— Добре съм – отвърнах аз на Шара и наистина мислех така. Станах от ваната, отидох до един мангал, в който горяха благовония, допрях ъгълчето на пергамента до въглените и го запалих. Пуснах пепелта вътре и се върнах на столчето. – Изпрати за още вода – казах аз. – Искам да се изкъпя отново.

След няколко часа пристигна първият подарък – вкусни сладки с рожков, от кухнята. По-късно слуга донесе козе мляко и странни плоски питки, които нарече „ашишот“.

— Някакъв вид вариво... леща... мед... – каза Шара, като отхапа малко от тях.

— Канела... – добави една от слугините.

— И зехтин – довърши Шара, дояждайки втората половина наведнъж.

Следващия път, когато слугинята отиде да отвори вратата, Шара ме погледна въпросително.

— Какво ли ще бъде сега?

Но момичето се върна с празни ръце.

— Царице моя, отвън чака слугиня. Египтянка.

Надигнах се, увих се с ленения чаршаф и казах:

— Доведете я.

Слугинята ми се върна с малка нимфа, момиче на около тринайсет години. Туниката, която носеше, бе по-хубава, отколкото на жените, които бях виждала в другите части на двореца. Широко глинено колие като яка стигаше почти до рамене й, а очите й бяха очертани с кол. Когато видя, че съм само по чаршаф, се усмихна и свали шала си за глава, разкривайки семпла черна перука.

Поклони се ниско и каза на арамейски, но със силен акцент:

— Изпраща ме моята господарка, царицата.

Направих й знак да се приближи и една от слугините ми й предложи подноса с ашишот. Тя си взе от сладките със свенлива усмивка и отхапа малка хапка.

— Тя каза... – Момичето улови падащите трохички в дланта си и ги пъхна отново в устата си по такъв невинен детински начин, че едва успях да сдържа смеха си. – ... „Добре дошла в името на Израил и Египет“. Каза също, че шабатът започва по залез-слънце. Но тези обичаи не са наши... – Пратеничката млъкна и после добави: – Тя го каза, не аз.

Кимнах, лицето ми остана безизразно.

— И те кани да вечеряш с нея – просто ястие, но простото ястие доставя удоволствие, когато е споделено с екзотични и интересни хора. И се надява, че ще дойдеш в настоящия й дворец – другият още се строи, заедно със слугините си, както и с нубиеца, за когото е чула, че не се отделя от теб, царице.

Облегнах се назад и се загледах в момичето, докато то се взираше в сладкиша в ръката си и после срамежливо отхапа още една хапка. Замислих се за молбата на царя, която в този миг ме вбеси още повече.

— За мен ще бъде чест – казах аз.

Дъщерята на фараона – трудно ми бе да я възприемам за истинска царица – изпрати носилката си два часа по-късно. Излязох със слугините си и с Яфуш, придружена от моите четирима въоръжени мъже, и се качих в носилката, без дори да си направя труда да спусна завеската.

Естествено, това беше нелепо – паланкинът ме пренесе през вътрешния двор до другия край на двореца покрай изящна колонада, която стигаше до голяма двойна порта. Сякаш не бях изминала целия път от другия край на света и не можех да походя дотук.

Ах, тези египтяни.

Пред портата имаше чернокож пазач в красива ленена туника, който се поклони ниско, когато носилката бе поставена върху издялан каменен блок, който очевидно беше сложен с тази цел.

От храма се разнесе звукът на рог – предположих, че е знак за настъпването на залеза, сякаш хората не виждаха с очите си, че оранжевото кълбо бе започнало да се скрива зад хоризонта.

Вратите към покоите на царицата се отвориха като по собствена воля и аз за малко да ахна.

Изрисуваните стени на двореца, които ми се бяха сторили красиви, бледнееха в сравнение с гледката, която се разкри пред очите ми.

Високи колони се разтваряха в края си като фунии и бяха изрисувани като гигантски палми, а на широките стени бяха изрисувани зелени тръстики и лотоси. Бронзови купи лампи блещукаха в падащия здрач. Над главата ми, в тавана, имаше отвор, през който се виждаше обляното в индиговосини и пурпурни цветове небе със залязващото слънце, красота, с която не можеше да си съперничи никой стенопис в малкия двор. Навсякъде се виждаха цветовете на Египет, от мозайките по пода до резбованите маси и големите статуи на Ра и Сет, поставени като стражи в ъглите. Нещо се надигна бавно иззад изображението на Сет и се плъзна нанякъде – египетска котка.

