За тази среща бях оставила короната си във формата на полумесец и бях предпочела много по-великолепна украса: сребърен ибекс с очи от искрящи гигантски рубини и полумесец на фона на слънчевия диск, окачен между изящните му рога.

Забулената Шара предизвика почтителни поклони от страна на хората, които не бяха сигурни дали тя не е някаква гостуваща царска особа. Дори жените, които се грижеха за покоите ми, бяха нагласени в скъпи цветни рокли, накичени с яспис и египетски фаянсови* накити по шиите и китките.

[*Глазирана кварцова керамика с тюркоазен цвят – в Древен Египет е била обичаен материал, от който се изготвяли различни предмети (от мъниста до религиозни артефакти). – Б. пр.]

Едва ли някой от присъстващите бе виждал толкова екзотичен евнух като Яфуш, с дебелите златни ленти по ръцете му.

Двайсет стражи ограждаха подиума, облечени в индиговосини елеци, сребърният полумесец на Алмака висеше над гръдта им и блестеше от дръжките на мечовете им.

Отвъд залата, зад решетката на външния двор, надничаха очите на стотици хора, дошли да зърнат зрелището, да получат храна – фурми и агнешко, и да станат свидетели на истории, които да разказват, когато се върнат в своите племена. От мястото си вече виждах слугите си, които обикаляха сред гостите с големи подноси с хляб, смокини и сладкиши.

Когато се качих на подиума, момиче, облечено в сребриста роба и с диадема във формата на звезда, блестяща на челото му, ми подаде бокал.

— Мои почетни гости – казах аз и гласът ми стигна до всяко ъгълче в залата, която притихна в очакване. – Това е нощта на пътуванията. Поемаме с керваните си към далечните кътчета на света. Но нашето пътешествие не е обикновено. Защото сме децата на Алмака! Не произлизаме от земята, както народите на по-низшите богове, а от единението на Луната и Слънцето. Нашето пътешествие е започнало в небесата, в лоното на Алмака, пирували сме на празненствата в небесното царство!

Вдигнах бокала за наздравица и музиката засвири отново.

Слугите наляха вода в сребърни тасове, докато моят разпоредител лично ръководеше настаняването на гостите – целият ми съвет, двайсет и четирима мъже в средата на масата, търговските съветници с цветните тюрбани вдясно и вляво от тях. По-назад имаше неколцина мъже, облечени в богато бродирани вълнени роби, дръжките на камите им, украсени с гладки скъпоценни камъни, хвърляха лимоненожълти отблясъци.

Моите главни търговци. И безброй други по-дребни търговци, разположени по протежение на дългата небесносиня маса до двата й края.

— Царице моя – каза Уахабил, който застана пред мен, когато заех мястото си на трона. Отворих уста да го поздравя, но после видях, че е придружен от мъж, облечен в прост саронг и елек. Сребърната дръжка на камата, която се показваше от пояса му, очевидно беше стара, символ на древен и горд род. – Представям ти Тамрин от Габан. Син на Шахр от Габан. Твоят главен търговец, главен търговец на царствения ти баща преди теб, какъвто е бил и бащата на Тамрин преди него.

Мъжът се поклони ниско. Когато се изправи, внимателно огледах елегантната линия на мустаците и брадичката му, тъмния кол по клепачите му, изненадващия цвят на кожата му, която очаквах да бъде почерняла от слънцето като на селянин, но вместо това тя бе с топлия мек нюанс на медта. Не носеше пръстени, никакви бижута – освен широка златна лента на китката си.

— Царице моя – каза той. – Позволи ми да повторя това, което, без съмнение, са били думите на моя роднина, съветник Иляфа, и да осъдя позорните дела на Аман. И да възхваля начина, по който си ги преодоляла. Нека Алмака да благослови царуването ти и да прослави името ти.

Вгледах се в него замислено, без да кажа и дума в първия момент. Той беше може би само няколко години по-възрастен от мен.

— Кажи ми, търговецо, как е баща ти? – попитах най-накрая.

— Като камила, пусната на паша след години на тежък труд. Дебел и доволен – засмя се мъжът.

— Такова могъщо племе, народът на Габан – казах, галейки разсеяно главата на ибекса, изваяна в края на облегалката на трона ми. – И толкова... неутрално.

Не беше нужно да посочвам очевидното: че те не бяха изпратили мъже, които да ми помогнат в похода ми срещу Мариб. От известно време с Уахабил обсъждахме това.

