При тези думи на устните му най-накрая заигра лукавата усмивка, която познавах отпреди.

— И царят каза: „О, царице, как се прикри с воала на мълчанието, а после направи същото и с думи! Как се обвиваш в мистерия, макар че с това си вредиш. Как може да твърдиш, че не се нуждаеш от нищо, и да не изпратиш твои посланици при мен? Разбрах, че не си била обучавана да бъдеш царица – дано с времето се сдобиеш с повече мъдрост. Ароматът от двореца ти достига до мен през огромното разстояние, което ни дели. Това наистина е дъхът на божественото. Но ако ти си владетелка на земята, която ти е дадена от боговете, то аз съм десет пъти повече владетел, защото моята власт ми е дадена от Онзи, който е поставил твоя бог в нощното небе“.

— О, няма ли край неговата суета? – избухнах аз.

Устните на Тамрин останаха неподвижни, като изваяни от камък, и аз разбрах, че той бе очаквал със свито сърце да достави това съобщение, което бе носил в себе си през всички тези месеци.

— Но вината не е твоя, търговецо. Не те държа отговорен за високомерието на този цар – казах аз по-меко.

— Наистина, царице моя, само ако знаеше какви въпроси ми задаваше – той и всичките му учени хора, които се тълпят в двора му. Всички те са много любопитни, защото не знаят почти нищо за Савското царство. Питаха за теб и аз отговарях възможно най-искрено. Казах им, че си най-достойната за възхвала жена в света, че мъже от далечни краища търсят съюз със страната ти и с теб самата, предлагайки ти брак – толкова много мъже, колкото народи има по земята.

Поклатих глава и погледнах към небето.

— И като си помисля, че се опасявах за безопасността ти, а сега виждам, че си в цветущо здраве.

— Когато тези мъдреци се завърнат в собствените си съдилища и училища, те ще отнесат със себе си и историите за царицата на Сава. Скоро за света името на Сава ще означава красота и богатство. Това искаше, нали?

— Да. – Не казах, че те очевидно ще отнесат и разказа за това как царят на Израил ме е порицал и напътствал. – Имаш ли нови писания за мен?

— Не. Казват, че напоследък царят пише все по-малко.

— Да не би нещо да го измъчва?

— Той не ми се довери. Но чух, че имало недоразумения между племената в северната част на страната му, от които е взел хора за работа по държавните строежи за сметка на племената от южната част, към които явно е по-благосклонен.

— Той взема принудително работници от своите племена?

Първо отстъпването на територия на Хирам, а сега набиране на работна ръка от собствените му племена?

— И той казва, че аз трябвало да се сдобия с мъдрост! Как хората му да не негодуват? Не ми ли каза ти самият, че египтяните са правили същото?

— Така е – и народът се разгневил. Но завладените ханаанци, хети и амонити не са достатъчни – нужна му е повече работна ръка за множеството му строежи.

Това бе втората пукнатина, която забелязвах в бляскавата обвивка на царя.

— Ела, търговецо, поседни. Изглеждаш така, сякаш едва стоиш на краката си.

— Ако ми позволиш, господарке, няма да остана. Оставих камилите и мъжете си, без да се погрижа за тях, за да измина този шестдневен път от границата и да дойда веднага при теб. Как ме укоряваше царят на Израил! Казваше ми: „Ако тя ти каже това, ти й отговори така“. Разказа ми всичко, което според него би могла да поискаш да узнаеш – от деня на раждането му до съдбата на братята му, за да мога да отговоря на всеки твой въпрос за него. Но засега те моля, нека да ти предам неговите думи и да се върна при теб, след като се уверя, че камилите ми са напоени и отпочинали. Нашето пътуване не беше лесно; бяхме нападнати два пъти от бандити на връщане.

— Кой е посмял да го стори?

Той поклати глава, сякаш пропъждаше мухи.

— Разбойниците се местят непрекъснато. Особено когато царството на Израил се разширява. Там навсякъде има разселени хора от други места, мнозина от ръката на бащата на самия Соломон – тези, които той не е унищожил. Светът отвъд Сава е място на сътресения и тегоби. – Погледът му стана суров. – Но ние убихме десетима от тях, преди битката да приключи.

— Следващия път ще ти дам повече въоръжени мъже. Ще се погрижа за това.

