— Другите вълци също ли знаят, че съм тук?

— Разбира се – каза той и метна първото одрано животно в пясъка, внимателно полагайки главата му отделно. – Но аз те познах първи.

— Естествено – усмихнах се аз.

Тази нощ, когато Тамрин се върна при огъня ни и зърна лицето ми, веднага падна на колене и се провикна високо:

— Царице моя, твоето присъствие е чест за моя скромен керван!

Думите му предизвикаха незабавно смут сред мъжете. Въоръжените пазачи и надзирателите се скупчиха наоколо – първо, за да ме видят, и после, за да коленичат пред мен. Надзирателите питаха как така се бях озовала тук, сякаш бях излязла от самите полета с лава, а други обсъждаха дали някой е знаел – дали самият Тамрин е подозирал – че царицата пътува с тях.

На следващата сутрин мъжете със знамената смениха знамето на Сава с царските символи, а аз замених простата туника и воала, но не облякох нещо пищно – просто роба в кафяви и червени цветове.

В Ятриб бяхме посрещнати под финиковите палми от племената на оазиса. Не бях виждала тухлена къща от месеци, нито толкова много номади, събрани на едно място.

— Добре дошла, добре дошла сто пъти по толкова, царице наша, в името на бога, който те е довел тук! – каза местният вожд, мъж на име Сабахуму. – Моля те, велика царице, ела да хапнеш край огъня ми или ще се разведа с първата си жена.

Отстъпих само защото той наистина щеше да бъде принуден да го направи, според техния обичай, а предположих, че е привързан към нея.

Останахме в Ятриб пет дни. През последния ден мъжете ми се върнаха от север.

— Царице моя – рече водачът на малкия отряд, – думите на царя са били истина! Как ни измъчваше с въпроси, след като прочете посланието на Халхариб. Разпитваше ни колко далече си стигнала, въпреки че ние му обяснихме, че това е царският керван, но ти не пътуваш с него. Три пъти ни пита и ние се заклехме в името на неговия бог, че не си с нас. Когато царят ни разпита за четвърти път за робите и музикантите, пътуващи с кервана, и му казахме, че благородният Халхариб води със себе си пет робини, той се разсмя. Какви глупци сме били!

— Върви си с мир, не се тревожи за нищо – казах му аз, след като мъжът ми предаде посланието на царя. Опитах се да не стисна прекалено силно и нетърпеливо свитъка, който поех в ръцете си.

Слънцето се надигна зад прикритието на мрака, хоризонтът бе неговият воал.

Безсънният цар, нетаящ надежда за идването на зората, събра накуп светлината от лампите си. Той е като просяк, свит пред техния пламък, борещ се срещу безкрайната нощ.

Нощният пазач крещи предупреждението си, но никой не му вярва: светлината на хиляда пламъка се надига от юг!

Моите хора ще отидат при нея, до самия край на нашата земя, за да приветстват и възвестят идването на деня.

На два пъти в следващите дни, изпълнени с очакване, докато камилите лениво пасяха покрай затлачените кладенци близо до Ятриб, в края на кервана настана суматоха. Бяхме нападнати и загубихме двама мъже, но убихме десет разбойници и оставихме отрязаните им глави в ями в земята с проклятия, издълбани на челата им. Нощем се подреждахме в лъкатушеща линия като безкрайна спирала, галактика, извила се на земята, огньовете ни бяха като звезди, а черната шатра на моите жени се намираше в центъра на кервана. Бандитите успяха да ни отмъкнат две камили, докато пасяха по здрач, но поне товарите им – единият със значително количество злато – бяха свалени от тях преди това.

Най-накрая стигнахме оазиса Дедан – пътувахме вече пет месеца и не копнеех за нищо повече на света от това да пия студена вода денем и да ям гореща храна вечер, всъщност каквото и да е, освен сушено месо, твърди сладкиши с фурми, песъчлив хляб или мухлясало сирене, и да спя седмица без прекъсване. След празненството в шатрата на местния вожд, на което дадох даровете си – тамян и ножове за синовете му и ленти за ръцете за жените му, аз се строполих в шатрата си, признателна, че мога да поспя, без да се боя от усойници или чакали. Трябваше само да внимавам за скорпиони и неизменните паяци, от които Шара и слугините ми пищяха от първия ден на тръгването ни.

