Не бях мислила за тази възможност. Обзе ме нова тревога.

— Изненадах се, че ти не ги съпроводи лично – рекох аз.

Той закрачи нервно, прокарвайки пръсти през пуснатата си коса.

— О, как за малко да се пусна след тях! – каза накрая през стиснати зъби. – И щях да го направя, ако не трябваше да преговарям за закупуването на фураж за камилите и да върша други дела, затворен в града като един от министрите на царицата! – избухна той и веднага се вцепени. – Прости ми.

Махнах с ръка, че му прощавам.

И на мен ми бе омръзнало това чакане. Бяха ми дотегнали много неща. Повтарях си, че времето ми тук не е загубено, въпреки че думите от писмата на Соломон ме преследваха като подгъва на роклята ми. Как бях допуснала цар от другия край на света да има такава власт върху всяка моя мисъл? Защо той имаше такова влияние и върху мен, и върху Тамрин?

— Защо си дошъл, щом нямаш вести? – попитах, присвивайки очи.

— Не знам защо дойдох – отвърна той тихо. – Тази последна година нанесе много щети на племето ми, както и на цяла Сава, разбира се. Реших, че ако царицата ме приеме, поне няма да гледам само камилите си и лицата на едни и същи хора, на моите роднини и роби, които не спират да се взират в мен и в очите им се чете един и същи въпрос – поклати той глава. – Но паметта ми ме е подвела.

— Как така?

Той повдигна глава.

— Забравих, че когато царицата ме приема насаме, тя вече не носи своя воал. И аз винаги си тръгвам по-разсеян, отколкото когато съм дошъл.

Навън оранжевата луна се бе издигнала високо над перваза на прозореца.

— Нямаш ли съпруга, Тамрин?

През цялото това време никога не попитах това и въпреки че бях отказала предложение за брак от племето му, то не бе отправено от негово име.

— Не – седна той на мястото си с тъжна усмивка. – Нито ще имам. Никоя жена не иска да бъде на второ място в сърцето на мъжа си.

— Бракът не е само за любов – казах аз.

— Така е. Но всяка жена – дори царицата, мисля – иска да бъде обичана, и то най-много от всички. Мога да направя жена си доволна. Но не бих могъл да я направя щастлива. И в крайна сметка щях да намразя нейното покорно изпълнение на съпружеския дълг – дори да е само защото ще знам, че е отражение на моята досада.

Не го бях чувала да говори толкова откровено.

— Първата ти любов е дадена... на кого? – попитах аз.

— Не е дадена, а отнета от мен.

Погледнах встрани.

— Не – каза той тихо. – Не си мисли, че говоря за моята царица, която, да, аз обичам. Но нямах това предвид.

Сега вече можех да го погледна.

— Кой ти е отнел любовта?

Той поклати глава, потънал в мислите си.

— Боговете на въздуха и слънцето – каза накрая с безпомощен смях. – На пътищата, пясъците, оазисите... които ме прогониха далеч, в Израил, Дамаск и Тир. В дворовете на царе и после обратно в Габан, за който копнея до болка, а после възненавиждам в мига, в който се завръщам там. Същото е с пясъците и шатрите в оазисите, за които жадувам и същевременно нямам търпение да напусна. Никъде другаде не съм в покой, освен в пространството между тук и там. – Повдигна очи към мен. – И все пак се върнах при теб, неспособен да се спра, знаейки, че ще си тръгна. Защото ти имам доверие, че ще ми кажеш „Върви!“. Знам, че можеш да ми заповядаш да остана и аз ще ти се подчиня, но само защото ще ме принудиш да го сторя.

Макар да ми се струваше невъзможно, страданието правеше дивите му очи още по-красиви.

— Яфуш – казах аз, без да извръщам очи от Тамрин.

Без да каже и дума, евнухът се надигна и тихо затвори вратата зад себе си.

Тамрин остана неподвижен.

Поколебах се за миг, мислейки за писмата на царя. За тяхното бреме като тегнещо над мен заклинание. И за царя, който със сигурност не лежеше сам в леглото си през всичките тези нощи, макар да твърдеше, че душата му се измъчва.

— Няма да те принуждавам да останеш – прошепнах аз. За частица от мига Тамрин премина краткото разстояние, което ни делеше, голата му ръка ме притегли към него, докато устата му се сливаше с моята.

Бях забравила какъв е мирисът на мъжката кожа, топлия мускусен аромат. Той ухаеше на сандалово дърво и масло.