В далечния край имаше синьо-зелен шадраван. Сред носещите се по повърхността му лилии рибите се движеха безшумно, подобно на сенки. Осъзнах с радост, че музиката, която бях чула преди малко, идва именно оттук.

Трябваше да си призная, че дори покоите ми в Сава не се отличаваха с такава пищност и разкош.

Две робини дойдоха откъм портите и ни поведоха към странична стая, в която имаше гравирани ниски столчета, маса от слонова кост и голям диван с позлатени криле на Изида, разперени в две посоки от центъра на облегалката му.

Жената, която бях видяла да седи в тройната зала, се появи от другия край на стаята и разпери ръце в гостоприемен жест. Тя беше по-висока, отколкото смятах – тази фигура, която изглеждаше толкова смалена до трона на Соломон.

— Добре дошла, Сава – каза дъщерята на фараона с усмивка, свеждайки глава. Отвърнах й по същия начин, дори се наведох малко по-ниско.

— Благодарим ти.

Когато я видях за първи път, бях решила, че е красива, и донякъде бях права. Имаше кръгло и леко приплеснато лице. Дългите линии със зелен малахит по клепачите продължаваха след ъгълчетата на очите й, извитите й вежди бяха силно подчертани. Червената охра на Египет красеше устните и страните й и много приличаше на изображенията на жените по стените. Над челото и над перуката й стоеше златно украшение – крилата на Изида красяха главата й и се спускаха чак покрай ушите й. Царицата определено правеше поразително впечатление.

— Аз съм Ташер. Мога ли да те наричам Макеба? Ние сме нещо като сестри в този град – започна тя, като се отправихме към дивана. – Ти си отраснала в Пулт, а аз – в Египет. Как се случи така, че се озовахме в тази далечна варварска страна?

Усмихна се – изражението й бе като на опитна жена и едновременно с това някак детинско. Видях гънките край ъгълчетата на устните й. Но да, естествено, тя би трябвало да е няколко години по-възрастна от мен.

Изпрати робинята си за бира, после отново се обърна към мен.

— Нямах търпение да те видя от първия миг, в който царят ми каза за твоето идване.

— Аз също – усмихнах се аз. Протегнах ръце към Шара, която ми подаде малкото ковчеже, което носеше. – Тези дарове са за теб.

Тя издаваше радостни възклицания, докато разглеждаше гривните и накитите за глава, дългия колан от ковано желязо със скъпоценни камъни. После подаде ковчежето на една робиня, а друга й донесе сандъче от слонова кост.

Вътре намерих идолите на Сешат, египетската богиня на мъдростта, и на нейното мъжко съответствие, Тот. Между тях имаше свитък. Погледнах я изненадано, после извадих свитъка и макар да знаех, че не бива, не се сдържах и го разтворих леко, поемайки си дъх в очакване.

— Но това са писанията на Птахотеп*! – ахнах аз, искрено изненадана.

[*Египетски благородник, главен съветник на фараона от V династия Джедкара Изези (XXV – XXIV в. пр. Хр.). Смята се за един от великите мъдреци на древността. Най-известен е трактатът му за обучение на древноегипетската аристокрация в изкуството на бойните умения и управлението на страната. Обосновава култа към фараона като пряк потомък на небесните богове. – Б. пр.]

Тя се наведе да погледне над рамото ми.

— Преведени на арамейски от личния писар на царя. Чух, че обичаш знанието.

Запитах се какво още й бе казал царят за мен.

— Благодаря ти – казах искрено. Бях чела ученията на Птахотеп и преди, но не притежавах целия текст. – Тези писания са поне на хиляда години.

— Хиляда и четиристотин – усмихна се тя. – Но кой ги брои?

За малко да попитам как царят се бе сдобил с копие на този трактат, но разбира се, въпросът беше глупав. Бащата на царицата му бе дал цял град – можеше ли един свитък да се сравни с този дар?

— Царят чете тези писания често. А аз... – Царицата въздъхна. – Намирам ги за твърде банални. „Живей живота си със страст.“ Естествено, че как иначе! Може би ти ще откриеш повече смисъл в тях, отколкото намирам аз. А сега... надявам се, че си гладна.

Излъгах, че със слугините ми нямаме търпение да споделим храната й.

В компанията ни имаше само жени и затова освободих воала си от едната страна и разкрих лицето си. Ташер се облегна назад и неприкрито ме огледа.

