— Веднъж вече си преживял това трудно пътуване, идвайки насам. Смяташ ли, че ще издържиш пътя и натам, и обратно?

— И натам, и обратно, хиляда пъти още, стига да видя Израил отново – каза той, лицето му бе обляно в сълзи и носът му течеше като на малко дете.

Тази нощ ми пя дълго след като бях заспала, а на сутринта го заварих все още свирещ нежно на лирата си.

В средата на кервана ни пътуваше Саджа, моята безценна бяла камила. А зад нея, на друга женска камила, бе натоварен маркабът, завит с ленени и вълнени покривала така, че приличаше на обикновена носилка. Беше немислимо да не го взема със себе си – завземането на акациевия сандък в мое отсъствие щеше да бъде равнозначно на отнемане на трона. Уахабил го бе свалил пред очите на придворните преди около година, за да го прибере на сигурно място. Сега на подиума имаше съвършено негово копие, покрито със златист везан плат.

Още един предмет от моите царствени атрибути следваше маркаба, покрит с плат и привързан за голяма мъжка камила: тронът двойник, който бе поставен в градината ми в нощта на вече разчулото се надлъж и нашир пиршество за търговците. Първоначално не възнамерявах да го взема на път, но ако има цяла година за мислене, на една жена могат да й хрумнат много прищевки. Следваха ракитени клетки с животни: пясъчни котки, пойни птици, пауни, пеликани и жълтоглави папагали. Между тях две камили носеха клетка със съскаща черна пантера, а друга – две маймуни от Пунт.

Близо сто камили превозваха брашно, сушено месо, фурми, вода, сусам и масла, както и мехове от кожа на кози, пълни с камилско мляко, което в края на деня образуваше каймак и маслени буци. Зад тях още седемдесет камили носеха чували с фураж за всеки случай, като резерва.

От двете страни на кервана яздеха въоръжени мъже, съсредоточени най-вече в съкровището в средата и в провизиите в края, където се вдигаше най-много прах. Четирима мъже, разположени по цялото протежение на кервана, носеха знамето с ибекс на Сава, което се различаваше от царското знаме единствено по отсъствието на сребърния полумесец между рогата на животното.

Само два часа път и придружаващата вцепеняваща болка и си припомних колко ужасно се чувствах последния път, когато се бях качила на камилско седло, и как първата нощ, след като слязох от камилата, ходех като старица. На следващата сутрин с Шара нямахме друг избор, освен да обвием слабините си здраво с шалове за глава, за да можем някак си да понесем предстоящото яздене.

Не бях виждала Тамрин в такава светлина. Някога ми бе направил впечатление на раболепен царски служител, но сега бе напълно различен. Изтънченият и обигран придворен бе изчезнал. Беше се превърнал в Повелителя на кервана – в един миг крещеше заповеди, в следващия се съветваше с надзирателите си, а след това препускаше напред, за да огледа фуража, да провери лично близкия кладенец, в който преди две години е имало хубава вода. Понякога запяваше и надзирателите се присъединяваха към него, последваха ги намиращите се в съседство мъже и постепенно целият керван се огласяше от общата песен.

През първите дни от пътуването умът ми препускаше бясно като подплашено конче, напрежението от припряната подготовка от последните седмици не намираше отдушник в еднообразието на пътя. Това не бе отчаяният поход на една царица към трона й, прекосяваща долини и хълмове, събираща войска около себе си като стичащите се води в някога пресъхнала уади, а бавно напредване през пустинята – като сянка, която плавно се издължава с течение на деня.

Започнах да разбирам защо пустинните вълци, които яздеха, коленичили на седлата си, разказваха толкова много истории и спореха яростно и за най-дребните неща, за да минава времето. С изключение на няколко скъсани повода, наранени животни или болни спътници, нищо не нарушаваше монотонността на земята пред нас и зад нас.

Въпреки че бяхме заобиколени от хаоса на стотици души, керванът караше човек да се почувства сам; нямаше уединение, но можеше да викаш непрекъснато или да се отдадеш на мислите си. В продължение на три дни нито дума не излезе от устата на Яфуш и дори Халхариб и Ниман изглеждаха необичайно замислени, въпреки че разговаряха помежду си или със своите хора.

Почти всеки ден по няколко души от близките селища идваха да похапнат край огньовете ни и да разпитат какво се случва в столицата и по света. Питаха и защо има толкова много камили – повече от обикновено. Да не би Сава да отива на война? Кой бог или царство ни заплашва? А да не би царицата най-накрая да е решила да сключи брак, дано Уад, Саин, Шамс и Алмака да са я вразумили...

