Засмях се, този път не горчиво и престорено.

— Предполагам, че скоро ще получиш много подаръци от Египет, след като дъждовете спрат – каза Тамрин, като ме наблюдаваше. Очите му се плъзгаха по воала ми.

— Златните дни на Египет отдавна отминаха – казах аз.

— Но неговите либийски наемници стават по-могъщи от ден на ден. Египет загуби Нубия, но скоро ще се превърне в ново, по-войнствено царство.

— Винаги сме имали добри отношения с Египет. Но сега жреците управляват там. Ще изпратим подаръци за храмовете в Тива.

— Както кажеш, царице моя. Но тези жестове ще струват скъпо.

— Да, а ти ще се облагодетелстваш от тях. Ще те направя богат – по-богат, отколкото си сега – казах аз. Само човек с имане, който нямаше какво да доказва, можеше да се облича по такъв скромен начин и да се държи толкова непринудено. – Но сега ми кажи: на кои богове служи този цар Соломон?

— На бога на неговите предци.

— Кой е той?

— Те го наричат „Бога, който е“, „вечно Съществуващия“.

Повдигнах въпросително вежди.

— Какво е името на бога?

— Той е бог с непроизносимо име. Богът, който вярват, че е над всички богове.

— Със сигурност този цар е обречен на неуспех! – засмях се аз. – Не знае ли, че това вече е правено в Египет, когато Ехнатон провъзгласи култа към Атон – бог, който поне имаше име! – и се провали с гръм и трясък. Ехнатон, който е обявен за „враг“ в летописите на собствената си страна!

Преди години бях чела истории за изоставените години наред след смъртта на Ехнатон храмове и за чумата, върлувала сред народа му. Нищо чудно, че толкова го мразеха, след като бе разгневил така боговете.

— Какъв е символът на този неописуем бог? Носиш ли някакъв негов идол?

Тамрин се поколеба.

— Богът им няма символ. Той няма идоли.

Избухнах в още по-силен смях.

— Бог, който не може да бъде назован или видян.

— Техният закон забранява изобразяването на боговете – включително на техния собствен.

— Що за атеизъм? Та те унищожават името и лицето на божествата!

— Уверявам те, царице, техните жреци са набожни – каза той мрачно, – макар че царските съпруги практикуват своите си култове по високите капища, които царят им е издигнал извън града.

Свих рамене.

— Той няма да оцелее дълго на този свят.

— Както кажеш – сведе глава Тамрин. – Но докато все още е сред нас, какви дарове да наредя да бъдат подготвени за него, за да ги отнеса с моя керван, когато потеглим на път?

Погледнах го категорично.

— Никакви.

Веждите му се повдигнаха.

— Натоварете обичайните количества стока, но само от най-високо качество. Сава държи монопола върху търговията с подправки. Ако той иска стоки от Пунт или Хидуш, пък и дори от Далечния изток, трябва да мине през нас. Ако му трябва най-висококачественият тамян, трябва да мине през нас. Аз съм новата царица, с която трябва да се съобразява. Той е този, който може да ми изпрати подаръци...

Тамрин се поколеба.

— Както кажеш, господарке. А какво послание трябва да отнеса на царя търговец?

— Само твоите истории... и цените на стоките ни.

— А когато отида в Йерусалим и разкажа историите за Сава и великолепието на царицата й на този цар, търсещ мирни и печеливши съюзи... какво да му отвърна, когато той предложи брак, за да сключи съюз със Сава?

— Че нямам дъщеря за него.

— Исках да кажа, царице моя, когато предложи на теб?

Погледнах го право в очите.

— Аз съм господарка на моята страна. Не съм принцеса, която да бъде пратена в нечий харем.

— Нека да царуваш сто години – каза търговецът и сведе глава.

Когато той напусна, свалих воала си и отпих дълга глътка от бокала си.

Не пропуснах изпитателния поглед на Шара.

— Знам какво си мислиш – казах по-късно, когато ме събличаше в стаята ми, а дъщерите на благородниците, които се грижеха за покоите ми, бяха отпратени по леглата си.

— Кажи ми, че не си забелязала колко е красив... и как те гледа.

— Може и да съм забелязала.

Тя се засмя и аз изпитах благодарност за този нежен звук.

