци, но се отнасяше с безкрайно търпение към глупавите й грешки, които постоянно допускаше, навлизайки в неговия свят. Изглежда, каквото и да направеше, не можеше да го ядоса. Мисълта й действаше успокоително и й вдъхваше увереност.

Погледна кутията, опакована в сребриста хартия, оставена на тоалетката в банята. Той искаше да облече това, което беше в нея, за първата им брачна нощ. Белинда се надяваше да е комплект от черна дантелена нощница и пеньоар, какъвто би облякла Ким Новак.

Но когато повдигна капака на кутията, тя едва не се разплака от разочарование. Дългата бяла памучна дреха, сгушена сред облак прозрачна опаковъчна хартия, приличаше повече на детска нощница, отколкото на пеньоара от нейните фантазии. Въпреки че платът беше фин и прозрачен, нощницата бе изрязана по врата, с тънка ивица дантела и редица тесни розови панделки, връзващи благопристойно дрехата отпред. Когато Белинда извади дрехата от кутията, нещо падна в краката й. Наведе се и вдигна чифт бели памучни гащички в тон с нощницата, с дантелени къдрички покрай бедрата. Тя си припомни гордостта на Алексей и неприятния факт, че тя не отива девствена при него.

Минаваше полунощ, когато младата невеста влезе в елегантната спалня в нефритенозелени тонове. Брокатените завеси бяха спуснати, а полираните мебели от тиково дърво проблясваха на меката светлина, струяща от лампите с кремави копринени абажури. Стаята беше на светлинни години далеч от крещящата безвкусица на интериора в испанското бунгало в „Градините на Аллах“. Алексей беше облечен в бледозлатист халат. С малките си очи и тъмната редееща коса, на екрана би могъл да изиграе единствено ролята на злодея. Но могъщ и властен злодей. Остана взрян безмълвно в нея от другия край на спалнята, докато тишината не стана твърде потискаща.