Тамрин изсвири силно и направи жест с ръка. Дванайсет мъже заобиколиха паланкина ми, докато керванът се полюшваше напред, напускайки сенчестия източен склон и излизайки на открито.

Погледнах назад и заслоних очите си с длан, за да видя по-добре сребристата змия, извила се зад мен. Знаех, че никога повече няма да съзра подобно зрелище.

Излязохме от долината, слънцето ставаше все по-жарко и искреше ослепително по всяка лъскава повърхност на кервана ни. Бях благодарна за освежаващия дъжд, изсипал се предишната нощ; днес единственото нещо, което щеше да ни придружава, бе пушекът от запален тамян, подобен на колоната от прах, вдигана от нас, смъртните, която бележеше напредъка ни през пустинята през предишните месеци. Лира и уд нарушиха тишината на ранната сутрин. Прекрасен глас се извиси над всички звуци, пеейки възхвала към бога, който нямаше име. Мазор.

На известно разстояние пред нас различих нещо, подобно на голям ескорт – може би стотина души на коне, излезли да ни посрещнат, а зад тях различавах извисяващите се сгради на столицата – там, където миналата нощ виждахме само звездния проблясък на фенерите на фона на северното небе.

— Това е Ванея, пълководецът на царя... и негова дясна ръка – обясни Тамрин, който яздеше редом с мен. Лицето му бе поруменяло, очите му искряха. Наслаждаваше се на случващото се.

— Защо не идва да ме поздрави? – попитах аз, когато ескортът спря пред нас и после се обърна, за да ни поведе към града.

— Царят е казал, че той първи ще те приветства. Така дава знак, че всички трябва да те посрещнат радушно.

— Казваш го така, сякаш има такива, които няма да го направят – отбелязах аз, облегната на лакът, полюшвана от паланкина.

— Израилтяните са свикнали да приемат чужденци в своите дворове – отвърна той, като сви рамене, но усещах, че подбира думите си внимателно. – Виждали са много чуждоземни жени да влизат между стените на Йерусалим, но те никога не са ги напускали. А и никога не са виждали царица като теб... и никога такова шествие като твоето.

Не можеше да има по-подходящ ден за влизането ми в Йерусалим. Слънцето се скри зад куп облаци почти за час и ни пощади от палещите си лъчи. Но после, тъкмо когато слизахме през долината към градските порти, с пълната мощ на ярките си лъчи озари скъпоценните камъни, юздите и пискюлите, всяка лъскава повърхност по одеждите на хората и камилите ми.

Царската столица се спускаше по планината, заобиколена от юг и изток от долини с маслинови дървета и обработваеми плодородни ниви и поля, напоени от последните дъждове, осеяни с малки пътечки, тръгващи от градските стени.

Оттук имах чудесна видимост към двореца, който се извисяваше на североизток, със зелени градини по покривите. А над тях – павиран двор, като платформа към небесата, храмът, който се бе прострял към небето зад плътен облак от дим. Дали очите ме подвеждаха, или една облечена в пурпур фигура пристъпваше на покрива на този дворец?

Голяма тълпа се бе струпала покрай пътя, най-любопитните приближиха до пазачите ми, а най-бедните протягаха ръце за милостиня. Те получиха последните ни сладкиши с фурми и хляб. Децата се измъкваха от ръцете на родителите си, за да вземат сладките от моите слугини.

Друга група мъже ни чакаше точно пред портите. Бяха облечени в кожени ризници и ленени дрехи. Тамрин издаде гръмогласно някаква заповед и благородниците около мен се откъснаха напред, а от кандилата се издигна бял ароматен дим, докато гласът на Мазор се извисяваше над лирата му с красива, чиста като камбана мелодия, каквато не бях чувала досега.

Петдесет от мъжете на Тамрин последваха първата група, носещи дървени сандъчета и клетките с животни, поставени на пръти.

Минахме през двойната порта зад този по-малък ескорт и изпълнихме тясната улица. Целият Йерусалим можеше да се побере с лекота зад стените на Мариб, отбелязах аз доволно. Но не бях очаквала долепените една до друга къщи, множеството хора, събрали се по покривите. Нито че дворцовият комплекс щеше да се окаже по-голям от моя. Не бях очаквала храмът да е разположен вътре в града, отрупан с толкова много злато, че блестеше ослепително под слънцето. Дори оттук различавах висококачествената каменоделска работа и изпитах завист. Финикийците бяха свършили отлична работа за Соломон.