Тази нощ, след като Шара заспа и ритъмът на дъха й наподобяваше вълните, заливащи брега и отдръпващи се от него, отново се замислих за тънките пръсти на Тамрин и стегнатите му предмишници, за начина, по който горната му устна се разтваряше, когато той се усмихваше.

Но аз не се нуждаех от любовник, а от опитен съюзник. От някого, който щеше да бъде моите очи и уши по света. И уста.

Красива уста, трябваше да призная.

Тамрин се върна след три седмици, за да се сбогува с мен в храма на първия ден от нарастващата луна – време, подходящо за нови начинания и пътувания. Този път носеше бронзов амулет, изписан за защита – амулета на търговците. Жрица – женското въплъщение на лунния цикъл на Алмака – напяваше химн, докато послушникът на Асм събираше кръвта на ибекса в купата пред свещения кладенец. Младата девица, поставена в храма по моя заповед, се олюля, когато коленичи, без съмнение под влиянието на татуловия чай на Асм.

— Лъвът ще изреве – каза тя, после го повтори. Асм не го разтълкува. Поличбата бе единствено за търговеца; той сам трябваше да разчете нейното значение, ако наистина имаше такова.

Когато поставих ръце над търговеца за благословия, момичето вдигна поглед към мен и изкрещя, закривайки очи. Не й обърнах внимание, защото знаех, че не е на себе си, вниманието ми бе съсредоточено единствено върху Тамрин – този мъж, на когото поверявах толкова много, и на чието пътуване, както осъзнах с изумление, завиждах.

Той също ме погледна, но сякаш не бях жена или царица, а нещо друго.

И аз почувствах, че разстоянието между нас става все по-голямо, както през нощта, когато бях разстроила Асм с въпросите си, когато мислите ми се лутаха в отчаяно дирене на отговори и още не бяха отразени в очите му.

Потопих пръсти в купата.

— Върни се жив и здрав бързо при мен следващата година – казах, като нарисувах обърнат полумесец на челото му.

Той се наведе напред и целуна каишката на сандала ми.

Тръгна си миг по-късно, яздейки, за да се присъедини към кервана си от триста камили и също толкова на брой мъже.

Зимата дойде и аз забравих за царя на израилтяните.


ОСМА ГЛАВА

Благославях брачни съюзи. Опрощавах прегрешенията на преследвани, потърсили убежище в храма, и определях молитвите, които те трябваше да произнесат на гробовете на мъртвите си роднини в знак на покаяние. Решавах съдебни спорове като този за племето, което бе откраднало камили от съседите си, и за жена, която се бе омъжила за двама братя, после се бе развела с единия от тях, но не бе получила обратно половината зестра. Както и за мъжа, който не можеше да даде на жена си деца и затова бе поканил в дома си странник, после го бе оставил насаме с жена си, а на другата година непознатият се бе върнал и бе предявил претенции към детето, което се бе родило.

— Под чия шатра е било заченато детето? – попитах аз.

— Под моята – отвърна съпругът.

— Значи, това е твоето дете, а всеки път, когато този мъж посети дома ти, ще го приемаш като свой брат.

Бях на двайсет години и напълно осъзнавах, че съветниците ми са обсебени от мисълта за мой наследник. Бях получила предложения за брак от всички могъщи родове в Сава, включително и от братовчед ми Ниман.

Отказах на всички.

Уахабил непрестанно ми натякваше.

— Ако не се омъжиш, за да укрепиш връзките с някое племе – каза ми той една вечер, – вземи си мъж измежду жреците. Още по-добре, ако са двама или дори повече. Нека самият Алмака те дари с дете. Като в старите времена, когато цариците са раждали синове на боговете. Направи го в името на царството, умолявам те, или след смъртта ти ще избухне война.

Въпреки че имаше множество жреци и жрици, които имаха и такива задължения, което бе част от традициите на народа ни, не знаех как да му кажа, че през двете години, в които бях делила легло с Макар, така и не бях заченала. Че по грубия начин, по който ме бе насилил година преди да дойде цикълът ми, Садик вероятно бе увредил способността ми да имам деца. Не знаех дали това бе истинската причина, но не можех да понеса унижението да изрека подозренията си пред него или пред когото и да е друг.

— Ще обмисля идеята – отвърнах аз, макар да ми се искаше да му обещая нещо повече, пък било и само за да го успокоя.

Вечерта попитах Яфуш, докато той вървеше една крачка зад мен в градината:

— Това ли е да си евнух? Да не си спомням дори допира на мъжа, за когото съм копняла?