Тамрин се появи в Мариб още два пъти, преди есенните дъждове да свършат.

И тогава пустинните вълци се завърнаха.

Ти изпрати не посланици, а вълци, но аз отворих портите си за тях. Дадох им такива дарове за пътуването им под безмилостното слънце, че да могат да ги пренесат на животните, които яздят. И тъй, вече знам, че ти командваш тази любопитна птица папуняк – твоя търговец, и вълците от самото сърце на пустинята, и духовете, чрез които ги изпращаш тук. Но не си въобразявай, че можеш да командваш един цар.

Скрих сълзите си от тях. Как успяваш да се добереш до сърцето ми с една простичка история за градина, без да ме нараниш, да пролееш кръвта ми? Това не бяха моите сълзи, а твоите, защото ти си моята Загадка, а аз съм твоето Огледало.

И все пак аз съм този, погълнатият на една хапка, а ти си скакалецът, гибелта на враговете на Израил. Тогава... ти мой враг ли си?

Само демоните ни съблазняват с такива сладостни думи. Само демоните могат да ни разсеят толкова, използвайки тайния копнеж на един мъж срещу него.

Как успя да ме накараш да мисля за теб и погълна изцяло мислите ми!

Но в мига, в който казвам: „Няма да допусна да бъда объркан“, защото смятам, че си високомерна, ти ставаш нежна и меланхолична. И аз трябва да стана на свой ред нежен, особено след като ме караш да се разплача заради твоята самота, която е равна на моята.

Сега си сърдита, защото те разгадах. Доволна ли си от това, че объркваш ума ми? Разбира се, че си. Ти си Жена.

Внимавай, Билкис – колко пъти прошепнах името ти? – защото много жени са си играли с чувствата на царете, но малцина от тях са имали добра съдба.

Но ти си поиграй с моите чувства, макар да ти казвам да внимаваш. Моля те. Нека се преструваме още малко.

Изпрати ми посланици със слова, изобилни като рояк скакалци, които мога да погълна.

— Изпрати съобщение на Тамрин – наредих на Уахабил по-късно същия ден. – Време е да потегляме.


СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В деня, в който тръгнахме, на зазоряване жреците принесоха в жертва бик в двора на храма в Мариб. Беше студено; макар да бях увита в дебел вълнен шал, потрепвах в мразовитата утрин. Асм се вгледа в димящия черен дроб, докато разчиташе знаците, но се поколеба, преди да обяви пътуването ни за благоприятно, а челото му бе свъсено.

След това го придърпах встрани.

— Какво става?

— Завръщането, царице моя. То ще бъде... по-трудно.

Кимнах. Можех да живея с това знамение.

Разделих се с Уахабил пак там, в храма, и в очите на всички отстрани изглеждаше, че той се прощава с обикновена робиня. Бях сменила пурпурната си рокля и тъмночервената копринена роба с обикновена туника, главата ми бе покрита напълно от шала и воала и се виждаха единствено очите ми, така че да не мога да бъда различена от Шара или робините ми.

— Грижи се за царството ми – прошепнах му аз.

— Ще го правя така, сякаш очите ти винаги ме следят, царице моя. Алмака да ти помага. Алмака да бъде благосклонен към теб. Да благослови камилата, която ще те носи.

Той ми бе станал много скъп, моят непоколебим съветник, моят приятел. Прегърнах го и после го целунах като баща.

Преди да напусна храмовия комплекс, спрях при мавзолея с варовиковата надгробна плоча на гробницата на майка ми, вгледах се в алабастровото лице на погребалната маска, изваяна на нея. Въздъхнах и докоснах пустите очи. Бяха студени.

Бях на двайсет и четири години, на същата възраст, на която бе умряла тя. Дали знаеше, че съм царица? Погалих нежно издяланото в камъка лице. Копнеех за още един миг, жадувах, надявах се, че гласът й може да нашепне думи на утеха в ушите ми. Но чувах само вятъра и пръхтенето на камилите в далечината. Най-накрая се отдалечих и последвах другите по каменния път, след който ме чакаха хората и камилите. Седемстотин души, включително двайсет пустинни вълци. Половината от кервана, готова да потегли на север към племенните земи на Тамрин, където той щеше да ни чака заедно с почти триста камили и още толкова мъже.

