— Те завиждат!

— Дори и да е така, казвам ти, че трябва да се омъжиш по сметка, и го правя от любов към теб, макар всъщност да искам само аз да те притежавам! Какво повече е нужно, за да те убедя? Отдадох ти гордостта си, тялото си, живота си!

Наведох се и го стиснах за раменете. Думите му ме засрамиха.

— Прости ми – промълвих аз. Повторих, шепнейки: – Прости ми.

Мина сякаш цяла вечност, преди тялото му да се отпусне.

— Интригите на тези племена заразиха и двама ни – продължих аз. – И аз, и ти... ние спахме разделени един от друг прекалено дълго време.

Пригладих спусналата се на врата му коса. Той обърна глава и дори в тъмнината видях въпросителния му поглед. И после се озовах в ръцете му, и го прегърнах силно, а трополящият дъжд заглуши въздишките му.


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Събрах се с племенните водачи на разсъмване, в широкия участък с храсти на края на пустинята. Шест грамади от камъни, груба имитация на колоните от храма в Мариб, показваха, че мястото се използва като светилище на открито от номадите и преминаващите пътници.

Ниман, моят братовчед, бе осигурил жертвеното животно, вързано пред нас – млад ибекс.

Ниман би могъл да е цар, ако баща му бе оцелял от военните кампании на Агабос. Но нито един от синовете на великия владетел не бе оживял, с изключение на баща ми, и така престолът се бе паднал на него. Животното проблейваше от време на време, върховете на младите му рога бяха извити леко един към друг, образувайки съвършен полумесец над челото му.

Ниман донесе и друга вещ, която не мислех, че някога ще зърна с очите си: маркаб.

Бях виждала маркаб единствено в рисунките на победите на дядо ми по вратите на бронзовия храм. Но сега стоеше пред мен, като че ли възкръснал от фризовете с изобразената легенда.

Отворен сандък – като ковчег, от акациево дърво, украсен със злато и щраусови пера, маркабът е едновременно и знак за начало на битката, и военен трофей. Златни рога се извисяваха от основата и на двете му страни – техните несъразмерно големи полумесеци напомняха за родственика на бога на луната, бика. Армията на моя дядо бе носила „кораба“ – което всъщност означава маркаб, в битка, а вътре в него бе седяла девствена девойка с голи гърди и никой враг никога не го бе пленявал. Но маркабът бе изчезнал в последните години от царуването му, или поне така се говореше.

В лагера се възцари тишина, когато хората го видяха. Носеха го десетима мъже на раменете си, а двайсетина други тичаха отстрани. Гледката напомняше за паметния ден, в който воините се бяха оковали за рамката му, за да защитят девствената повелителка на войната до последния си дъх. Когато стигнаха до поляната, видях сглобките, с които можеше да се закрепи на гърба на камила.

Двама прислужници, подкрепящи ме отстрани, ме доведоха до мястото; час по-рано Асм ми бе дал да пия отвара – горчив татул и корен от лунно цвете*. Бях повърнала илача и бях отказала да изпия остатъка, след което повърнах още два пъти.

[*Другото име на маргаритката. – Б. пр.]

Коленичих пред маркаба, устата ми бе пресъхнала, разплетената ми коса падаше до земята и се извиваше на къдрици по бедрата ми. Една фигура в роба се извиси над мен, закривайки небето. Асм. Позлатеният череп на бика на Алмака сякаш се издигаше от върха на самата му глава, очите му бяха черни безкрайни дупки, носната кухина приличаше на назъбена гримаса и когато го зърнах за пръв път, за малко да изкрещя.

Той заговори и въпреки че познавах добре дрезгавия тембър на гласа му, ми се стори, че думите идват от призрачната уста на черепа на животното, докато планината тътнеше някъде на запад.

— Поднасяме ти дара на кръвта – вода, сол и глина на живота, за да чуеш молбата на дъщеря си. Алмака, боже на луната и гръмотевиците, чуй слугата си и отговори!

Ръката му замахна. Пет плоски камъка политнаха по смайващ начин във въздуха, преди да паднат на земята. Два от тях лежаха обърнати: символът на черния дроб и символът на кръвта.

— Алмака, чуй ни и отговори – шепнеха хората от племената, струпали се покрай поляната, поклонници на Ам и Саин, на Астар и Уад, боговете на слънцето, на луната и на Зорницата, на полето, дъжда и гръмотевиците; боговете на техните земи, предци и кланове.*

[*Ам – бог на слънцето и на климата в Древен Катабан. Саин – бог на слънцето в Древен Хадрамаут. Астар – бог на утринната звезда, Зорницата (Венера), в западносемитската митология, женското му съответствие и партньор е Астарта (Ищар). Уад – основен бог на минейското племе (днешен Йемен), името му означава „любов и приятелство“. – Б. пр.]