— Защо толкова ви е грижа дали царицата ще се омъжи? – попитах, все така забулена, една вечер възрастния мъж, облечен само с препаска на бедрата, който бе дошъл да поседне край огъня на моето семейство, състоящо се от Халхариб и неговия „роб“, Яфуш, моите слугини, Тамрин и мен.

— Душите на жените се лутат, ако те не са омъжени – отвърна той с немощен глас. На светлината на огъня виждах, че едното му око сълзи. – И тогава те вече не се владеят напълно, а са отворени за чужди духове, които влизат в тях. С възрастта това ги побърква и те полудяват.

Засмях се гръмко.

— Наистина ли, вярваш ли в това?

— Разбира се. Навсякъде има доказателства. И без това се променят достатъчно, когато са под влиянието на луната. Не, не е добре за жената да не е омъжена.

— По същия начин ли влияе безбрачието и на мъжете?

— О, не – каза той и поклати глава. – Никак даже. Ако един мъж няма жена, той става по-настървен и понякога по-гневлив, може да проявява насилие. Но само ако е млад.

— А ако е стар?

— Ако е стар и няма жена, това означава, че е гладен – усмихна се старецът и показа единствените си три зъба, останали в устата му.

Пътувах под прикритие – като обикновена жена, и това ми даваше възможност да наблюдавам, макар и само от разстояние, как жителите на оазисите общуваха с Тамрин, как се пазаряха с него за цената на фуража, за наемането на роби, които да напоят многобройните ни камили. Как се смееха и го потупваха по гърба, след като цената бе уговорена.

Тамрин внимаваше да не спира погледа си върху мен, да не ми обръща никакво внимание. Само аз забелязвах как идва да провери коланите, с които бе прикачен паланкинът с моите слугини, преди да тръгнем сутрин, а понякога и по обед. Как подава купата си на някое от момичетата, като че ли те наистина бяха робини на Халхариб, както твърдяхме, но никога и на мен.

В Нашшан хората на Тамрин занесоха вързоп с тамян и няколко златни предмета в новопостроения храм. По закон никоя камила не можеше да продължи пътя си, ако не се платеше десятък на храма в оазиса.

Таксите навсякъде бяха едни и същи – с тях се уреждаха ритуалните тържества в Сава и строежите на публичните сгради. Мъжете се върнаха няколко часа по-късно, водейки цяла редица вързани една зад друга кози. Същата нощ заколихме няколко от тях, което привлече гости – направо на тълпи – край огньовете ни, включително и мъжа, който ни бе продал козите. Бяхме задължени да споделим с тях хляба, месото и супата, приготвена в животинските стомаси, предварително заровени под въглените в огнищата.

Когато пътувахме денем, в кервана нямаше никакво усамотение, но още по-малко можеше да си го осигури човек нощем в лагера – невъзможно бе да не чуеш продължаващите разговори, дребнавите спорове, внезапното изругаване, щом някой откриеше скорпион на завивката си, случайното споменаване на роднина, чието име е изплувало в паметта на хората. Всичко, каквото можеше да хрумне на мъжете, за да запълнят мрака, сякаш пустотата на безбрежната шир покрай нас ставаше непоносима нощем, под неизброимите звезди.

Аз се тормозех от обратното, докато нощ след нощ лежах будна и се взирах нагоре в черния вълнен покрив на шатрата си, дразнеща се от луната, особено в най-ярките нощи, когато звездите бяха като извезани в тъмната тъкан на обсидиановия покров над мен, докато започваше да ми се струва, че небето ще ме задуши.

Когато стигнахме Наджран, най-крайната северна точка, до която някога бях пътувала, предадох на Халхариб краткото си послание, за да го изпрати напред с група мъже.

Царю на противоречията! Ти си изтезаван, но и заповядваш.

Ти молиш и после изискваш.

Доставям ти радост. И те гневя.

Казваш, че ако съм мъдра, ще бъда предпазлива. И мъдрият, и предпазливият говорят малко, а ти все пак копнееш за моите думи.

Казваш, че ако съм хитра, ще действам просто. И все пак се наслаждаваш на загадките.

Казваш, че трябва да ти изпратя слова, достатъчно многобройни, за да заситят царя, но да не идват от устата на моите най-мъдри и най-умни мъже.

