— И все пак знам какво ще кажеш: че тогава ще обичам Алмака само защото ще ми даде това, което искам. И е вярно. А това не е любов. Аз съм толкова виновна, колкото всички други, защото оплаквам липсата на това, което не мога сама да си взема!

Асм не каза нищо, докато сърцето ми туптеше шумно в тишината, възцарила се между нас.

— Не е ли вярно? – попитах аз.

Той поклати леко глава.

— Боговете са непознаваеми. Като посредници, ние, жреците, имаме задачата само да предсказваме и да омилостивяваме по волята на Алмака...

— Да, със статуи и празници, и кръв върху олтара. Да, да, знам – прекъснах го аз, оставяйки на масата чашата си с вино, недокосната през цялото това време. – Но защо? Каква нужда имат те от усърдието ни? Дали изискват нашето изпълнено с трепет и ужас обожание от арогантност? Или се боят, че ако не го правим, ако не пеем, не ги възхваляваме и не издигаме безброй храмове в тяхно име, те ще престанат да съществуват? Каквато и да е причината, сега се питам дали те ни отнемат това, което обичаме, за да ги потърсим – пък дори и да е само за да оспорим смисъла на това съществуване. Защо? Защо? Питам се ден и нощ!

Асм ме гледаше, като че ли бях оракул, странна смес от изумление и благоговение бе изписана на лицето му. И макар да седяхме само на две ръце разстояние, чувствах, че ни дели цяла бездна.

— За първи път – каза той много тихо – ти завиждам, царице моя, за бремето на властта, което носиш, защото можеш да разбереш съзнанието на боговете по-добре от всеки друг.

И това беше най-лошото от всичко. Към кого можех да се обърна за съвет, ако не към него?

— Не разбираш ли? Аз не знам нищо! Питам и чувам само тишина. От всичко, което знам, личи, че Алмака ме е изоставил. Аз, която построих толкова храмове в негово име. Какво направих, та го обидих така и той ми отне Макар?

Или пък Макар бе престъпникът? Ако той ме бе измамил и Алмака го бе убил заради двуличието му? Но аз бях видяла изражението на лицето му в онзи последен миг. Той се бе хвърлил в битката самоотвержено. Защо? За изкупление? От обич?

И още по-лошо: нямаше оракул или гадание по черния дроб на някое животно, нямаше нито една звезда или изгряващо съзвездие, от които да мога да науча истината. И жрецът пред мен не можеше да разчете мислите на Алмака – не повече, отколкото можех аз самата.

— След като изоставих поклонението към Шамс, постоянно си повтарях – продължих аз, изтривайки парещите сълзи от бузата си, – че всяко живо същество може да изсъхне и умре от същата топлина, с която слънцето дарява живот. Но луната идва в прохладата на нощта, за да бди над влюбените и сънищата, да даде живот на семената, дремещи в почвата. Сега знам, че семената зашиват на тъмно и луната се спуска едновременно и над селянката, и над царицата. Точно както слънцето. Следователно никой човек не е по-привилегирован от другите и боговете правят това, което искат, а ние сме тези, които влагаме някакъв смисъл в техните действия. Или това... или те не съществуват изобщо.

Асм мълчеше.

— Няма ли да кажеш, че богохулствам? Говоря такива неща на собствения си жрец! А ти дори не ме укоряваш. Няма ли да ме осъдиш?

— Не ми приляга да те напътствам с високопарни, но празни слова – прошепна много тихо той най-накрая. – Ти си дъщеря на Алмака. Ти носиш дара на благоволението му. Ако той не говори с теб, с кого би го направил?

Асм си тръгна малко след това, очевидно развълнуван, и аз останах с чувството, че съм му предала моите терзания и смут. Не можех да преценя дали това е добре, но сега той можеше да потърси отговори и заради двама ни... или тези отговори бяха недостижими и той щеше да бъде обзет от смут. Защо просто не го пуснах да си отиде със спокоен дух?

Тази нощ очаквах моите въпроси, изказани богохулно на глас, да ме измъчват до зори. Вместо това за първи път от месеци спах непробудно. След като бях произнесла на глас съмненията си, сякаш се бях освободила от отровата им и острите им раздиращи бодли. Поне за известно време.


ШЕСТА ГЛАВА

Може би като жест на помирение Уахабил предложи да организира царското тържество в чест на най-големите търговци на Сава. Беше есен, скоро керваните щяха да потеглят на север, отнасяйки прочутия тамян на царството ни, тъканите, подправките и скъпоценните камъни от Офир на запад и към Хидуш*, на изток.