Всички се прекланяха пред боговете на земите, през които минаваха, както аз бях отдала почит на Саин, когато прекосих крайбрежната равнина, и на Ам – в Катабан. Но сега се намирахме в суверенната територия на Савейското царство.

Сава и Алмака над всичко.

Жрецът се обърна на изток, където бледата и сребриста нарастваща луна започваше бавно да се издига над пустинята. Ножът във формата на полумесец блестеше в ръката му – копие на сърпа в небето.

— Алмака, дари дъщеря си с победа, дари с бързина мечовете на нейните роднини и съюзници. Разкрий ни дали те ще потеглят към Мариб на този ден! Дай ни ясни поличби и името ти ще се помни заради милостта ти към твоя народ! Дай ни победа, за да бъдеш почитан навеки. Сава и Алмака над всичко!

„Племената се договарят с боговете – помислих си аз, разсейвайки се от ритуала. – Както сигурно правят всички хора.“ Но договорката ми преди няколко дни бе единствено между мен и самия бог.

Асм коленичи над младия ибекс, държейки го за главата. Не разбрах кога замахна, помня само как ножът проблесна надолу невероятно бързо и бавно се издигна отново нагоре. За един застинал във вечността миг кръвта се появи като зловеща усмивка по млечнобялото гърло и после се плисна като червена дъга във въздуха.

Помощник на жреца падна на колене, за да събере кръвта в златен съд. Гледах как се изпълва, докато зрението ми се замъгли и пред очите ми заиграха петна, пурпурни като пръските кръв по ръба на купата. Нямаше вятър; металическият мирис на кръвта стигна до ноздрите ми, имах чувството, че я вкусвам.

Наблюдавах втренчено, омагьосана от гледката, докато животът гротескно изтичаше от животното пред мен и то безжизнено се строполи настрани в пръстта със завързани крака.

Когато Асм пристъпи, за да разпори корема му, си казах, че трябва да погледна встрани, и дори реших, че съм го направила, въпреки че виждах как помощникът му допира купата до ръба на зейналата рана.

Вонята на червата... раздирането на плътта, приличащо на разкъсването на дебели конци... Асм, окървавен до лакти, разрязващ черния дроб...

С ужасено изумление наблюдавах как той оглежда органа и след това деликатно го разрязва на части, белейки го като плод.

— Знамението е благоприятно – заяви Асм. – Тръгваме към Мариб още днес!

От тълпата се надигна мощен вик, пулсът ми, който и без това предизвикваше силно туптене в ушите ми, се ускори още повече.

— А какъв ще бъде изходът от битката? – извика някой.

Жрецът предаде червената пихтиеста маса на друг помощник и пое купата с кръв от първия. Със закъснение осъзнах, че е дошъл да коленичи пред мен.

— Дъще на Алмака, погледни в купата и ми кажи какво виждаш.

Откъснах очите си от черните гнезда на черепа.

Ето я купата. Толкова много кръв. Наведох се напред, надникнах в този червен кладенец, хаос от живот и смърт. И за миг ми се стори, че не съм на тази поляна, нито тук, в края на пустинята, а в двореца. Че съм момиче, притискащо се в мъртвата си майка, стиснало косата й между пръстите си. Че отново съм на дванайсет години и отчаяно се нуждая от спасение. Видях рубините от гривната на майка ми, така пурпурночервени – като петънца кръв, стичащи се по ръба на златната купа...

Видението ми се замъгли, после ме напусна напълно. Рязък звън заглуши слуха ми.

— Царице моя, какво виждаш? – попита Асм някъде от много далеч.

— Ливан. Благовония... – чух се да казвам.

Посегнах към него, но той се бе изправил на крака. Залитнах напред, опитвайки се да се хвана за нещо. Ръцете ми докоснаха ръба на купата и я изблъскаха настрани.

— Пътят на тамяна – каза Асм сякаш от разстояние. – Пътят на благовонията – изрева отново той. – Алмака ни разкрива бъдещото ти успешно царуване!

Племената избухнаха във викове – всички, с изключение на Макар, който ме хвана за раменете, докато ръцете ми все още бяха протегнати, а от пръстите ми капеше кръв.

Той ме вдигна в прегръдката си и извика да ми донесат вода и нещо за ядене. Когато след миг ме погледна, лицето му беше свъсено и облачно като небето на запад. Докоснах го.

