— Такъв, който той няма да посмее да пренебрегне – отвърнах. – Ще отида аз.
Дали щях да бъда смела, или неразумна?
Щях да съм и двете.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не бях подготвена за последвалия мощен изблик на гняв и неодобрение.
— Царице моя! – Уахабил стовари ръцете си на масата. – Не може!
— И кой казва какво може да прави или да не прави една царица?
— Твърде опасно е – намеси се Ниман. До него Абяда поклати глава.
— Тронът ти няма да бъде в безопасност – каза Уахабил.
— Как може да попречим на някой враг да заговорничи в твое отсъствие?
Изправена пред несъгласието им, за първи път, откакто бях влязла в залата, изпитах тревога.
Какво бях сторила? Какво бях изрекла и вече обещала? Такава дързост, веднъж казана, не може да бъде върната обратно.
Трябваше да проявя съобразителност. И да действам бързо.
— Никой не може да направи това вместо мен. А има ли някой, който да го е правил и преди?
Дори Хатшепсут, жената фараон, не бе дошла лично в Пунт.
— Да, и кой е ял жива отровна змия? Но защо някой ще иска да го прави? – попита Уахабил. – Ако искаш да уговориш брачен съюз, царице моя, умолявам те, нека твои представители да уредят всичко. Така се правят тези неща.
И отново темата за брака.
Не знаех дали да се разсмея, или да му се разкрещя.
— Няма да сключвам такъв договор. Отивам като владетел. Като един цар при друг. Никой не може, дори и ти, Халхариб, да проведе толкова ожесточено спора, който избухва, когато спорят царете. И въпреки това ще ме придружиш. Ти и Ниман.
Още възражения, но дори и сред врявата парченцата в съзнанието ми се напасваха бързо, непреднамерено. Изпитах трепетно въодушевление.
Уахабил се облегна назад, разпери гневно ръце във въздуха.
— Съветници – казах аз, като се изправих пред тях, – как може да говорите тези неща на принцесата, която пътува с вас от бреговете на Пунт? Която лежеше под звездите с вас в неведение дали в някоя от следващите нощи няма да бъдем нападнати от мъжете от Севера. Дори не можехме да предвидим дали водите на уади няма да прелеят и да ни повлекат някоя вечер, докато спим? Нима не изминахме заедно пътя от крайбрежната равнина на Хадрамаут, през долините на Катабан, до самия край на пустинята?
Ниман поклати глава.
— Сега е различно.
— Да. Това пътуване е разходка в сравнение с пътя, който изминахме. Шанс за мен да видя северния маршрут с очите си. Разбира се, ако кажете, че не сте готови за тези дълги дни на пътуване...
— С радост ще те придружа, царице, като твой братовчед и сродник – каза Ниман.
— Тогава ще отидем там заедно, като роднини – кимнах аз и отново седнах. – Земите на Сава са защитени. Но сме и изолирани. Зависим от разказите на търговците ни, за да научим вести за двора на този чуждестранен цар, от когото те изглеждат толкова очаровани, и разчитаме на тях да говорят от наше име. Нека да видим и да оценим тази сила – тази заплаха – сами. Ние се обърнахме към нашите планини и уади, овладяхме дъждовете. Вдигнахме поглед към небето и построихме храмове на боговете си. Сега е време да се отворим към света. Нека не допускаме, останали тук, в изолация, след години да се озовем сами в своя остарял рай, забравени като митична земя. Един ден, дори да е след векове, вражески войски ще дойдат до границите ни. И ние не можем да си позволим да останем толкова време невинни, като деца, държани твърде дълго в люлката.
— Царице моя, това не е разходка, а мъчително половингодишно пътуване! – възкликна Уахабил. – Тамрин ще ти разкаже за пясъчните бури и бандитите...
— Нима тези неща са ни непознати и ги няма и тук? – попитах аз. – Ние сме народ на керваните. Кога забравихме, че номадството е в кръвта ни? Живеем в градовете, но сме издръжливи и не сме изнежени от разкоша. Е, добре де... Може би малко – усмихнах се аз. Няколко неловки изсмивания се чуха край масата. – Нашите предци не са допускали проява на слабост, нито пък ние ще го направим – продължих аз. – И така, това е не толкова пътешествие до далечна земя, а по-скоро отдаване на почит към същността ни като народ. По-слабите хора водят войни и нахлуват в чужди земи, водени от недоимък или страх. Ние нито се боим от нещо, нито искаме нещо – и трябва да го докажем. Нека вождовете на Идумея и на амаликите, нека фараонът на Египет и царят на Финикия, и да, царят на Израил да се изненадат. Би ли предприел Соломон такова пътуване? Не, не би посмял! Племената му от север заговорничат срещу тези от южните му територии. Какво ще говори за нашето царство, както и за неговата царица, фактът, че тя може да напусне земите си с пълното доверие, че когато се върне, ще ги завари непокътнати? Че пътуване, което продължава една година, не разклаща властта й? Предизвиквам владетелите на което и да е друго царство да направят същото!