Много добре. Ще изпълня молбата ти. Няма да ти изпратя мъже. Щом ти хвърляш своя хляб по водите, аз ще хвърля моя по пясъците.*

Подготви място за мен.

През първите седмици на пътуването се чувствах свободна, интересувах се от всяка подробност, въодушевих се от деня, в който целият керван бе покрит от въртящия се облак пясък от пустинята, и изпитах благоговение от мистичната плащаница, която се образува след нас. И дори към самия пясък, който винаги влизаше в ушите, косите и храната ни, всеобхващащ като насъщния и хаотичен като любенето.

[*Алюзия за библейския цитат „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ – Книга на Еклесиаста 11:1. – Б. пр.]

Но след като изпроводих напред пратениците си, за мен вече нямаше покой. Не се унасях в хипнотизиращия ступор на ездата, нито се оставях да бъда приспивана от подрънкването на амулетите и украшенията, танцуващи по юздите на камилите. Бях изтощена от безкрайната гледка на простиращия се до хоризонта свят пред очите ми. И определено вече ми бе омръзнало от миризмата на горящи камилски лайна.

Дори хората, идващи да поседнат край нашите огньове, не ме впечатляваха, а един от тях наскоро ме бе подразнил особено много, защото ме посочи с ръка и попита на висок глас дали съм подарък за египетската царица на Соломон. Мнозина от тези хора, след като видеха прекрасните ни мъжки камили, си тръгваха бързо, но после се връщаха, водейки женски разгонени камили, за да бъдат оплодени. Понякога идваха не камили, а жени – съпровождаха ги безплодните им съпрузи или дори собствените им майки. Никога не гледах при чии огньове отиваха, но все пак се питах дали Тамрин не е помогнал на някоя от тези жени.

Земята ставаше все по-суха, акациевите дървета и хвойните бяха по-дребни и недоразвити, особено когато навлязохме в чудноватите полета от лава. Когато навлязохме в по-плодородната земя на юг от Бака, с нейната бледожълтеникава почва, вече единствено пустинните вълци ми помагаха да се преборвам с ужасната скука. Неведнъж ги бях наблюдавала как внезапно се отдалечават от кервана и изчезват – понякога за цял ден, за да се върнат вечерта край огньовете си с убита газела. Вечер наблюдавах необичайния им начин на подялба на месото, като хвърляха жребий за всяко парче, докато край другите огньове мъжете се караха до безкрай, всеки казваше, че е получил прекалено много, че другите трябва да се хранят повече и така, докато месото им напълно изстинеше.

— Това е за най-миризливия мъж – казваше този, който теглеше жребия, след като бе извадил белязания със знака на мъжа стрък тръстика от стиснатия си юмрук.

Надигаха се смехове и останалите почваха да тупат избраника по гърба.

— Това е за най-мъжествения.

Друг жребий.

— Това е за онзи с изцапаната туника, който плаши козите, щом го видят.

Мъжете край огъня се разсмиваха гръмко.

Не бях виждала толкова ефикасно и забавно решаване на проблемите.

Те винаги изпращаха част от месото си на нашия огън. Предполагах, че е заради Тамрин, който тук се радваше на почит повече от всеки велможа от двора.

Когато ни оставаха три дни път от Бака, един от пустинните вълци – любимецът ми сред тях, млад мъж на име Абгаир, който притежаваше смайващата дарба да разпознава безпогрешно коя камила на кое племе принадлежи – дойде вечерта край нашия огън с уловените джербоа* и приседна, за да ги одере на място.

[*Вид пустинен гризач, подобен на мишка, но с дълги уши. – Б. пр.]

— Хубав нож – отбелязах аз, докато го наблюдавах.

— Царят ми го даде – каза той, очевидно горд с притежанието си, но явно не го смяташе за нещо свещено, щом го използваше по предназначение.

— Кой цар? – попитах през воала си. При тези думи той спря с работата си и ме погледна така, сякаш бях умопобъркана.

— Онзи, при когото ме изпрати, господарке.

Въздъхнах и най-накрая махнах шала от главата си.

Насреща ми Шара направи същото и ме дари с леката си усмивка, която не бях виждала денем от почти два месеца.

— Как позна, че съм аз? – попитах, при което Абгаир наклони глава, сякаш казваше: „Наистина ли ме питаш това?“. Разсмях се и звукът отекна край огъня. Бях благодарна, че не ме е издал досега и че не е споменал нищо дори пред мен самата.