Не му липсваше тщеславие. Този самозванец твърдеше, че го привличат опасностите – пфу! Но след това със същата лекота наричаше себе си „момче“ и разкриваше, че е изгубена душа.

Мъж, който се смяташе за познавач на жените – предполагах, че е такъв наистина – и претендираше, че познава и мен.

Но защо тогава ме бе развълнувал така? Как бе възможно – цар, който искаше да отнеме монопола на Сава... и въпреки това нахално настояваше за отговор от мен!

Не разбирах този цар!

На два пъти при първото четене щях да разкъсам свитъка на късчета.

Той ли ми казваше да не бъда дръзка? Той ли ми нареждаше? Царят на държава, съществуваща от едно поколение, а вече разкъсвана от напрежение?

Препрочетох писмото му, после още два пъти. Облегнах се на ръба на масата, опитах се да си представя гласа му, начина, по който звучаха думите, когато излизаха от устата му.

Чудя се какво се чете в погледа ти, когато никой не те вижда?

Каква е тази твоя власт над мен?

Съветниците ми се бяха събрали. Колко ли се вълнуваха и негодуваха? И все пак аз не можех да се изправя пред тях, докато се намирах в такъв душевен смут. Дадох указания на Яфуш да им предаде музиканта Мазор, за да го разпитват, тъй като закъснявах вече час. И после още два.

Израилтянският цар имаше право; той наистина ме принуждаваше да действам.

Но между дръзките редове в неговото писмо личеше и нещо друго. Копнеж, пустота, която познавах много добре.

Ето ме, стоя тук, говоря си сам на глас и си представям, че разговарям с теб.

Беше ли това хитрост, с която цели да ме съблазни? Възползваше се от моята нежна страна, след като не можеше да ми заповядва. Или от потребността ми от нещо? От учител? От някой равен на мен?

Не, от съпруг, с когото да сключа изгоден съюз. По този начин той ме изкушаваше да сторя това, което не можеше да ме принуди да направя със сила.

Да, той бе опасен дори и само заради умението си да манипулира.

За малко да изпратя да извикат Тамрин, но се спрях. Той не знаеше, че съм намерила този свитък. Дали царят му бе дал указания, в случай че не го открия в идола?

Ами ако бе казал на търговеца същото като преди – че ако действам по един начин, ще означава едно, а ако реагирам по друг – друго? Той бе направил търговеца ми недостоверен източник на информация или поне ме бе накарал да се съмнявам в него, така че да не посмея да се разкрия с въпросите си. Ако го направех, щях да съм прекалено уязвима.

Колко добре бе увил своя свитък в многобройните тъкани! Пласт след пласт, като египетски лук. И какво се криеше в сърцевината на дара му?

Можех да откажа да го призная. Можех да го принудя да действа пръв, очаквайки да изпрати ново съобщение, по-предизвикателно дори от това. Но тогава като каква щеше да ме прецени той, ако не бях толкова опасна или лукава, каквато може би си мислеше – или дори се надяваше че съм? И как щеше да подходи към мен – с повече увереност или с повече предпазливост?

Крачех нервно из стаята, изминах разстоянието до прозореца и обратно поне двайсет пъти. Забравих глада си.

През цялото това време не бях хапнала нищо. Но как бих могла, когато имаше опасност да загубя всичко?

И все пак от години не се бях чувствала толкова жива.

Най-накрая си налях още вино и седнах, за да прочета свитъка отново – дали и той бе чел моя толкова пъти? – и тогава изведнъж разбрах какво ще направя.

— Това ще свърши с война – каза Халхариб, ставайки на крака при влизането ми.

Бях си възвърнала самообладанието, защото знаех, че в мое отсъствие сигурно бяха побеснели. Още преди да вляза, чух виковете им и се поколебах пред вратата на личните си покои. Поставих длан на резбованото дърво и се запитах как да проведа разговора в тази зала, как да го свържа с другия, невидимия, от свитъка, скрит в ръкава ми.

— Не казвай нито дума за свитъка – наредих аз на Яфуш, когато най-накрая излязох от покоите си. Погледът му бе спокоен, напълно различен от притеснението, изписано по лицето на Шара.

— Царице моя, какво се е случило? И защо стоя затворена сама толкова време? – попита тя, като ме хвана за ръцете.

— Новоизлюпилото се царче обича да вдига шумотевица – казах аз и я целунах по бузата. – Всичко е наред. Но Алмака няма да има невеста тази вечер.