Хората приветстваха Тамрин, докато минавахме към горната част на града. Осъзнах какви добри връзки си бе създал тук, когато лицата на израилтяните светваха, щом го видеха, а очите им се местеха недоверчиво към спътниците ми и мен.

Наблюдавах с любопитство всичко край себе си, вслушвах се в думите, които познавах, защото бях упражнявала езика с Мазор, питах се откъде ли слугините с делвите вземаха вода... Но щом навлязохме в царския комплекс, сърцето ми започна да блъска бясно в гърдите ми.

Смела или неразумна...

Във вътрешния двор робите се спуснаха да се погрижат за камилите ни. Изчаках, докато хората ми наместиха прътите на паланкина ми на раменете си, а Тамрин лично разхлаби дебелите ремъци, които прикрепваха носилката за седлото на Саджа. Паланкинът се разклати и аз се хванах с две ръце за краищата му – о, нямаше да бъде никак добре, ако царицата на Сава паднеше на земята, преди да стигне до стъпалата на двореца!

Миг по-късно носилката бе повдигната от мъжете и бях понесена напред.

Сега забелязах колоните, заобикалящи отворения двор, напъпилите плодни дръвчета, пауна, наблюдаващ суматохата иззад два пищни храста. Вдигнах глава към терасите със спускащите се филизи, покрили със зеленина стените. Наистина царят си бе построил тук свой рай, въпреки че забелязах къде бе останал недовършен – в западната част, най-далече от двореца, се издигаше масивна купчина камъни.

Мъж, облечен по-добре от останалите, излезе да ни посрещне и след като размени няколко думи с Тамрин, поведе шествието ни през вътрешната порта. Изпълнихме каменния проход с музика, Мазор, пеейки химни към своя бог, влезе в двореца със запален тамян в ръце.

Вътрешната зала бе пълна с хора, плътно притиснати един до друг – обикновени селяни и добре облечени търговци, писари и жреци в роби. Навсякъде около нас разговорите секнаха на мига. Видях големите порти на царската зала пред себе си – бяха широко отворени. Там ли бе обявил прочутата си присъда по случая с проститутките, които – бях сигурна всъщност – са били не блудници, а обикновени неомъжени жени?

По време на пътуването си бях прекарала безброй нощи в компанията на Мазор – карах го да ми разказва легендите на своя народ, за ритуалите и за законите, а и Тамрин ме бе предупредил да не позволявам никога да бъда видяна насаме с някой мъж – дори и с него. Не разбирах обичаите на този народ, но нямаше и да ги наруша.

Смътно забелязвах откритото любопитство в широко отворените очи на хората във външната зала, едва различавах израилтяните от чужденците – за да разбера дали тук, толкова близо до мен, се намираха астрономите и инженерите, за които мечтаех отдавна. Преминахме през големия портал.

Залата се откри с пълния си блясък пред мен. Множество масивни кедрови колони. Маслени лампи и кандилници колкото човешки ръст с горящи благовония стояха като стражи между тях. По пода бяха изобразени слънца, цветя и финикови палми. Може би стотина придворни изпълваха галерията. Военни. Разкошно облечени благородници. Учени. Можех да позная учените хора пък дори и само по измачканите краища на туниките им и по очите, свикнали да се присвиват от много часове взиране в ръкописите.

Всички се обръщаха и извиваха вратове, за да видят по-добре шествието ни, влизащо в залата.

Забелязах всичко това с един бегъл поглед, осъзнавайки пищността и богатството, но очите ми бяха втренчени във връхната точка на залата. Там, в края на шестте широки стъпала, ограден от двете страни от два лъва пазачи, се издигаше трон с висок кръгъл гръб, подобен на слънчевия диск, който украсяваше трона на баща ми, преди той да обърне поглед към сребърната луна. И там, настанен върху него, бе – без съмнение – мъжът.

Колко странно бе най-накрая да го видя с очите си!

Може би десет години по-възрастен от мен, той имаше същата грижливо подрязана брадичка като на моя музикант, Мазор. Очите му искряха под изящно изписаните вежди. Имаше широки рамене като истински син на воин и много пръстени по ръцете си.

Хората ми свалиха паланкина на земята.

Халхариб и Ниман тръгнаха пред мен, но направиха само няколко крачки – защо не приближиха до подиума? Те сведоха глави и когато се изправиха, Ниман каза:

— Соломоне, царю на Израил, приветстваме те в името на своя бог. Чухме разкази за твоето величие и дойдохме от другия край на света, за да се уверим с очите си.