Изглежда, само на пустинните вълци месеците мъчително пътуване не им се отразяваше – на тези мъже, които разказваха истории как карат камилите си да повръщат, за да пият съдържанието на стомасите им, или как смесват соленото магарешко мляко със замърсената вода, за да я направят годна за пиене. Техните жени миеха косите си с камилска урина, която според тях имала сладкия аромат на билки и която, смело мога да твърдя, изобщо не мирише така, както твърдят те.

В деня, в който напуснахме Дедан, една камила ритна един от надзирателите на Тамрин и му счупи кост. Тамрин я прокле през виковете на мъжа, а после, когато човекът припадна, се зае с неприятната задача да превърже крака му. Казах на хората му да качат пострадалия на паланкина, където той стенеше и изпадаше в безсъзнание, и бълнуваше дни наред, успокояван само от силните упойващи билки, които Асм му даваше; те го караха да се взира вцепенено в нищото. Вече бяхме станали свидетели на множество наранявания и ухапвания от змии; повечето успявахме да изцелим с мехлеми, алое и благовония. Но това... нищо не можеше да се направи за мъжа, докато не стигнехме в Йерусалим, ако оцелееше толкова дълго.

Няколко дни по-късно една от камилите, които носеха товарите със злато, окуця. Заколихме я през нощта, а собственикът й плачеше, без да се прикрива. Макар да знаеше, че ще бъде компенсиран, мъжът страдаше неутешимо за камилата си, която бе кръстил Анемоне, и дни наред носеше сбруята й като талисман около врата си.

— Виждал съм такова нараняване и преди – каза Абгаир, поклащайки глава. – Много е лошо.

Имаше цели дни, през които мълчах, без да пророня и дума. Не можех да обясня тази промяна в себе си, когато Шара ме питаше шепнешком какво ми има, а Яфуш задаваше същия въпрос, макар и безмълвно, само с поглед. Нещо бе станало с мен по време на това пътуване, сякаш бях свалила един след друг многобройните воали, с които често се прикриваме. Вече не бях царицата на собствената си земя, а първо, царица на съседната страна, после – екзотична царица на далечна земя, която почита луната под чуждо име. Докато излизахме от оазисите Хегра и Табук, вече чувствах, че сменям кожата си така често, както правят змиите. В един миг се огледах, потърсих се и открих, че познавам лицата на хората около себе си по-добре от моето собствено.

Навлизахме в последната част от пътешествието ни. Всяка нощ вдигах глава към небето и дирех там лицето на Алмака. Но дори луната ми се струваше различна, като братовчедка на тази, която познавах – божество, което племената на Хисма наричаха Син.

В деня, в който излязохме от пустинята и се озовахме в зелената прегръдка на оазиса Рам, се замислих за планините на Сава, но те ми се сториха толкова далечни, сякаш принадлежаха към някакъв друг живот, плод на сънищата ми, а не реални.

Тази вечер странна светлина освети небето, разпръснала се в бели ивици в небесната шир, и аз с радост забелязах, че нощите вече не бяха студени. Когато първите капки на буреносния дъжд закапаха над нас, осъзнах, че бе дошла пролетта.

Същата нощ станах свидетелка на чудо. В едно от семействата, които бяха дошли край огньовете ни, имаше малко момиче, чието име на техния език означаваше небе. Никога не бях чувала някой да се казва така и си помислих колко е красиво, изпитах лека тъга и завист, задето не бях наречена с подобно необичайно име. А може би щях да дам такова име на дъщеря си, ако не бях безплодна.

Когато Небе се появи сред нас, един от музикантите взе своя тъпан и започна да бие по него. И тогава забелязах, че момиченцето – сигурно беше на три или четири години – танцува край огъня.

Тя не ни обръщаше внимание, а всички ние прекратихме разговорите си, изпаднали в екстаз без помощта на някакви отвари или вино, нищо не ни беше нужно в този миг, в който внезапно си бяхме спомнили какво е да си отново дете. Тя се навеждаше, изправяше и подскачаше на музиката на тъпана – а може би и на други инструменти, помислих си аз, които ние не можехме да чуем, защото ушите ни от прекалено дълго бяха затворени за небесното царство, от което идват децата и което някои помнеха и на тази възраст.

Бях виждала толкова много страх в различните му форми: благоразумност, предпазливост, чувство за самосъхранение, смущение. Небе беше пълна противоположност на всички тях. Танцуваше със затворени очи и ни омагьосваше със своята невинност; тя не търсеше и не се интересуваше нито от бог, нито от хората от своето племе, нито от луната или въздуха. Колко й завиждах само!

