Похвалих разкошните покои, отредени за мен, пред царския иконом Ахишар – колко странно ми звучаха тези имена! – но не прекалено много. Благодарих му за каните с вино и бира от нубийско просо, за подносите с хляб и маслини, сирене и варени яйца от всякакъв вид и всякакви размери, за купите със смокини, нар, дини и грозде. Радвах се, че не видях фурми сред тях. О, колко ми бяха втръснали фурмите!

Кимнах мълчаливо, оценявайки розите на терасата, килимите и меките чаршафи. Обсъдих количествата брашно и зехтин, порциите мед, вино, говеждо, козе и птиче месо, които да бъдат доставени в огромния лагер на кервана ми, разположен отвъд крепостните стени. Настоях благородниците ми да бъдат настанени удобно и ме увериха, че жилищата им са близо до мен, показаха ми кои коридори ще ме отведат до тях и кои колонади водят до залата, до кухните и до стаята на самия иконом.

Дадох указания на Ахишар да говори с Тамрин за доставянето на даровете ми за жените на царя и на другите, предназначени за наложниците му.

— Вратата ти е добре охранявана, царице. Не бива да се безпокоиш от нищо, докато си тук – рече мъжът, гледайки към Яфуш.

— Благодаря ти. Евнухът ми – казах аз, наблягайки на думата – ще ме охранява също, така както винаги го е правил. Междувременно един от хората ми се нуждае спешно от лекар.

Икономът каза, че Тамрин вече е говорил с него за човека със счупения крак и че лекарят вече го е посетил.

Когато и последните уговорки бяха направени и Ахишар си тръгна, направих жест на Шара да отпрати израилтянските роби навън.

Отвън, пред жилището ми, шумовете на Йерусалим достигаха до терасата: пазарът в долната част на града, кучета лаеха някъде в далечината, скърцането на някаква машина. Мирисът на печен хляб се смесваше с розите; докато завесите се полюшваха от вятъра, краищата им се вееха безшумно над изящните вълнени килими.

Легнах на дивана, напълно изтощена, макар мисията ми тепърва да започваше.

Слугините ми обикаляха из стаята, докосваха всичко, възклицаваха заради мекотата на кожата на леглото и диваните, възглавниците и копринените подложки, дивяха се на фенерите с многобройните фитили, сякаш никога досега не бяха виждали фенер, глупачките ми те.

А в моята глава се въртяха безброй мисли.

Припомнях си посрещането в залата, краткото шествие, когато с царя обиколихме басейна, за да огледаме даровете ми. Докато изброявах количествата, които трябваше да бъдат доставени в хазната му, в складовете, кухните и храма му или пък да бъдат предадени на съхранение на неговия иконом, се държах така, сякаш му поднасям дреболии. И изпитах вътрешно удоволствие от начина, по който Соломон повтори – сякаш мислеше, че съм сгрешила, и очакваше да се поправя – количеството злато, което бях донесла със себе си. Стана ми приятно и как коленичи пред пантерата, за да я види – като малко момче, и как пое изсушеното месо от нейния гледач, за да я нахрани лично (много умно от страна на Тамрин), а после сам подхвърли ядки на маймунките. По време на пътуването си едната бе станала много известна с това, че мята изпражненията си по хората. За щастие, сега това не се случи.

Всъщност не се случи нищо. Нямаше никакви други знаци, освен първите тихи думи на царя към мен, че това е същият мъж, чиито писма бях чела толкова много пъти. Бях очаквала да усетя странно напрежение между нас – заради споделената тайна и недовършения разговор, воден през тези години с такава поетична страст. Но не. Ние бяхме двама владетели, разглеждащи благата на света, единият в ролята на гост, другият – на домакин. И после той каза, че сигурно след такова дълго пътуване ни е нужно време да си починем и да се насладим на най-хубавото, което царството му може да ни предложи.

— Пристигнахте в най-подходящия ден. Утре, след залез-слънце, започва шабат, времето за размисли и почивка, отредено ни от вечно Съществуващия, Йехова. Ще се убедите, че лагерът ви е добре подсигурен с провизии и на слугите ви е предоставено всичко необходимо, за да се погрижат добре за вас. И ще се видим скоро отново, царице.

Отказах да бъда така безцеремонно отпратена, и то пред целия му двор.

— Нужни са ни пет дни, за да се погрижим за своите дела – казах аз, – и за да извършим жертвоприношения на нашия бог за благодарност за безопасното ни пътуване. Предполагам, че има място извън града ти, където моят жрец може да установи дома на луната.

И така се започна.

