Денем не си позволявах да мисля за Макар. Но нощем Шара, моята приятелка от детството, ме държеше в прегръдките си, докато сълзите се стичаха от очите ми като прелял язовир. Притисках алабастровата урна с пръст от гроба му до гърдите си. Тя трябваше да се пие смесена с вино за облекчаване на скръбта, но не можах да се насиля да го направя, защото виното в чашата ми напомняше твърде много на кръвта в ритуалната купа.

Не помагаше и фактът, че виждах очите на остарелия Макар да се взират в мен от лицето на баща му – Салбан, през тънките му клепачи всеки път, когато свиквах съвета, така че едва успявах да отвърна на погледа му, когато той вземаше думата. Не понасях и да слушам как съветниците обсъждат достойнствата на поредното предложение за брак и въпроса за наследника ми.

— Току-що се качих на този престол – казах аз един ден. – Толкова бързо ли смятате, че ще го напусна, че обсъждате смъртта ми?

— Никога, царице моя. – Едрият Абамар от Аусан сведе глава. – Нека царуваш сто години.

— И все пак... – каза тихо Салбан и ме стресна. Досега бе мълчал милостиво по този въпрос. – Преди сте планирали съюз с друго племе. Не е ли време отново да се обмисли?

Пръстите ми се вледениха.

Само с него бях споделила намерението си да се омъжа за Макар.

— Предполагам... че говориш за краткия ми годеж, когато бях дете, съветнико – казах аз много внимателно. Никога не споменавах името на Садик.

Той наклони глава. Твърде късно. Въпросът, който толкова дълго умишлено пренебрегвах и за който се бях замислила едва в нощта преди смъртта на Макар, отново бе повдигнат.

— Алмака ме постави на това място, както аз поставих вас на вашите – казах, оглеждайки многозначително всеки един от мъжете в залата. – Алмака ще се погрижи за бъдещето. Сега имаме много по-належащи дела, с които да се заемем.

Лятото, когато мъзгата се стече по дърветата в подножията на хълмовете и селяните, отглеждащи тамян, излязоха да направят разрезите по крехките им кори, аз приех млади жени от знатните фамилии на Сава и Аусан, които да се грижат за покоите ми, мъже – да ръководят оборите ми, и жреци и жрици на всички богове, които да служат в двореца ми.

Направих всичко това, като почти не си давах сметка как минават часовете и разбирах кой ден от месеца сме само щом погледнех през прозореца си към менящата се луна, в която се взирах всяка нощ.

Същата есен, когато сълзите на бялата смола бяха събрани от тамяновите дървета и дъждовете отново се завърнаха, скръбта вече не ме измъчваше всяка нощ. На нейно място дойде дългът. Спях рядко, а когато го правех, сънувах само поле, осеяно с трупове, и ибекс по средата на поляна. Понякога ми се струваше, че чувам пронизителните викове на душите на загиналите, но когато се събуждах, разбирах, че просто вятърът вие през каменните усти на лъвовете по корнизите на двореца. Обляна в пот, отивах до масата, за да прегледам отчетите за съдебните спорове, решени в мое име, и за храмовия десятък, събиран за благоустройството на страната.

— Царице моя – казваше Шара, надигайки се от копринените възглавници на леглото, на което спяхме и двете. – Няма ли да си починеш? Задълженията могат да почакат и до утре.

— Ей сега – отвръщах аз всяка вечер.

Не можех да й кажа, че не смея да отлагам. Че спечеленият на твърде висока цена трон водеше със себе си и непосилно тежки задължения и трябваше да използвам разумно тази власт, която същевременно ненавиждах. И по-лошо – думите на Салбан ми бяха напомнили за намеренията на Макар, за които смятах, че съм забравила. Хиляди пъти се канех да изпратя да повикат баща му, за да настоя за отговори на въпроси, които достойнството ми забраняваше да задам. Може би нямаше да науча истината, а и не бях убедена, че се нуждая от нея: никое потвърждение за двуличието на Макар нямаше да ме накара да се съмнявам в любовта му към мен, нито отричането му щеше да дари сърцето ми с покой.

Нито щеше да ми го върне отново.

Знаех само едно нещо със сигурност: сега бях царица. И трябваше умът ми постоянно да бъде зает с дела – иначе щях да полудея.

— Царице моя – стресна ме гласът на Уахабил една ранна вечер, когато бях свикала най-приближените си съветници.

Погледнах го учудено, но после осъзнах, че явно бях задрямала на мястото си.

— Простете ми – казах аз. – Моля, продължете.