[*Едно от древните имена на Индия. – Б. пр.]

Пратих му разпоредителя си и предоставих хазната си на негово разположение за събитието. Когато му описах идеята си, очите му се разшириха от изумление.

— Но, царице моя, само цената на това тържество...

— Това не е обикновено тържество – прекъснах го аз. – Това е послание и то трябва да стигне до всички краища на света.

От години либийците имаха военно надмощие в Египет. На царете на Асирия и Вавилон – последният бе истински вавилонец след царя еламит преди него – им бе отнело петнайсет години да наложат властта си. Царят на Финикия разменяше кедър и занаятчийски стоки за зърно и масло дори от по-дълго време. Ако бях научила едно нещо от хрониките за царете, то бе, че няма нищо по-изгодно от съюз и търговия с владетел с утвърдена от години репутация и нищо толкова несигурно, колкото съюз с наскоро възкачил се на трона цар.

Особено ако е царица.

Беше от решаващо значение да се срещна с тези търговци, чиито имена само бях чувала или чела в докладите – това бяха хората, които разнасяха славата на Сава по света. Щях да ги събера в двора, за да ги нагостя преди пътуването им. Или поне така бях казала.

Но истината, която Уахабил разбра, бе, че исках да проведа хитра кампания и да впечатля не с мечове и брадви, а с богатство. Битка, но не на бойното поле, а в двореца.

Бях дала необмислено обещание в името на Алмака в онзи ден на поляната и сега исках да изпълня пророчеството от купата със или без участието на бога. Тамянът на Сава щеше да изпълва с аромата си храмовете на хиляди незнайни богове, смирната й щеше да балсамира телата на мъртъвците на безсмъртния Египет в замяна на платове, вино, желязо и коне.

Но аз щях да увелича богатствата на Сава по нов начин.

Щях да изпратя нашите най-добри стоки през морета от вода и пясък и да получа в замяна не само богатството на чуждите народи, но учени и занаятчии от далечни земи, които щяха да дойдат, за да се уверят лично дали е истина легендата за Савското царство.

Щеше да настъпи ден, когато поети и астрономи щяха да красят двора ми така ярко, както златото и среброто го красяха сега. Щяхме да обменяме знания със земеделците от прочутите житници на Египет, с математиците на Вавилон, със зидарите на Финикия и с изкусните тъкачи от Хидуш. Дядо ми се бе прочул с обединението на страната ни, култът към Алмака бе наследството от баща ми. Моето име щеше да остане в историята със знанието и науката.

— Трябва да ме направиш красива – казах на Шара тази нощ.

Тя се засмя и звънкият й смях ме изненада; не го бях чула нито веднъж, откакто се бях завърнала. Годините на моето отсъствие не й се бяха отразили добре, приятелката ми се бе превърнала в затворена и сдържана жена. Тънки бръчици се виеха покрай очите й като канали, пресичащи сухата земя. Когато деликатните й ръце не бяха заети с нещо, те постоянно потрепваха уплашено като два заека.

Не бях питала какво й се бе случило след смъртта на майка й, нито пък тя ми каза нещо, освен че е била за кратко време наложница на неколцина мъже. Не се съмнявах, че Хагарлат бе намесена в това – историите за нейната жестокост бяха многобройни. През онези първи кошмарни седмици след завръщането ми на два пъти в трескавите си сънища бях чула благодарствените молитви на Шара. Когато се възстанових, й предложих сама да реши как иска да живее оттук нататък и тя избра да остане с мен.

— Да не би да искаш да направя и слънцето да свети по-ярко, царице моя?

Наведе се над ковчежето ми с бижута, подбираше гривни, обеци и пръстени, докато ръцете й се изпълниха със скъпоценни камъни.

— И ти – не желая да бъдеш облечена в обикновени дрехи. Това не е Шара, която помня. Не, ти ще носиш рокля от гардероба ми и аз лично ще ти избера сандали и бижута. И най-нисшите роби в Сава ще бъдат облечени в прекрасни роби и одежди пред очите на чуждите пратеници и търговци. А ти ще си като царица на някоя страна. Ще разказват истории за теб в дворовете на чуждестранните владетели!

Цветът изчезна от лицето й и тя изпусна няколко от бижутата, които държеше. Отидох до нея и я хванах за раменете. Тя трепереше цялата.

— Шара, какво има?

Тя ме погледна стреснато.