— Да си евнух, принцесо, не означава да си загубил копнежа си – отвърна той тихо, – а само средството, с което да го удовлетвориш.

Изчаках го и го хванах за ръката.

— Съжалявам за това, което са ти сторили. Мисля, че е грях към тялото, ако не и към самите богове.

— Мисля, че ти си повече евнух от мен, принцесо.

— Така не ми помагаш, Яфуш.

— Някой ден ще си припомниш желанията на женското си тяло, принцесо. И то ще си спомни за теб.

Ръководех обредни тържества. Погледнах още веднъж в купата... и видях само погубеното животно, жертвано в името на един безразличен бог – ако този бог въобще съществуваше. Може би това бе смисълът на боговете: да обединят и подчинят хората на власт, по-силна от трона, пък била тя просто измислица, която всички приемаха за истина. Тази мисъл ме гнетеше особено когато дойде зимата и слънцето грееше слабо и унило, изгубило загадъчността си.

Първите облаци се бяха скупчили над западните планини в деня, в който Уахабил дойде да ми каже, че е пристигнал пратеник от северната част на Джауф.

Тамрин, търговецът, се беше върнал.

Приех го в алабастровата зала шест дни по-късно.

— Царице моя – каза той и се поклони заедно със свитата си пред целия ми двор.

Лицето му беше загоряло и носеше нов златен пръстен на ръката си.

— Надявам се, че пътуването ти е било печелившо, търговецо – казах аз, като отпуснах ръце на облегалките на трона си.

Той се изправи.

— Така беше. Царице, позволи ми да ти представя тези малки подаръци от най-добрата стока, донесена от моя керван.

Уахабил, който стоеше на подиума до мен, даде знак на хората на Тамрин да се приближат, а аз се приведох напред.

— Царице моя, от Финикия...

Двама мъже пристъпиха към мен с няколко топа плат в така ценения от кралските особи пурпурен цвят от Тир.

— Плат, боядисан с плътта на морските охлюви, които се намират само до финикийските брегове. Скъпоценният цвят на царете и цариците – струва теглото си в сребро.

Поисках да ми поднесат по-близо плата, за да мога да го докосна. С годините го правеха все по-фин.

— От бреговете отвъд вътрешното море – обясни Тамрин, когато един мъж постави пред мен ковчеже със златни накити.

Уахабил избра няколко от тях и ми ги показа: бижута, инкрустирани със скъпоценни камъни, със странни спираловидни филиграни – никога не бях виждала нещо толкова изящно.

— От Египет – заяви Тамрин, показвайки ми няколко египетски перуки. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че в някои от вълнените нишки бяха вплетени малки златни мъниста.

От другия край на залата се разнесе някакъв шум. Стражите ми се отдръпнаха, а неколцина от тях се спуснаха в посоката, откъдето се чуха уплашени викове.

Засмях се и се изправих на крака, плеснах радостно с ръце, щом видях, че един мъж води кон през големите врати на залата. Беше златист на цвят, накланяше главата си на една страна, червени и сини пискюли се спускаха от юздите му, а мъжът очевидно го удържаше с усилие.

— Внимавай, царице моя – предупреди Уахабил, като протегна закрилнически ръка пред мен.

Повдигнах дългата си рокля и пристъпих покрай него, за да огледам по-добре животното. В Сава имахме толкова малко коне.

— Как си изминал целия път с това създание? – казах аз, напълно омагьосана. – Мисля, че ако ми кажеш, че си го довел тук с помощта на магията на някой джин, ще ти повярвам.

Керванът може да пътува в продължение на дни, без да се натъкне и на капчица вода – това не е особен проблем за камилите, особено ако са добре напоени преди тръгване. Но с конете нещата стояха различно. Тези, които се намираха в моите конюшни, бяха докарани с кораб до Пунт, а след това прекарани през тясното море до Сава.

— Оазисите са покрити със зеленина, царице моя. Две камили специално носеха зърно за това създание – усмихна се Тамрин и ми се стори, едва доловимо, че най-накрая се отпусна. Не, нямаше как да не отчета подвига и огромните разходи за довеждането на това животно до Сава.

Огледах го от всички страни, възхищавайки се на красотата му, а след това рязко си поех дъх.

— Но... това е жребец! – възкликнах аз.

— Така е. И сега царицата може да отгледа още животни в конюшните си.