Когато съветниците ми се поклониха пред мен, а масата пред тях бе отрупана с карти, аз изпитах необяснимо омиротворение.

Ще бъдеш ли все така смела, или неразумна, да ми откажеш?

— Ще започнем от самото начало – казах аз. – Това може да свърши с война, но няма да започне с нея.

— Царице моя – обади се Уахабил, щом заех мястото си, – ето това са пътищата, които смятаме, че царят иска да завземе.

Посочи ми най-голямата карта и видях, че на нея вече бяха начертани две алени линии, които тръгваха от пристанището на Ецион-Гебер в залива, минаваха на юг покрай тясното море, преди да се разделят: едната на изток, по протежение на южното крайбрежие на Сава, а другата – на запад, покрай южния бряг на Офир.

— По този маршрут – каза той, сочейки към западната линия – смятаме, че ще изгради пристанище в Египет като точка за връщане, а може би и за изходен пост.

— А по другия път?

— Според нас ще им е нужно място за набавяне на провизии някъде по южното ни крайбрежие, преди да продължат плаването си към Хидуш. Но това са финикийски мореплаватели. Кой знае колко надалеч или навътре в морето могат да плават, без да виждат сушата?

— Те не могат да ни заобиколят напълно – казах аз и скръстих ръце, като отбелязах наум странното чувство на непоклатимост, което ме изпълваше. След бурните крайни емоции, в които се мятах като махало през последните няколко часа, сега бях невъзмутима като статуя.

Или може би усещането се дължеше на изпитото на празен стомах вино.

— Корабите им, които ще потеглят на изток, трябва да натоварят тамян в някакъв момент от пътуването си – разсъждавах на глас аз. – Светът има нужда от нашите благовония. Той също.

— Но как ще попречим на Хадрамаут да търгува без посредник с него? – попита съветник Абяда.

— Ако корабите му стигат направо в Хадрамаут, Сава губи своя десятък и таксите за всеки храм и оазис по маршрута из северните земи – каза Халхариб. – Цялото царство ще пострада.

— Но той точно това иска – каза Ниман. – Без сухопътните такси печалбата му ще се увеличи многократно.

— Освен това Сава ще загуби монопола си върху пазара на подправки и текстил на Хидуш и ще започне да се конкурира със собствените си царства – намеси се Халхариб. – Появата на тези кораби заплашва самото съществуване на единна Сава!

— Да – съгласих се аз с тих глас. – Разбирам това.

Облегнах брадичка на ръката си и се втренчих в картата, докато разговорът край масата продължаваше.

— Да не забравяме Пунт...

— Смяташ, че корабите му ще спират в Пунт...

— Забравете корабите. Ще превозваме товарите си до Пунт и ще ги прекарваме с кервани на север към Египет.

Спаси царството си.

— Египет няма да търгува с нас, а само със Соломон – казах аз, като вдигнах глава, за да видя кой бе говорил последен. Халхариб.

— Как да сме сигурни, че той изобщо ще иска да има нещо общо с нас? Започнал е цялото това начинание, без да ни изпрати нито дума, нито пратеник или предложение за договор с нас!

Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.

Ниман поклати глава.

— Халхариб е прав. Ще се стигне до война.

— Той ще ни стане съюзник – казах аз.

— Лесно е да се каже! – Халхариб поклати глава, сякаш бълнувах несвързано. За първи път от началото на съвещанието ми се прииска да го ударя.

— А ако не е съгласен? – попита Ниман.

— Ще го принудим.

— И как точно? – притисна ме Халхариб. – Той може само да спечели, няма какво да загуби. И как трябва да действаме – да го умилостивяваме с ласкави слова или да хленчим като деца? Не. Ще отговорим със сила.

По думите ти външният свят не ти е нужен. Но той ще те загърби и ще те остави настрана, далеч от всички нови открития – ако не сега, то за следващото поколение.

— Трябва да повикаме жреца и да поискаме гадание – каза Ниман.

— Да, гадание! – съгласи се Халхариб.

Поклатих глава. Аз самата никога не бях използвала досега трите дървени стрелки с надписи „Да“,„Не“ и „Изчакай“. Нито пък исках да го правя.

Изправих се на крака.