Царят се изправи. От мястото си можех да видя, че е висок. Когато проговори, гласът му достигна ясно до нас.

— Добре дошли в Израил и в Йерусалим, свещения град. В името на Йехова, Онзи, който е, ви приветстваме с мир. Очите ни са изпълнени с радост.

Гласът му ме изненада. Не гърмящият баритон, който очаквах, а по-скоро глас за песни, подобен на този на Мазор, с мек тембър.

— Тази сутрин стоях на покрива на двореца си – каза той, поглеждайки първо надясно, после наляво. – И какво чудо видях! За първи път от сътворението на света слънцето изгря не от изток, а от юг. – Слезе едно стъпало по-долу. – Но после погледнах отново и видях, че не е слънцето, а луната, която се надигаше през деня. Никога през живота си не бях виждал подобно чудо. Но кажи ми, Ниман от Сава, кое е това съкровище, тъй внимателно носено в носилката, което украси с присъствието си моята зала?

Сърцето ми заблъска с пълна сила в гърдите ми.

Ниман отново се поклони ниско.

— Представям ти моята сродница царицата и най-ценно бижу на Сава, славата на Пунт. Билкис, дъщерята на луната.

Бяхме се разбрали да не ме обявява като дъщерята или върховната жрица на Алмака. Трябваше да сме предпазливи. Освен това не бях убедена, че Алмака ме е следвал благосклонно по време на пътуването ми, нито дали въобще е свеждал погледа си към мен, но разбира се, не го бях споделила с Ниман.

Царят слезе от подиума. Но когато не продължи напред, Ниман се поколеба. Аз чаках. Ужасно дълъг, тревожен миг. Защо този цар не идваше да ме поздрави, да ми подаде ръка? Той стоеше неподвижен на последното стъпало на подиума. Въпреки че в каменната зала бе прохладно, между гърдите ми се стече тънка струйка пот. За първи път в живота си изпитах благодарност към този, който бе повелил жените да забулват лицата си с воал.

Царица, веща в издаването на присъди, трябва да има опит в много неща, но най-вече в преценката си за хората. Веднага забелязах, че всички хора в залата, която бе по-голяма от съдебната зала в Мариб, се бяха обърнали към Соломон в очакване на следващата му стъпка. В какво напрежение ги държеше! В този миг разбрах и защо Тамрин бе напълно съсипан, доведен до отчаяние, когато царят не го бе приел.

Ниман най-накрая се раздвижи, сякаш бе чакал точно това. Дойде отстрани на носилката, където Шара стоеше неподвижна. Тя се отмести съвсем леко встрани, когато той ми подаде ръката си, за да ми помогне да сляза. Измъквайки се навън, аз се подадох изпод покривалото и бавно се изправих; кристалите по гърдите ми издадоха звук като ромолене на поточе.

Ниман се отмести встрани и когато го стори, забелязах едновременно две неща. Първо, че подът пред самия цар се различаваше от другата мозайка – не лъскав мрамор, както бях помислила отначало, а плитък, квадратен басейн, пълен с вода.

Второ, че на няколко стъпала под трона на царя се намираше друг, по-обикновен престол. На него седеше жена – толкова неподвижна и тиха, че приличаше на статуя. Носеше бяла ленена рокля, съперничеща по красота и изящество на моята, а на главата й имаше великолепна черна перука.

Дъщерята на фараона. Неговата царица.

Пристъпих напред и целият двор се поклони ниско, и в мига, в който очите им се бяха втренчили в мен – тези на царя поне със сигурност – се озовах пред плиткия басейн. Чувствах се толкова необичайно да вървя към царския подиум като обикновен просител, да не съм тази, която седи на трона!

Спомних си за Небе, как танцуваше край огъня. Повдигнах краищата на роклята си. Зад себе си чух как някоя от слугините ми се пое шумно дъх.

Очите на царя се сведоха към стъпалата ми, когато събух чехлите си.

Мълчаливо тръгнах напред, усещайки прохладата на мрамора под краката си.

Без колебание влязох в басейна. Водата стигна до глезените ми. Подгъвът на роклята ми се влачеше зад мен, подгизнал. Не отместих поглед от царя дори когато забелязах как едното ъгълче на устните му се извива леко, как във впитите му в мен очи започнаха да танцуват малки пламъчета. Десет стъпки. Петнайсет.

Излязох от басейна точно пред царя, роклята ми все още се влачеше във водата.

Той бе с почти една глава по-висок от мен. Плътните му устни се разтегнаха в усмивка.