— Обещай ми нещо – каза тихо. – Като моя млечна сестра, не като моя царица.

Премигнах с недоумение.

— Каквото пожелаеш.

— Не ме давай.

— Да не те давам?

За първи път почти ми се прииска да настоя да разбера какво й бе сторила Хагарлат. Какво й бяха причинили мъжете, на които е била дадена, къде бяха сега те – за да ги намеря и да им отмъстя за това, което й бяха причинили.

Но вместо това само взех накитите от ръцете й и ги сложих настрани. Разделих дланите й, които тя бе долепила плътно една до друга, и ги стиснах в моите.

— Няма да те дам на никого. Кълна се. Ти си всичко, което имам в този свят.

Целунах я и я притеглих към себе си. И когато положих ръка на главата й, нещо ме преряза остро и болезнено, чувство, което не бях изпитвала дори и когато страдах за Макар. След завръщането си исках Шара да се чувства добре, сигурна, в безопасност. Но тази нощ видях в нея използвана и захвърлена жена. Видях вдовицата. Сирачето. Старецът, превиващ се от болката в ставите. Тя беше селянинът, трудещ се на полето под безмилостното слънце. Жената, рискуваща да се срещне със смъртта всеки път, когато ражда. Жрецът, взиращ се в небето за знак от равнодушния бог.

Не можех да спра палещите лъчи на слънцето или да накарам земята да даде по-добра реколта. Не можех да предпазя хората от смъртта или да накарам боговете да говорят.

Но бях царица и можех да я защитя. Не... повече от това.

Семето, което вече бе посято в мен, покълна: щях да издигна нивото на познание в Сава – не само за да оставя това като свое наследство, а и защото така щях да облагодетелствам и най-бедните хора. Един ден жените като Шара щяха да изпитват единствено гордост в присъствието на който и да е чужд пратеник и щяха да се чувстват по-висши от него, защото живеят в царство, в което мъдростта е равна на неговото богатство.

Пуснах я, обзета от тази мисъл. Шара също изглеждаше като различна жена, когато ми позволи да сложа наметало върху роклята й, аметистова гривна на ръката й и пръстени с яспис на пръстите й.

— Ти също си всичко, което имам, господарке моя – каза тя и аз си помислих, че в момента Шара прилича на истинска царица.

Тази нощ, когато вратите се отвориха пред мен и музиката на флейти и дайрета достигна до ушите ми, аз пристъпих в залата, където се намираха най-богатите търговци на Сава, дошли да впечатлят новата царица с историите за своите далечни пътувания и за керваните си с екзотични стоки. Но определено бях успяла да ги зашеметя. Веднага забелязах как се оглеждаха във всички посоки. Очите им се местеха, сякаш следяха полета на ято птици, от едно чудо към друго.

Опитах се да видя грандиозната гледка през очите им: фенерите, внесени от далечните земи на коприната, блеснали от тавана като сто далечни слънца, алабастровите светилници във формата на миниатюрни къщи, подредени по стъпалата към подиума, хвърлящи светлина от издълбаните в тях прозорци върху гигантския сребърен диск зад престола ми, който блестеше като оранжевата пълна луна по време на есенното равноденствие.

В средата на залата се простираше дълга ниска трапеза, инкрустирана с лапис лазули и отрупана със сребърни кани за вино и чаши, украсени с тюркоаз. Жасмин и бели рози се виеха по внушителните колони в залата, които приличаха на окичени с уханни бели облаци стълбове.

На отсрещния край на залата музиканти с различни инструменти сияеха като богове – всичко по тях светеше, от позлатата по туниките до кожите им. Дори дългата коса на мъжа, който свиреше на арфа, блестеше на светлината.

Бял пушек от най-чистия тамян се издигаше от големите бронзови кандила, изковани във формата на ибекси и бикове. Той излизаше от ноздрите им като дъх, сякаш, идолите на Алмака бяха оживели.

Вдигнах поглед към фенерите, подредени като съзвездията на вечерното небе – Сестрите звездици висяха отгоре във вечната нощ. Проблясваше и Ловецът. А ето я и Кучешката звезда, по-голяма от останалите.

Алабастровата зала наистина се бе превърнала в чудо.

Не пропуснах и смаяните погледи на царедворците, когато влязох: от ушите ми висяха сребърни обици, толкова фини филиграни, че блестяха като капки дъжд; златни люспи се спускаха от пояса ми чак до коленете, а очите на двеста паунови пера се взираха от подгъва на роклята ми.