Тамрин наклони глава.

— Царице?

— Хитра политика, предвид зависимостта на Габан от отношенията с племената на оазисите. – Погледнах към него. – И все пак, трудно е да се определи лоялността на някого, след като неутралитетът вече не е необходим.

— Моята царица е мъдра. Разчитам, че споразуменията със съветника Иляфа ще определят как е най-подходящо да бъде изразена предаността на Габан към царицата. Колкото до мен, аз съм просто търговец, номад сред номади.

Той нито се изчерви, нито заекна, докато отговаряше. Беше или много вещ в дворцовите обноски, или глупак.

Не мисля, че бе глупак.

— Как ти се струва нашето тържество, Тамрин от Габан?

Навсякъде в залата гостите разговаряха оживено помежду си, докато похапваха от сладките пити хляб, потопени в сос от кардамон и копър.

Те не се бавеха; ако човек се храни бавно, може да изкуши злите духове край масата.

Търговецът посочи към съзвездието от фенери.

— Истинско чудо. Ще разказвам за тази гледка през целия си живот и все ще ме обвиняват, че преувеличавам. Но сега, ако ми позволиш, царице, съм ти донесъл подарък.

Един по-млад мъж му подаде дълга правоъгълна кутия, която Тамрин ми подаде, държейки я с две ръце.

— Това е скромен жест, но идва отдалече. Любовта ти към знанието, господарке, е известна на баща ми.

Шара взе кутията, отвори я и ми показа съдържанието й.

Вътре имаше двоен свитък от фин велум.

— Чии са тези писания? – казах аз.

— На северния цар на Израилското царство, преведени от баща ми. Казват, че царят е получил тайно познание от своя бог.

Бях чела откъслечни сведения за това царство, съществуващо само от половин век – племенна федерация, която тепърва развиваше градски начин на живот.

— Вярваш ли, че боговете предават на хората някакво тайно познание, Тамрин от Габан?

— Това казват всички владетели, не е ли така? – попита той с усмивка. – Признавам, че не разбирам неговия бог. Но знам, че царят жадува за богатствата и редките стоки на света.

— А има ли цар, който да не е такъв?

— Да, но този е достатъчно заможен, за да се сдобие с тях. Богатството му съперничи на това на Сава.

Засмях се, звукът отекна над подиума. Застаналият наблизо Уахабил се усмихна учтиво, но умората се четеше в очите му. Уреждането на това тържество го бе изтощило до краен предел. Щях да намеря начин да го възнаградя – поне с малко почивка, ако не с друго.

— Всеки търговец е и разказвач. Сега виждам защо те обвиняват, че преувеличаваш.

Тамрин прие думите ми с лек поклон.

— И все пак ние двамата знаем, че само Вавилон и Египет могат да съперничат на Сава по богатство – казах аз.

— Но дори и египтяните трябва да търгуват с всичко, включително и с новите перуки, които толкова много харесват, за да купуват нашата смирна.

Уахабил се подсмихна, Тамрин – също, макар да ми се стори, че ме изучава внимателно под маската на дворцовата вежливост.

— Израилтянинът сключи важен съюз с Египет.

— Така ли?

— Той се ожени за дъщерята на фараона и получи като зестра град Гезер, разположен на кръстопътя на Морския и Кралския път. И вече контролира търговията към Египет и южните части на своята държава до Финикия на север.

Наклоних глава. Фараоните нямаха обичая да дават дъщерите си на чужди владетели – те обикновено вземаха чужди принцеси за своите синове. Какво бе видял фараонът в този млад владетел, заради което бе пренебрегнал политическата гордост на Египет?

Уахабил тихо се прокашля. Зад него гостите почти бяха приключили с вечерята си.

— Ела с мен – казах аз, като се изправих. Хората припряно се надигнаха на крака. – Скоро ще видим Египет с очите си.

Кимнах на двамата мъже да се присъединят към мен и поведох свитата си към градините на двореца. Първите гости, които дойдоха след нас, ахнаха шумно. Земята бе напълно преобразена, осветена от хиляди фенери. Големи ивици от индиговосин муселин разсичаха по дължина градината на изток и на запад и се полюшваха като вълни от нощния бриз.