— Загубихме малка част от товара и само няколко камили. Можеше да бъде и много по-лошо. Но ти, царице моя, можеш да си отдъхнеш спокойно, знаейки, че си останала загадка за израилтянския цар. В дните ми там му отговорих на много въпроси за дядо ти и за баща ти, първожреца. И за майка ти и легендарната й красота. Казах му, че Сава е отделен свят, ограден от тясното море и от вътрешността на пустинята, където може да оцелее само народът на вълците на пустинята. И че в Сава има не един, а много храмове – и много богове, като Алмака господства над всички тях. И все пак, след толкова много дни, в които хвалех Сава и царицата й, когато се канех да тръгвам, той рече, сякаш едва сега започвахме да говорим: „Ти ми каза какво ли не... Но в края на краищата твоята царица не е ли просто владетелка на няколко планини и пустинна пустош, както и на една горичка от тамянови дървета? Защо тогава ми я хвалиш толкова?“. – При тези думи Тамрин повдигна безпомощно ръце.

За миг го погледнах смаяно. След всичко това! Този цар вероятно бе безумец! Но след това... Обърнах се и поклатих глава.

— Царице моя?

— Той те е изпитвал – казах аз, все още обърната с гръб към него, – за да види дали ще му угодиш, или ще скочиш да ме защитаваш, дали ще си отвориш устата да заговориш, или ще я затвориш с многозначителна усмивка. Защото и двете ти реакции са щели да му подскажат доколко в думите има истина.

Вече прозрях всичко с лекота. На царя му бяха омръзнали витиеватите речи, в които Тамрин бе ненадминат. Бяха му досадили разговорите, обвити в коприна. И така, той се бе престорил, че е забравил дните на изумителни хвалебствия, и бе реагирал с груби думи. Приличаше ми на дете, което, принудено да се владее и да се усмихва с часове, най-накрая не издържа и се изплезва. Разсмях се при тази мисъл, защото познавах това чувство много добре.

Вече вероятно бе отегчен и от ласкателствата и копнееше за това, което не можеше да достигне отвъд границите си, както аз не можех да достигна нещата, които исках да науча отвъд моите.

Сега Тамрин ме зяпна смаяно.

— Какво има? – попитах го аз.

— Царице моя, Соломон ми каза: „Когато й предадеш моите думи след всички хвалби, които отправи по неин адрес, наблюдавай я. Ако е хитра, тя ще се зачуди за причината, поради която казвам тези неща. Ако е мъдра, може би ще се разсмее. Но ако е глупачка, ще се разгневи“. И Алмака ми е свидетел, вече виждам колко е бил прав и че моята царица е мъдра, както си мислех през цялото време.

После се поклони ниско пред мен.

Трябваше ли да съм поласкана, че съм се оказала мъдра? Или разгневена, че този цар бе наредил на мой поданик да ме постави на изпитание? Не ми стана приятно.

— И така, той е изпратил мой поданик да ме оценява като съдия – казах сухо. – И това ли ти нареди да кажеш? Колко разочароващо за него, че не ме подложи на това изпитание пред целия ми двор. Ставай.

Тамрин се надигна, после отново застина и се хвърли в краката ми.

— Бил съм играчка в ръцете му. И сега се показах като глупак.

— По-добре ти, отколкото аз. Би ли искал да рискуваш керваните и живота си за глупава царица?

— А сега ще й служа завинаги, защото не е глупава.

— Да. Понеже ти го е казал чужд цар. Стани.

Той се изправи.

— Върви си. Погрижи се за камилите си. Яж, почини си. Освобождавам те от бремето да говориш и за двама ни с противоположните краища на устата си. Мога да си представя какви разговори се водят в главата ти.

Тамрин въздъхна и поклати леко глава.

— Върни се при мен през есента.

Известно време се гневих на дързостта на този цар... в следващия миг изпитах недоумение. Но през цялото време се притеснявах. Щом Соломон, застанал на кръстопътя, държеше Египет и Финикия в своя плен, аз някак си трябваше да го хвана в моя.

През следващите месеци започнах да подготвям отговора си наум, записвах някои думи, спирах, почвах отново. През есента ги изписах на свитък папирус.

Питаш ме как е възможно да не се нуждая от нищо. Аз питам теб: как е възможно да си толкова зависим от всички останали? В Сава имаме обичай – да не се хвалим на сънародниците си и да се присмиваме на богатствата си. „Какво красиво животно!“, казва някой за рядка бяла камила. „Ах, това ли? – отвръща стопанинът й. – Прилича на коза, и то такава, която не дава мляко.“ И така, уверявам те, че птицата, която долита в твоите земи от моите, идва от народ, чиито добродетели са скромността и гостоприемството, същите тези качества, заради които е прието да дадем най-хубавите си притежания и животни – дори и шатрата, в която спим – на всекиго, който я похвали, като кажем, че не е нещо особено, просто дреболия.