— Съветници! Много бързо тръгвате на война. Савското царство не е виждало война – истинска – от времето на дядо ми. Нашата прибързаност ще прилича на отчаяние и в края на краищата няма да ни спечели време. Ще са ни нужни години, за да сплотим враговете на царя от всички кътчета на земята, да подкупваме със скъпи подаръци, докато нашите кервани пътуват без печалба. Такава война не ще донесе разруха на Соломон, който разполага с армиите на Египет и Финикия на своя страна, а само на нас. Фараонът може да е слаб, но Египет разполага с либийски наемници. Владетелят на Финикия е стар, но те се прехранват благодарение на Соломон. Имат желязо и мед заради него. Сега говорим гневно заради накърнената си гордост, но има и други начини да се справим с положението освен война с три народа. Когато дъждовете изпълват долините на уади, ние изправяме ли се срещу тях, или впрягаме водите им в своя полза?

— Да, но това са нашите води. А тези кораби не са наши.

Преместих се към средата на масата.

— Той разполага с уменията на финикийците. Иска да отреже Сава и да има отношения без посредник с подчинените й царства. На негово място щях да направя същото.

Тишина.

— Виждам възможности за нас. Далечни пазари и екзотични стоки... пренасяни не само от камили, корабите на пустинята, но и по море.

Халхариб се разсмя иронично.

— Всичко това е чудесно! Само че не разполагаме с флот от финикийски кораби.

— Не. Ние нямаме. Но той има.

Уахабил поклати глава.

— Дори ако той е настроен приятелски към нас, а той очевидно не е, ние не разполагаме с достатъчно големи пристанища, в които да акостират такива кораби.

— Тогава трябва да ги изградим.

— Може да отнеме години.

— С достатъчно работна ръка ще са нужни по-малко години, отколкото ще изгубим в една война. Междувременно нашите кервани ще продължат да вървят безпрепятствено. Може би дори ще ни носят по-голяма печалба от всякога.

— Откъде ще вземем тази работна ръка? Хората от нашите племена работят по полетата и събират тамяновата реколта, укрепват канали и се грижат за стадата, работят в градовете...

— Значи, ще наемем чужденци. Израилтянският цар е сторил същото с Хирам от Финикия. Защо да не можем и ние? Сами казвате, че кораби, които пренасят – колко... стотици мъже? – се строят дори и сега в залива. Тези хора могат да ни помогнат да разширим пристанищата си. Чрез тях ще можем да търгуваме с количества стоки, много по-големи, отколкото натоварените на сухоземните кервани.

— Какво те кара да мислиш, че израилтянският цар дори ще помисли да се съюзи с нас? – попита Халхариб.

Засмях се и скръстих ръце.

— Съветници. Ние сме най-убедителният народ. Мога да кажа, че сме подкрепяни от най-могъщите богове. Мога да кажа, че нашите съветници са най-проницателните държавници. Това е вярно. Но преди всичко ние имаме много силен аргумент. Израилтянският цар търси разкош. Той е алчен и копнее за най-ценните стоки на света. И в момента строи флот, за който трябва да плаща. Така че ще го убедим точно с това, което той иска да ни отнеме: нашето богатство. Ще се съгласи, защото не може да си позволи да се откаже от ливана на Хадрамаут или да загуби златото на Пунт. Докато в храмовете се отправят молитви към боговете, докато мъртвите трябва да бъдат подготвяни за погребение и докато хората ценят златото, ще има пазар за богатството на Сава. И ние ще осигурим доставката им като обединен народ много по-добре, отколкото като отделни царства, и с далеч по-добри условия от тези, които могат да предложат сами Хадрамаут или Пунт.

Уахабил се облегна назад в стола си.

— Царице моя, от всичко, което чувам, той е толкова горделив, колкото и хитър. Той е цар, на когото ти отказа да пратиш посланици и с когото се отнасяш високомерно, откакто дойде на власт.

— Значи, ще го впечатлим, когато най-накрая му изпратим своето посланичество.

— И все пак историите за този цар ни представят владетел, който налага собствената си воля над другите, докато те не започнат да виждат света през неговите очи. Казват, че неговият бог го е дарил с магически способности.

Отново се засмях.

— Вярваш ли, че това е истина, Уахабил?

Той поклати глава.

— Говорих надълго и нашироко с Тамрин, когото познавам от години като смел мъж. Дори той се измъчва, когато царят го пренебрегва, и целият разцъфва, когато му обърне и най-малкото внимание, сякаш този цар е самото слънце. Какъв посланик ще му изпратиш, който да му е равен по ум, ако всичко, което казват за него, е вярно?