Останахме в оазиса три нощи. И макар всяка вечер да се оглеждах за Небе, повече не я видях. Последната нощ имаше отново буря и аз излязох навън и повдигнах лице към небето под изливащия се дъжд.

— Царице моя! – извика Ниман, но гласът му идваше някъде отдалече, прекалено далече, каквато бе самата Сава за мен в този миг. Чувствах само пясъка под краката си, дъжда, стичащ се по лицето ми, сякаш небето ме помазваше. Струите вода се виеха по косата ми и залепваха туниката по тялото ми, отмивайки праха, попил в порите ми през последните шест месеца.

Тази нощ не бях нито царица, нито Билкис, нито Македа, нито нечия любима, нито върховната жрица на луната, а нещо много повече и в същото време много по-малко.

Влязох в Идумея с ново съзнание, с образа на Небе в мислите си. На малкото дете и на чистите небеса над нас.

Бях готова да се срещна с този цар.


ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бях забравила блясъка на златото и сиянието на звездите, пронизващия цвят на скъпоценните камъни. Те бяха изгубили стойността си за мен по време на пътуването ни през пясъците – дреболии, които не могат да бъдат изядени или използвани за подслон и лечение.

Но те можеха да се разменят за кораби и пристанища, за да спасят един народ и да осигурят благополучието му.

Слугините ми оправиха косата. Извадиха украсените с мъниста рокли. Шара запали тамян и го остави да изгори докрай, после смеси пепелта с масло и очерта очите ми. Предишната нощ бе изрисувала ръцете ми с къна, стъпалата ми също бяха покрити с изящни фигури чак до прасците ми.

Стражите ми носеха инкрустирани със скъпоценни камъни ножници, голият до кръста Яфуш бе накичен с толкова злато, че щеше да посрами всеки принц. Музикантите ми отново се преобразиха в небесните духове, които бяха огласяли прочутото ми пиршество.

Нима бях виждала някога по-величествена гледка? Благородниците бяха облечени с най-хубавите си дрехи, показващи кой от кое племе е, златните украшения по моите робини се спускаха свободно и в изобилие като дъждовни капки, жреците бяха внушителни с тъмните си одежди и сребърните нагръдници, а дръжките на сърповидните им ками искряха сред все още бледата утринна светлина. Дори камилите бяха накичени с нанизи с гладки скъпоценни камъни по вратовете, а от седлата им се полюшваха пискюли.

Тамрин ме бе предупредил, че израилтяните намират фигурата на ибекс за противна, както и всеки друг образ на идол. Той не знаеше, че вече бях избрала короната със сърповидна форма, слънчевия диск, затъмнен от непълната луна. Смятах, че тя предава най-добре историята на нашата племенна богиня Шамс, затъмнена от Алмака, който е над всичко. Но царят щеше да разбере, че това е загадка, тайна, скрита пред очите на всички.

Сара положи на раменете ми тежкия нагръдник във формата на лунен сърп, който бях поръчала специално за случая. Той блестеше с водопади от кварц, които се спускаха чак до кръста ми – луната и лъчите й. Завърза златния пояс на кръста ми, прикрепи воала ми и ме целуна през него.

— Ти си царицата на цариците, царицата на царете. Наистина си дъщеря на луната – каза, коленичейки ниско пред мен.

Самият Халхариб ме придружи до паланкина, кандилата бяха запалени и белият дим от тях се понесе във въздуха.

За първи път от напускането на Сава маркабът бе открит пред погледите на всички, акациевото дърво бе позлатено наново. Единствено паланкинът ми му съперничеше по блясък със своите резбовани страни и златни върхове на стълбовете му – по един за всяка фаза на луната: растящата луна, пълнолуние, избледняващата луна и тъмната, последната, когато бе като обсидианов диск. Никога не бях виждала Саджа, моята камила, толкова красива – със сребърни пискюли, полюшващи се по тялото й, сбруята й – проблясваща от ясписа по нея.

Звездите избледняха – нежни праскови във висините. В мига, в който слънцето се появи на хоризонта, лъчите му се пръснаха по небосклона. Горещ, искрящ диск, който подпали изтока.

Влязохме в Израил преди ден и пътувахме по тъмно до тясна долина близо до град, наречен Етам, разположен южно от Йерусалим.

Малката група мъже, която ни посрещна близо до Хеброн, каза, че това място е източник на водата, захранваща парковете и градините на царя. Не можех да се сетя за по-подходящо място, където да се появя заедно с изгрева на слънцето.