Но вашите обичаи не са такива и затова ще ти отговаря без смущение: Сава не се нуждае от ничие зърно освен от това, което расте в нейните оазиси. Ароматите на боговете растат в нашите градини, защото на боговете им е било приятно да ги засадят там. Зърно и бог – не се нуждаем от нищо повече. Същото слънце, което изгаря реколтата на друг народ, стопля ласкаво нашата земя, а луната кара семената да покълват в мрака. Златото не е ценно за нас – то е като песъчинките от пустинята, полепва по сандалите, клепачите и косите ни. Нашите мини са неизчерпаеми, нашите финикови палми – ненадминати, стадата ни са безбройни.

Ние сме непревземаеми; никоя войска не може да предприеме поход срещу нас и да оцелее в пясъците или да изкатери отвесните скали, с които граничи соленото море. Боговете са създали тази крепост около нас, като изолиран остров, подобен на вашия изчезнал Едем, оставяйки съвсем малка порта, чрез която да споделяме нашите стоки и да получаваме полагащото ни се от света. В моята столица имаме не един рай, а два. Всичко ни е дадено в двойна мяра. Уханието на нашата смирна е божествено – то съпровожда душите на фараоните и царете в отвъдния свят, ароматът й е толкова завладяващ, че на мястото, където расте, тя поддържа живота и на най-бедното създание до дълбока старост и го дарява с безсмъртие в смъртта. И как може да бъде инак? Цялото царство ухае на бог и всеки човек е жрец, и дори насекомите напяват химни на възхвала.

Тук земните удоволствия стават божествени и ние се потапяме в дълбокото познание на възвишеното само като вдишваме уханията, носещи се във въздуха.

Боговете наистина са несправедливи, като са дали всичко прекрасно и добро единствено на нас, и то в изобилие. А чрез търговията, която осъществяваме с нашите кораби и кервани, ние ядем от трапезата на света и се обличаме в най-добрите коприни в пурпурни и индиговосини цветове. Толкова сме привикнали към лукса, че най-простите семена и смокини, най-обикновените ленени платове ни се струват като новости.

Питаш как е възможно да не се нуждая от нищо. Дадох ти отговор. Но всъщност твоят въпрос е не как един народ не се нуждае от нищо, а как една жена не изпитва такава нужда. И отговорът ми е: аз съм рожба на моята земя. Аз съм Сава. Египет има Нил, но ние имаме мусоните, нашите язовири и канали, построени от предците ни, когато самите богове са им прошепнали как да ги направят. И така съществуваме от незапомнени времена, завинаги и благословени. И ако има война в нашите земи, тя е предизвикана от нас самите – ние воюваме единствено помежду си, защото никой не може да ни е равен и в отмъщението, и в страстта.

Защо тогава ми нареждаш като на някакъв васал да изпратя свои посланици при теб? И на баща ми ли така заповядваше – на него, главния жрец на бога, който се издига над планините ни, достигащи до самите небеса? Аз съм върховната жрица, аз съм дъщеря на Алмака, която не се подчинява на никой смъртен цар.

А сега ти пиша не като царица или жрица и те питам: как така си избрал да се покланяш на един бог пред всички други божества, бог без име или лице? Защо един мъдър човек ще призовава един-единствен бог и ще рискува да разгневи завистливите уши на другите – и защо твоят бог би поискал такова нещо от теб? И как човек извършва поклонението си в храм, затворен за небесата с покрив?

Между нас не бива да има тайни. Разбрах от моя търговец, Тамрин, че ние сме братовчеди и двамата можем да проследим предците си до онзи човек от потопа, Ной, чиито синове са се разпръснали по всички краища на света. Със сигурност ще разбереш всичко, което съм написала, и съм убедена, че вече знаеш всички тези неща. Така че писах тези думи на вятъра, надявайки се само на тяхното ехо. Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.

Не знам защо добавих тези последни думи, дали боговете, или сърцето ми пожела да ги поставя там.


ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Наблюдавах момичетата, които се грижеха за покоите ми. Как се кикотеха, когато обсъждаха кои са най-хубавите мъжки роби от двора, как клюкарстваха за дребните чиновници, с които спяха, и обсъждаха подаръците, които идваха за мен (повечето им ги давах) – откъде и от кого бяха пратени.