— Вече часове наред се съвещаваме. Може би е време за кратка почивка – каза той и кимна към седящия в ъгъла писар. Мъжете отдясно и отляво започнаха да се надигат.

— Не – спрях ги рязко, а след това добавих: – Съветник Абяда наскоро се ожени. Нека да довършим работата си и да го пуснем да се прибере при младата си жена, при която, без съмнение, той вече отдавна е в мислите си.

Всички покрай масата се разсмяха тихо.

— Ах – възкликна Абяда и поклати посивялата си глава, – вярно е. И все пак аз не съм млад мъж, а тя отчаяно иска дете. Моля ви, забавете ме, за да мога да събера сили.

Усмихнах се, но настоях:

— Да продължаваме.

Стоящите в другия край на масата Ниман и Халхариб се спогледаха. Яса бе свел очи към скръстените в скута си ръце.

— Е? – попитах аз.

Уахабил бавно стана от мястото си, дойде и се наведе към мен, така че да закрие другите съветници от погледа ми.

— Царице моя – каза той тихо, като постави отрупаната си с пръстени ръка на полираната абаносова маса, – изтощена си.

— Глупости – отвърнах аз. – Просто не се възползвам от чудодейните свойства на ката, за разлика от теб и Яса.

Останалите мъже се засмяха пресилено. Но Уахабил изправи гръб и поклати глава.

— Безпокоим се за теб, царице. Товариш се прекалено много. Слугите казват, че почти не спиш, хапваш съвсем малко...

— Моите прислужници са жени, съветнико. Без съмнение, собствените ви майки и съпруги казват същото и за вас. Те не се интересуват от споровете за земя или от състоянието на язовирите и на южните канали, или от размяната на смирна срещу египетски коне.

— И все пак преумореният ти вид не ни убягва. Царице моя, ако нещо те измъчва, краде съня ти и вгорчава храната ти, нека пратим лекаря да те прегледа. Умолявам те.

Всички край масата мълчаха и усещах изпитателните им погледи, впити в мен.

Ниман, моят братовчед. Абяда. Халхариб и Яса. Набат, началникът на охраната ми. Абамар. Излъчваха смесица от напрегнатост и нетърпение.

— Уверявам ви, че съм добре – рекох аз. – Може би все пак ти трябва да си починеш.

— Ти си обединителката на Сава. Ценна си за царството, особено след като нямаме наследник. Трябва да се грижим за твоето благосъстояние. Ако не за собственото ти добро, то...

Ударих с юмруци по масата и се изправих.

— Какво искате от мен? Какво не съм дала на вас или на Сава? С какво ви разочаровах, че ме укорявате? С изпълнението на задълженията си! С покорството си! С послушанието си! Какво повече искате от мен?

— Царице моя – поде Уахабил. – Може би бракът ще облекчи бремето ти. А и сигурността на един наследник...

— Няма да обсъждам въпроса за брак! – отсякох аз и бутнах купчина пергаментови свитъци заедно със златната си чаша на пода.

Тресях се от неразбираема за мен ярост, надигнала се от кладенец, който смятах за отдавна пресъхнал.

— Вие, които ме повикахте, защото не искахте пионка на Нашшан на престола – изгледах всичките мъже един по един, – не си въобразявайте, че може да издигнете един от вас за цар с моя помощ. Аз съм царица и в името на Алмака ще управлявам аз!

Хвърлих последен поглед към съветниците край масата и избутах назад стола си.

— Днешното съвещание приключи.

Същата нощ Асм дойде да ме посети в личните ми покои, които преди бяха принадлежали на баща ми.

— Уахабил те е пратил – казах уморено аз. Навън тихият дъждец ромолеше. Едва успявах да различа приглушеното ръмжене на каменните лъвове по корнизите през барабаненето на капките дъжд в края на влажния сезон.

— Никой не може да нарежда на главния жрец на Алмака къде да отиде – каза той. – Но ме помоли да го направя.

Отклоних поглед.

— Нима и ти си дошъл да ме кориш?

В Пунт редовно посещавах храма нощем, по време на тъмната луна, за да наблюдавам жертвоприношението за завръщането на Алмака на небето. Но тук не бях изминавала тесния каменен път към храма от ритуалния празник преди месеци.

— За какво да те укорявам? Дъщерята на Алмака трябва да прави това, което тя желае.

Изсмях се тихо.

— Вярваш ли в това?