Западно от индиговите проливи цивети и лъвове гледаха лениво от клетките си под плодните дръвчета. Щрауси бродеха из голямо заграждение, а пойни птици чуруликаха, съперничейки си с папагалите от парк с размерите на моята лична зала за аудиенция. Вързана за една акация, стоеше черно-бяла зебра. Тънки, нанизани един до друг златни дискове блестяха в редица, която се виеше от една акация към следващата. Тъмнокожи слуги поставяха подноси с плоски питки по масите, вече отрупани с купи, в които имаше риба в сос с куркума, агнешко и яхния с леща, натрошено сирене и зеленчуци с подправки. Деликатесите на Пунт.

Северно от Пунт се издигаха пирамиди с височината на пет мъжки боя, срещу тях имаше диск от ленена материя, осветен от задната страна от светлината на факли по такъв начин, че да създава впечатление за изгрева на Ра. Голи роби с черни вълнени перуки и фаянсови яки на вратовете чакаха на брега на река Нил, пред храма на Изида, за да налеят на гостите стомни с египетска бира. Сцената надминаваше дори собствените ми подробни указания. С удоволствие забелязах стъблата на папируса, които се олюляваха от вечерния бриз в края на изкуствената река, баржата с големината на носилка, носеща се лениво по водите й.

Цялата източна половина на градината имитираше поредица от оазиси – спирките на керваните в Ятриб, Дедан и Тема по Пътя на тамяна. Камили от най-добрите породи пасяха, приведени под финиковите палми, предъвквайки храната си, на достатъчно голямо разстояние, за да не могат да ни наплюят. Три бели женски камили бяха вързани между черните шатри, чиито покривала на входовете бяха отворени, за да разкрият големите и шарени килими, отрупани с подноси с риба и зелен лук, зеленчукови туршии и екзотични яйца с различни цветове и размери. Няколко впечатляващо облечени слуги, накичени с повече накити, отколкото един пустинен вълк би посмял да носи, чакаха, за да приветстват моите гости – „пътници“.

Навсякъде имаше танцьорки – потропваха по земята на Пунт или балансираха делви на главите си в оазисите – и музиканти, които свиреха на тъпани, удове* и египетски систруми**.

[*Уд – струнен музикален инструмент, разпространен в страните от Близкия изток. Предшественик на европейската лютня. – Б. пр.]

[**Систрум – перкусионен инструмент. Състои се от дръжка и U-образна рамка, между двете рамена на рамката има напречни тръби, на които са нанизани метални гривни или намотки. – Б. пр.]

Голям златен казан стоеше близо до входа, пълен с благоуханни ливанови перли. И в средата на Червено море – остров с алабастров престол, такава безупречна имитация на този в дворцовата зала, чак до изваяните във формата на ибекс крака и метнатата на облегалката леопардова кожа, че зашеметените гости се питаха на глас по какъв магически начин е бил пренесен тук толкова бързо.

Плеснах с ръце и музикантите спряха.

— Дойдохме от небето, както самите богове – казах аз, за да преплаваме през Червено море към Офир. Ще отидете там, за да видите златото и екзотичната дива природа на Пунт, за да се насладите на деликатесите му сред птичите трели. Или може би ще отпътувате на север до Египет, за да вкусите бирата на фараоните, да запалите в дар тамян пред олтара на Изида и да се помолите Ра да изгрее отново. Или ако предпочитате, тръгнете към тази страна на морето с керваните, през Дедан и Ятриб, по целия път до Палмира!

Пристъпих до казана и загребах шепа ливан с една от многото подредени до него сребърни купи.

— Но ако очаквате да отнесете златото на Пунт, благоволението на Ра и гостоприемството на оазисите, не забравяйте да вземете със себе си и най-доброто от Сава! Закълнете се в боговете на всяко място, което ще посетите, че ще направите жертвоприношения, тъй сладки, че дори те трябва да обърнат с копнеж очи към Сава и да я възхвалят. Сава и Алмака над всичко!

Отекващият вик изпълни нощта и аз погледнах към белия диск на луната в небето.

Въодушевени възгласи и веселие огласиха градината. Дори членовете на съвета ми се присъединиха към въодушевените по-млади мъже, когато музиката засвири отново.

Хвърлих победоносен поглед назад към търговеца и не останах разочарована.

Той се засмя от удоволствие, когато моите гости загребаха от ароматния ливан и се пръснаха из градината в търсене на екзотични изкушения.

Тамрин се наведе, не толкова близо, че да предизвика гнева на моя евнух, но достатъчно, за да мога да го чуя, когато ми прошепна:

— Наистина, царице моя, ги твориш чудеса.

— Благодаря ти за подаръка, търговецо – отвърнах аз.