Вдигнах ръка, преди съветниците ми да успеят да възнегодуват отново.
— Това пътуване е по-добър ход от всяка война. Ще сключим много договори. Ще направим всичко толкова зрелищно, че царят на Израил няма да има друг избор, освен да се съюзи с нас. Няма да го впечатлим с оръжията си, а с богатствата си. Тамянът ни ще бъде нашите копия. Златото ни ще е като огън, а слоновата ни кост – нашите стрели. Египет му е дал земя и гарнизони. Финикия – материали за храма и двореца му, кораби и майстори, които да ги построят. Но Сава ще му предложи непознатата екзотика, за която той копнее – и то в количества, за каквито не е и мечтал... Ще му даде възможност да се докосне до далечните краища на света... без да напуска своя престол.
Уахабил поклати глава.
— Прекалено опасно е. Царице моя, нямаш наследник. Всичко може да се случи и тогава в Сава ще избухне война – не по границите й, а вътре в нея.
— Ще осигуря наследник... чрез осиновяване – казах аз, реагирайки на момента.
Всички ме погледнаха, напълно смаяни!
— Ще осиновя наследник пред Алмака под закрилата на неговия храм. Но ще го направя тайно. Дори вие няма да знаете кого съм избрала. Ще запечатам свитъка с името и ще го оставя на съхранение при жреците – при трима жреци в три храма. И нито вие, нито някой друг ще знае кои са те, така че само след потвърждение на смъртта ми те ще дойдат в Мариб и ще разчупят печата, за да обявят името – казах аз. Думите се изливаха от устата ми, без дори да съм ги обмислила напълно.
— Това... не е правено досега – заекна Уахабил.
— И досега не е имало царица, която да измине половината свят. И все пак аз ще го сторя.
— Осиновяването на наследник, по-точно на роднина, се е случвало и преди – каза Ниман.
— И какво голямо облекчение е за вас да не знаете кой ще е той, за да не се озове притискан от всички страни от вождовете на различните племена, дърпан в една или друга посока, а само да трябва пазите престола ми в мое отсъствие или моята собствена безопасност, докато пътуваме заедно – погледнах последователно Ниман, после Халхариб.
В този миг забелязах как ме изгледа Уахабил и на устните му заигра лека усмивка.
— Но племената... Какво ще им попречи да въстанат в твое отсъствие, царице моя? – попита Яса. – Хадрамаут ще спечели много, ако пътуването ти не успее.
Вдигнах ръка, за да го прекъсна.
— Вие. Или смятате, че не можете да ги контролирате? – огледах мъжете около масата. – Казвам ви, че могъщо проклятие ще застигне всяко племе, което се осмели да се вдигне на бунт в мое отсъствие. Ще го обявя в храма в деня, в който потегля на път.
Сърцето ми подскочи въодушевено в гърдите, след като изрекох всичко това. Разбира се, че нямах намерение да умирам по време на пътуването, и част от мен изпита нещо, което не бях чувствала от години.
Свобода.
— Но засега ви заповядвам да мълчите – продължих аз. – Ако и една думичка за моя план излезе извън стените на тази зала, ще открия човека, който ме е предал. И за продажната си постъпка той ще плати с живота си. Подготовката на пътуването ще отнеме много месеци, може би година. Никой не трябва да узнае за намерението ми да тръгна на път или че вече съм го направила дълго след потеглянето ми.
Сега те се втренчиха в мен и аз знаех, че или се бях побъркала, или бях получила божествено вдъхновение.
— Как ще стане това? Възможно ли е? – попита Яса.
— Ще го направим възможно – отвърнах много тихо. – И ако престолът на Сава бъде узурпиран в мое отсъствие, ще бъдете прокълнати заедно с племената, които се осмелят да се надигнат против мен. Самият Алмака ще ви откаже място в земята на сенките. Ще известя жреците и проклятието ми ще влезе в сила преди заминаването ми.