Не знаех как да му обясня, че царският престол те осъжда на доживотна самота. Че усещах остро все по-нарастващата бездна между мен и най-близките ми хора, изолацията от собствения ми съвет. Че не можех, не смеех да споделя мислите си с никого.

Нито пък щях да му споделя, че никога не съм се чувствала толкова безвластна – като робиня, нито толкова изоставена от боговете.

Не казах нищо.

— Може би тя трябва да си спомни коя е всъщност.

Вгледах се в Асм, който бе полегнал на близкия до моя диван. Не беше започнал да носи дрехи със сребрист кант и сребриста качулка като другите жреци, неговата семпла роба подчертаваше много повече важността на поста му от която и да е пищна одежда. Изглеждаше ми почти безсмъртен, незасегнат от времето, като изключим раната на крака му от онзи ден в битката – накуцването щеше да му остане завинаги. Ниско потрепващият пламък на лампата, поставена на златната маса помежду ни – масата на майка ми, която бях взела от покоите на Хагарлат – осветяваше смуглото му лице. Това бе цветът на Пунт и на роднините ми там, кожата им бе с нюанс по-тъмна от моята.

— Тя е царица – казах аз най-сетне, протягайки се за виното си.

— И е обичана от народа си.

— Те ме обичат заради това, което мога да направя за тях. Искат земя и търговски такси, а споровете да бъдат решени в тяхна полза.

Погледнах го и той леко сви рамене, изразявайки неохотно съгласие.

— Мисля си, че понякога боговете ни говорят, особено когато отправяме молитвите и желанията си към тях. Бездетните жени се молят за деца, болните – за здраве, селянинът – за дъжд, а търговецът – за хубаво време и безопасно пътуване.

— Царицата – за благоволението, което вече има.

Замълчах за миг, преди да кажа:

— Не знаех, че благоволението идва на такава висока цена.

Жрецът отвърна тихо:

— Винаги има цена. Ти самата не даряваш ли с най-голяма подкрепа тези, които доказаха предаността си към теб и направиха най-големи жертви? Тези, които изпратиха хората си да воюват за твоя престол, въпреки че можеха да умрат... тези, които по твоя повеля построиха гарнизони и прокараха пътища през земите си, тези, които предоставиха за страната най-добрите условия в своите оазиси?

— Ако това, което казваш, е вярно, тогава нашето поклонение не е нищо друго освен обикновено пазарене с боговете. Никой не идва в моята зала, без да се надява на някаква изгода. Нито пък ние предлагаме предаността си, освен ако не се надяваме, че ще получим това, което желаем. Нищо чудно, че боговете се присмиват на нашите опити да ги контролираме чрез благочестието си. Нищо чудно, че ни поразяват тогава, когато най-малко го очакваме, само за да ни докажат, че сме безсилни – казах с горчивина в гласа.

— Наистина ли смяташ, че боговете са толкова дребнави?

— Само това ми се струва логично – казах аз. – Те действат така, защото никога не им даваме това, което наистина искат.

— А какво е това?

Свих рамене.

— Не се интересуваме от душите на боговете, от това, което се крие в сърцата им, не питаме дали искат да бъдат опознати. Проливаме кръв в името им, като правим всичко възможно то да звучи особено страховито. Но не се стремим да ги опознаем. Не им предлагаме любовта си. Не и истински. Вече разбирам нещо... – загледах се безстрастно в алабастровото кандило на масата; тънките струи дим от тамян се издигаха и изчезваха пред очите ми, нестигащи доникъде. – Мисля, че те са най-самотните от всички създания – добавих тихо. – Или може би, като богове, те нямат никакво желание да бъдат опознати и аз си въобразявам всичко това заради скръбта ми.

Навън дъждът беше спрял.

Когато жрецът не каза нищо, вдигнах глава и видях, че той се взира със странно изражение в мен.

— Как е възможно да смяташ, че можеш да знаеш мислите на боговете? – попита старият ми приятел.

Премигнах с недоумение.

— Винаги съм си мислила такива неща! Въртят се в ума ми ден и нощ! Със сигурност и ти си размишлявал за тези неща и можеш да говориш за това. Говори! Кажи ми как самите богове са се отрекли от желанието да бъдат опознати от нас и вместо това са приели общуване единствено чрез пазарлъци и уговорки, как мога да живея и час, в който да не крещя: Защо? Защо Алмака ми отне Макар? Защо, когато знам, че никой наистина няма да ме опознае така, както ме познаваше той!

Въпреки че любовта ми към Макар не беше тайна за Асм, аз се стреснах, когато чух ехото на думите, излизащи от устата ми.