Молбата ми бе просто високомерен жест, макар част от думите ми да бяха истина; тъмната луна щеше да настъпи след три дни и през това време Асм трябваше да направи своето жертвоприношение и да измоли нейното завръщане и обновяване. Алмака го изискваше, полетата го изискваха, а и Асм бе въплъщение на самото благочестие.

Казах си, че пет дни са кратко време; разполагах с шест месеца да обмисля в главата си въпроса за корабите, пристанищата и договорите, както и да подготвя и осигуря безопасното ни завръщане на юг.

И все пак изпитвах необяснима тъга.

Оставих слугините си да разопаковат дрехите ми и излязох на терасата, окъпана в светлината на залязващото слънце.

Под мен големи къщи – домове на чиновници, предположих аз – изпълваха пространството до стената на незавършения дворец. На север димът се издигаше високо над храма. Дали някога угасваше? Наблюдавах как поклонниците влизаха и излизаха през външната врата, процесията на мъже, облечени в ленени роби, които предположих, че са жреци. Долавях от мястото си мириса на изгоряло месо. Дали бе толкова важен този ден, който дори не бе денят на новата луна?

В Мариб познавах звука, който издаваха камилите на моите пратеници, когато се задаваха по пътя. Познавах лицата на робите, знаех името на всеки градинар. Знаех по кои коридори да мина, ако не искам да ме забележат, и характера на всеки от моите съветници. Тук не знаех нищо.

И тогава осъзнах какво ме притесняваше. Дълбоката самоувереност на царя. Там пред мен, застанал от плът и кръв, не беше същият мъж, който се бе показвал в писмата си – капризно дързък и надменен в един миг, а в следващия – изгубен и несигурен.

Всъщност аз изобщо не познавах този цар. И сега, когато се намирах в двореца му, той разполагаше с възможността да наблюдава мен и моите хора, докато самият той се крие във всяка сянка, която пожелае.

Влязох вътре и повиках Яфуш, Шара и другите слугини.

— Чуйте ме – казах аз и погледнах всяка от тях в очите, моите момичета, най-голямата от които не беше на повече от осемнайсет години. – Ние не сме в двора на благоразположен към нас цар и тези хора не са ни съюзници. Ще ходите забулени през цялото време. Ще носите хубави дрехи, бижута и благоухания постоянно. Тези израилтяни са пристрастени към миенето. Ще ходите за вода, за да перете всеки ден. Ръцете ви никога не бива да са мръсни, нито пък краката ви. Няма да говорите пред хората с никакви мъже, да не говорим да докосвате някого. Ще се държите безупречно. Ще ми съобщавате всичко, което чуете от слугите или от стражите. Няма да им поверявате нищо, ще вършите всичко сами – дори изпразването на нощните гърнета, за да изучите коридорите и задните изходи на този дворец. Ако някой ви засегне и обиди и по най-незначителния начин, ще ми съобщите веднага. Няма да разказвате нищо за пътуването ни, нито за мен самата или за живота и обичаите ни у дома на никого, не бива да говорите в присъствието на никой слуга, роб, момче от кухнята или дори на някоя от жените на царя, ако се озовете в компанията им. Ако ви питат, ще казвате само, че Сава ухае на парфюм ден и нощ, че дворецът й блести, целият от алабастър – такива неща. Не бива да говорите за Хагарлат. – Тук вдигнах глава и погледнах Шара и Яфуш. Стори ли ми се, или Шара потръпна? – Нито за моя баща. И ще казвате, че враговете на Сава имат трагичен край. Трябва ли да ви обяснявам още? Знаете много добре, както знам и аз, че всеки слуга е шпионин и всеки роб има не по две, а по дванайсет уши и два пъти повече усти.

Наведох се напред.

— Във всеки двор има интриги, лъжи и заговори, преплетени в сложна мрежа. Не споделяйте нищо, но наблюдавайте всичко. Вие сте моите уши, моите очи. Бъдете внимателни, бъдете мъдри.

Те кимнаха.

— Кажете ми, че ме разбирате.

— Да, царице наша – казаха момичетата. Не ми бе нужен отговорът на Яфуш.

Изпратих да повикат Халхариб и Ниман, които пристигнаха скоро, облечени в нови дрехи, но вместо да изглеждат отпочинали, имаха объркан вид. Щом огледаха покоите ми, се притесниха още повече.

— Не вярвам на този цар. Той каза, че техният бог е определил утрешния ден за почивка – защо няма пиршество за добре дошли? Той те отпрати пред очите на целия си двор! – каза Халхариб.