Докато прекосявахме оазиса, през който бях дошла преди шест години, се обърнах назад и погледнах малобройната процесия на Уахабил и неговите роби, запътили се обратно към столицата. Зората се разпукваше и изпълваше тухлените постройки на Мариб със златиста топлина и придаваше на алабастровите прозорци на двореца яркочервен цвят, сякаш оттам грееха петдесет нови слънца. Пожелах си споменът за тази гледка никога да не напуска паметта ми и отново погледнах на север.

Тамрин трудно прикриваше присъствието ми и трудно намираше оправдание защо е сложил мен, Шара и петте други слугини, които водех със себе си, в челото на кервана, където щеше да има по-малко прах.

— Те не са привикнали да пътуват – чух го да казва високо на един от своите надзиратели, който поклати глава към носилката, в която бяха настанени две от момичетата. И така, ние пътувахме в близост с Ниман и Халхариб, които водеха със себе си десетина мъже и по петнайсет камили всеки от тях.

Най-трудно бе да се прикрие присъствието на евнуха, тъй като всички знаеха, че нубиецът не се отделя от мен. Той носеше тюрбан на главата и Халхариб заяви, че е негов роб; наричаше го Манахум, въпреки че веднъж, на втория ден от пътуването ни, го чух да изрича истинското му име по невнимание.

Нямаше да успеем да поддържаме тази фасада вечно, но се надявах да прикрия отпътуването си поне докато Джауф остане на няколко дни зад нас. В двореца Уахабил се бе постарал да намери робиня с моя ръст и я бе настанил в уединена част на женското крило. Веднъж дневно тя трябваше да минава през портика, покрита с един от моите воали и облечена с моите дрехи. Дори щеше да седи на трона ми в съдебната зала, приведена над Уахабил, уж съветвайки се с него, след което той щеше да обявява „моята“ присъда. Не беше идеален план, но поне можеше да прикрие още малко отсъствието ми.

Никога не бях виждала кервана на Тамрин, който обикновено се състоеше от триста и петдесет камили и почти толкова мъже. Количеството на хора и животни в тези първи дни – които бяха половината от това, което керванът щеше да представлява в крайна сметка – ме смая.

Какъв шум само! Мъжете постоянно разговаряха, надзирателите раздаваха заповеди на хората, които отговаряха за всяка отделна група, а ездачите подвикваха на камилите си нежно, уговаряха ги като любовници. Камилите като че ли сумтяха и ръмжаха ден и нощ, протестираха, когато ги спираха и спъваха, за да ги нахранят, или когато ги придумваха да се отпуснат, за да издоят млякото им; после пръхтяха, когато ги завързваха за почивка през нощта, и отново, когато сутрин ги товареха със седлата и чувалите.

Почти сто и петдесет камили носеха подаръци – злато, тъкани и подправки, обичайните търговски стоки на Сава, но в невиждани досега количества. Една камила носеше цял товар със слонова кост. Друга бе натоварена с абанос. Трета – с рога от носорог, щраусови пера и внимателно увити яйца от тези птици, боядисани и украсени със скъпоценни камъни. Имаше камила, която носеше сандък с лекарства – алое и мазила, мехлеми и балсами от смирна и ливан, а друга – козметика и кол. Други три пренасяха накити, кани и златни кутии, инкрустирани със скъпоценни камъни, както и вълнени, конопени и ленени платове, боядисани в различни цветове. Подаръци, достатъчни за близо тристате съпруги и наложници на царя, ако историите казваха истината.

Носилката на слугините ми беше всъщност моят паланкин, направен по-бляскав отпреди, но блясъкът му бе скрит – разглобяваше се на части, златните му подпори и украсеният с пера навес бяха покрити с вълнени завивки, носени от една камила по-назад в кервана. За гардероба и сандъците ми с украшения бяха необходими пет камили, а за дрехите и накитите на Яфуш, Шара и останалите ми момичета – още осем.

Двайсет завързани една за друга камили носеха златни и сребърни пискюли, украшения за седла и изящни юзди, шатри, килими, завивки и кандила. За нуждите на Асм и неговите послушници бяха отделени осем камили, натоварени с идоли и предмети, необходими за изпълнение на култовите ритуали.

С нас пътуваха и трийсет музиканти, включително и Мазор. Колебаех се дали да го взема със себе си, защото не можех да си позволя да дойде и да разкрие всичко, което бе научил за случващото се в двореца ми. Едва преди няколко седмици все пак реших да го взема със себе си, но след като ми се закълне във вярност и в мълчание под заплаха от смъртно наказание. Музикантът се разплака и падна на колене, запълзя по пода да целуне върховете на ходилата ми, когато го попитах дали иска да види родината си отново.