— Не мислех, че разказите за теб са верни! Всеки придворен преувеличава добродетелите и качествата на царицата си. Но ти наистина си голяма красавица! Нека те погледна.

Не бях свикнала с ласкателства от друга жена. Цял живот виждах как жените ми хвърлят коси погледи, не казват нищо, докато не си тръгна, и само по-късно чувах, че са изричали хули и обиди. В този ден сърцето ми се стопли не от ласкателствата на Ташер, а от откровеността й.

— Майката на царя бе красавица като теб.

— Познавала ли си я?

— Няколко години.

Мълчанието й след тези думи ми подсказа, че има нещо или недовършено, или болезнено в историята. Не знаех кое от двете.

Похапнахме леблебия, леща и лучена яхния – „единствените неща, които намирам за годни за ядене тук“, каза тя, докато се бяхме излегнали на големия диван.

— Всичко е приготвено в собствената ми кухня. Израилтяните не палят огън в кухните по време на шабат.

— Кой тогава поднася на царя храната в този ден? – попитах аз, но Ташер махна с ръка, сякаш ми казваше, че е по-добре да не подхващаме тази тема.

Когато се нахранихме, тя подкани слугинята й да покаже на Шара и на останалите ми момичета личната й градина. После се усмихна на Яфуш и го заговори на език, който бях чувала само няколко пъти в живота си и за мой срам, не се бях постарала да науча. Лицето му грейна по странен начин и след като ми кимна, той се присъедини към жените. Но аз го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да ме изпусне от поглед.

— Моят евнух също е нубиец. Най-добрите са от техния народ. Той е с мен от десетгодишна. – Отпусна се назад. – Сега най-накрая мога да ти кажа да не се засягаш, ако през тези първи дни на посещението ти виждаш рядко царя. Той наскоро си взе нова жена и... има някои задължения.

Поколебах се. И все пак той ми бе казал да отида в личната му градина! Как ли щеше да реагира Ташер, ако й споделях това?

— Колко съпруги има вече?

— Почти четиристотин – отвърна тя напълно невъзмутимо.

— Четиристотин...

— Да, знам. Но той е цар. Всеки брачен договор, който сключва, носи някаква печалба за царството му. Една царица не може да си позволи да бъде ревнива – а и защо? Коя от тях ще има собствен дворец? – разсмя се Ташер, свеждайки леко глава.

— Видях строежа. Чудесна постройка – отбелязах аз. – Не съм виждала по-красива.

— Но определено си виждала по-големи... Ах! – възкликна изведнъж и се надигна при появата на фигура, която отначало по погрешка сметнах за някой слуга. – Ето го моето съкровище – обяви Ташер, стана и целуна момчето, което изглеждаше смутено, после го хвана за ръка и го доведе пред мен. – Това е моят син, Итиел – обяви тя, положила ръка на гърдите му. Усмихваше се широко. – Итиел, това е великата царица на Сава.

Представи ме, като правеше пауза между всяка дума и леко го потупваше при изричането й: Великата. Царица. На Сава.

Усмихнах се на момчето, което всъщност не бе толкова малко – стори ми се, че е на около дванайсет години и в него вече се забелязваха ранните признаци на възмъжаването. То сведе глава и промърмори нещо вежливо, преди да се оттегли, очевидно облекчено, че царствените му задължения за деня бяха приключили.

— Той е моята радост – каза, сияеща от гордост, Ташер.

— И наследник на царя?

Тя въздъхна и седна отново до мен.

— Това тепърва ще го решава царят. Но Соломон в тези отношения следва египетските обичаи.

— Нима?

— Как смяташ, че са отсечени всички тези кедри в Ливан, как се изкопават суровините от мините, как са построени храмът и дворецът?

— Ангария – отвърнах аз. Египетският данък за принудителен труд.

— Да, налага се трудов данък. Вземат се работници най-вече от Севера – и те си го заслужават. Винаги му се противопоставят, той не може да ги остави да заговорничат постоянно. Дори администрацията на царя се ръководи според египетските обичаи.

Изненадах се от познанията й за управлението на страната. Имах друга представа за съпругите, омъжени да скрепят договорни отношения.

— И все пак Египет отхвърля идеята за един-единствен бог, а царят изповядва такава вяра.

— Така е, да. Но погледни на хълма, източно от храма на царя. Там ще откриеш олтари на Хамос*, суровия бог на Моав. Молох, Ашера**, както и Ау, и половин дузина други. Мястото е препълнено с техните капища, изваяни колони и жреци.