Помирихме се безмълвно, отчаяно, в номадската постеля през дългата нощ, посрещайки изгрева заедно. И аз се заклех пред себе си в спокойните мигове на зазоряване, че преди края на лятото ще се омъжа за него. За мен нямаше значение какви са били и все още са намеренията на баща му. Щях да му доставя измамното удовлетворение, че кроежите му са постигнали успех. Не ме вълнуваше това, защото всъщност печелех аз.

Един мъж дотича от лагера. Надигнах се и забелязах размазаната кръв по лицето и гръдта на Макар от предишния ден.

— Воини, идват от север! – извика мъжът. – Стотици!

Всички около нас инстинктивно се пресегнаха към мечовете си, но мъжът от Аман обяви със силен глас:

— Видя ли, царице моя! – посочи с брадичка към голямата войска на хоризонта. – Моите хора дойдоха.

Докато воините се приготвяха, спрях край маркаба и плъзнах ръка по позлатените му рога. Подръпнах разсеяно едно щраусово перо. Позлатата бе много фина, много гладка, без драскотина. Дървеният материал беше от акация, доколкото можех да преценя. Перата имаха свеж вид – твърде свежи и нови, за да са влизали в битка толкова отдавна... Много хитро.

Потеглихме на запад, за да се срещнем с хората от Аман в равнината на Мариб. Мъжът бе прав; бяха стотици. Те се присъединиха към нас, попълниха десния ни фланг. Наближаваше пладне, започна да вали. От дъжда косите се слепваха, а воалът се залепваше на лицето ми. През цялата сутрин от близките селища идваха още хора и вече наброявахме близо четири хиляди: обединен кралски ескорт, символ на военно съгласие и обща цел.

Пред нас, отвъд уади Дана, която минаваше успоредно в наше ляво, се виждаше краят на южния оазис на Мариб – зелено петно сред заобикалящите го пясъци на пустинята. Сърцето ми започна да бие учестено.

Не таях надежда да видя някога отново тези полета, нито смятах такава среща за благоволение от страна на боговете. Но сега сърцето ми подскочи при вида на ширналата се уади, на реките от сънищата ми, които бяха оживели пред очите ми. И ето го там храма в южния оазис, свързан със столицата чрез тесен издигнат каменен път над водата.

Когато стигнахме до източния край на по-малкия северен оазис, Ниман рязко се извърна назад на седлото си. Повдигна копието си и извика:

— Сава и Алмака над всичко!

Най-близките до нас воини подеха рефрена и за минути той се превърна във вик от четири хиляди гърла, заглушаващ дъжда и звука на водата.

Но точно когато трябваше да видим стените на Мариб, извисяващи се на хоризонта на запад, самият хоризонт сякаш се разлюля като мараня през жарък ден над прашен път. За момент ми се стори, че ми се привижда заради отварата на Асм, че все пак съм погълнала няколко капки. Но след това разбрах какво е.

Редици мъже от Севера. Редици и още редици след тях.

Набат даде сигнал да спрем. Кратък звук от рог се изви от средата на войската и предаде заповедта нататък.

Макар се приближи и прошепна:

— Нека жрецът те поведе през пътя към храма. Сега. – После се обърна към Яфуш: – Пази я.

Вдигнах рязко ръка и спрях Яфуш.

— Не.

Макар се наведе припряно към мен.

— Не можеш да наблюдаваш битката в безопасност оттук. Не и срещу толкова много врагове!

— Няма да се скрия зад някакви стени, когато други се бият в мое име.

— Върви сега, докато има време – изсъска той.

— И какво – да чакам известие? Пратеник, който да дойде и да ми съобщи дали съм царица, или не?

— Всичко губи смисъл, ако те убият! Аз ще дойда за теб сам, когато битката свърши. Ще влезеш триумфално в града. Но дотогава поне ще имаш убежище там.

Не беше нужно да довършва изречението си, знаех какво не изрича до края: „Ще имаш убежище... ако се провалим“.

— И какво ще правя в това убежище? Ще изживея живота си като жрица, останала до смъртта си зад стените на храма? – тръснах глава аз. – Няма да напусна маркаба си. И няма да те изоставя.

— Забрави ме! Аз не трябва да знача нищо за теб! В името на Сава...

Но нещо – нещо твърде дълго останало скрито в мен, твърде отдавна забравено – се надигна. Справедлив, бурен гняв. Съпротива да се отрека отново от рожденото си име или от първородното си право заради срам или от страх, отново да тръпна от страх. Изведнъж всяка мисъл за преживения позор, всеки трепет от ужаса на миналото се свлякоха от мен като ненужна черупка и се превърнаха в прах.