— Чуйте ме сега – отсякох аз решително. – Трябва да заповядате в лагера постоянно да гори тамян. Животните трябва да носят златната и сребърната си сбруя. Всеки мъж, до последния роб, ще носи чист лен или най-хубавите дрехи, които има. Докато сме тук, този лагер е лицето на Сава. Не бива да има нито една дупка или скъсано парченце дори в ъгъла на шатрите.

Обърнах се към Ниман.

— Искам десет от хората ни, въоръжени, в двореца постоянно, като четирима ще стоят пред вратата ми. Ако някой от хората ни се напие или погледне сладострастно дори с ъгълчето на окото си някоя жена, ще го предам на царя, за да бъде наказан по тукашните обичаи, каквито и да са те, и ще го завържа и наредя да бъде пребит с камъни, когато си тръгнем оттук. Той никога няма да види отново Сава. Жреците да разположат олтар вътре в лагера ни. Асм и послушниците му да не пренебрегват нито един ритуал от култа на хората ни. Да се осигурят животни за жертвоприношения.

Халхариб кимна към терасата.

— Това е второто жертвоприношение, което израилтяните правят днес. Животните им са отредени за вечния огън на техния бог.

— Глупости. Не видя ли светилищата и високите олтари по източния хълм, когато минавахме през портите? Те са за боговете на жените на царя. Ние също няма да изоставим нашите обичаи. Междувременно не се отпускайте нито за миг. Този цар е умен. Но ако и ние проявим мъдрост и съобразителност, ще получим от него всичко, което желаем.

Понечих да се обърна, но после добавих:

— Погрижете се пустинните вълци да облекат туники.

След като потеглиха към лагера със заповедите ми, в мен се настани дълбоко безпокойство при мисълта за предстоящите пет дни. Те нямаше да са изпълнени с покой, а с безбройните въпроси, които щях да си задавам стотици пъти. Бях сигурна, че ще се побъркам в това уединение, което сама си бях наложила.

Но не стана точно така.

На следващия ден, следобед, се къпех във вътрешната стая на жилището си, седнала на стол по средата на плитка бронзова вана. Отвън долиташе музика, както и миризмата, която не можеше да се сбърка – на печено месо.

— Казват, че е ден за почивка, но изглежда, жреците имат доста работа – обърнах се към Шара, която поливаше вода по гърба и раменете ми.

Чудех се къде е Тамрин, как се справяха хората ми в лагера. Питах се и с какво ли се занимава царят в този ден за почивка. Достатъчно добре познавах всекидневието на един владетел, за да повярвам, че той може да си позволи да отдъхва.

Една от слугините ми се вмъкна в стаята. Канех се да я похваля за прекрасния лимонен цвят на роклята й, когато забелязах какво държи в ръката си.

— Царице моя – рече тя. – Един от хората на царя го донесе за теб.

— Кой? – попитах аз, правейки й жест да приближи.

— Не го познавам, но носеше много хубави одежди. Избърсах ръцете си, взех малкия свитък и го обърнах. Печатът на царя.

Отворих го и прочетох краткото послание.

Знаеш ли какво е радост? Да знам, че си в моя дворец.

Знаеш ли какво е мъчение? Да не мога да те виждам.

Ако месеците през последната година минаха като дни до твоето идване, тези дни сега ми се струват години.

Колко нежни са ръцете ти! Колко изящни са стъпалата ти! Имаш снага като на газела! Воалът се спуска над изваяните ти скули, шията ти красят безброй бижута. Очите ти са като на пепелянка – хипнотизират жертвата си, преди да нападнат. Ще ме отровиш ли, загадъчна господарке? Веждите ти са две гълъбици. Ще отлетят ли?

Надолу по коридора след твоите покои има малък проход. Там винаги има стража. Това е стълбището, което води до градината ми, отворена единствено за мен, а сега и за теб. Но само за теб.

Вдигнах поглед от свитъка и се загледах в нищото.

— Билкис...? – Шара ме наблюдаваше внимателно. Тя не можеше да чете. Въпреки това аз притиснах писмото към гърдите си.

Значи, така. Той възнамеряваше да ме съблазни? Дали ме призоваваше като обикновена жена, или щеше да ме убеждава да се омъжа за него? Цял ден се опитвах да предвидя как щеше да се развие мълчаливата ни битка на характери, което не бях усетила вчера при пристигането си. Но не очаквах това. Почувствах се обидена. Нима смяташе, че може да ме приветства в двореца си, да ме вкара в леглото си, да ми даде в замяна хубави подаръци и да не поема отговорности?