Ниман открито оглеждаше мъжете в залата, а Халхариб имаше потресен вид.
— Но ако Сава съществува в мир и богатство – продължих аз, – благоденствието ще споходи и вас, и вашите племена. Когато финикийските кораби заплават, първи вие ще избирате сред най-хубавите товари всеки сезон. Най-добрите самци в моите обори ще бъдат изпращани при вашите женски камили и децата на децата ви ще се учат в царските дворове на далечни държави. И най-нисшите ви роби ще бъдат почитани високо от вождовете на другите племена, а синовете ви ще станат довереници и съветници на обединителя на нашето царство след мен. Няма да имате нужда от нищо, освен от отговори на въпросите, които гладните, безимотните и страхливите никога не са имали лукса да зададат на боговете. Най-големият ви проблем ще бъде какво да правите с толкова много потомци и как да разпределите огромното си богатство, когато настане време да срещнете своите предци. Но сега...
Дадох знак на Яфуш и евнухът ми пристъпи напред. Вечерта бавно настъпваше. Като си помислех само, че в този миг можех да вървя по пътя към храма, за да се омъжа за бога. Но новата луна ни бе донесла обрати.
— Сега, преди да напуснете залата, ще положите обет под острието на моя евнух.
Яфуш извади меча си и го вдигна, насочвайки върха му надолу, към тила на Уахабил.
— Царице моя – рече Уахабил с наведена глава. – Ако някога съм ти дал основание да се съмняваш...
— Не си, стари друже. И все пак положи доживотния си обет пред дъщерята на Алмака и в присъствието на самия прероден бог.
— Самият Алмака да ме порази с гръм, ако някога те предам – каза Уахабил.
Яфуш се премести към Яса, който се взираше през присвити очи към мен, с наведена глава.
— Заклевам се – каза той.
Един по един всички се врекоха в преданост към мен. Разбира се, че щяха да го направят. Знаех, че това е просто красив жест; всеки един от тях можеше да въстане, докато аз отсъствам цяла година – дори още от този момент. Но в ума си вече пътувах по Пътя на тамяна, вървях на север към оазисите на Ятриб и Дедан, към Израил. Не заради желанието на царя, а защото вече не можех да остана тук.
Когато съветниците ми дадоха обет за вярност и Яфуш се отдръпна назад, Уахабил попита с обезоръжаваща искреност:
— Царице моя, как така никой няма да разбере, че си заминала?
— Скоро ще ви съобщя какво съм намислила. Ние ще дадем на този цар зрелище, което ще го постави на колене.
В името на боговете, какво направих?
Не можах да заспя, крачех нервно из покоите си, до прозореца и обратно. Нямаше да извадя свитъка и да го препрочета отново – за десети, единайсети път – на светлината на лампата, въпреки че Шара бе заспала.
Казах си, че предприемам този дързък план в името на царството си.
Но истината бе, че писмото на Соломон бе подръпнало нервите ми като струни и те потрепваха звънливо под кожата ми. Без него може би щях да се поддам на увещанията на враговете му. Вместо това сега аз се канех да ухажвам царя и да отклоня амбициите му в друга посока.
Може би утре щях да се укоря, че съм станала жертва на манипулациите му. Бях заплашила съвета си и бях дала грандиозни обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня. Бях изоставила спалнята на моя бог, за да кроя планове за пътуване в земята на друго, безименно божество. Доколкото можех да преценя, прибързаната реакция бе именно това, което Соломон се бе надявал да предизвика. Е, тогава нямаше да го разочаровам – и дори щях да надмина безмерно очакванията му.
Щях да имам достатъчно време за съмнения по-късно. Тази вечер изпитвах такова вълнение, каквото не бях изпитвала от деня, в който напуснах Сава и потеглих към бреговете на Пунт. Всеки велик обрат в живота ми бе белязан от пътуване. Дойде време да предприема ново. Още по-голямо.
Същата нощ, в часовете точно преди зазоряване, изпратих да повикат израилтянския роб Мазор. Дори сънят му да бе прекъснат грубо, а със сигурност бе така, той не го показа. Поклони се ниско, щом влезе във външната ми стая. Косата му бе прибрана на плитка отзад на тила, само сивите косъмчета в брадата му бяха белег за възрастта му, защото иначе кръглото му лице бе като на момче.
— Нима не си изтощен от изнурителното си пътуване дотук?
"Unknown" отзывы
Отзывы читателей о книге "Unknown". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Unknown" друзьям в соцсетях.